"Лили излезе от хотела и погледна замислено назад, почти очаквайки майка ѝ да стои на горното стъпало на богато украсеното стълбище и да ѝ маха за довиждане. Но, уви, площадката беше празна, затова се усмихна, представяйки си я как се подготвя за деня.
– Лили?
Тя се обърна и видя мъж с тъмни като какао очи и златист загар.
– Си. А вие трябва да сте...
– Антонио - представи се непознатият и протегна ръка. Тя очакваше, че ще стисне нейната, но вместо това я притегли към себе си и я целуна по бузите. – Добре дошла.
Очите му бяха топли, усмивката още по-топла и тя усети, че се изчервява от погледа му. Очевидно лесно се поддаваше на чара на италианските мъже.
– Мога ли да взема багажа ти?
Лили кимна и сама вдигна по-малкия куфар, а той се зае с по-тежкия. Пренесе го няколко стъпала по-надолу, спря и кимна към колата си.
– Насам - каза той и посочи към доста износен джип 4 x 4, коренно различен от скъпите европейски коли, които виждаше, откакто пристигна, а застаналият до него красив италианец с навити до лактите ръкави на ризата и избелели от носене дънки ѝ подсказа, че не е допуснала грешка.
Тя хвърли сака си на задната седалка, а той отвори шофьорската врата и сложи куфара ѝ на пътническата.
– Колко ще продължи пътуването?
Наложи му се да завърти ключа няколко пъти, за да запали двигателя. Той измърмори нещо под носа си и отговори:
– По-малко от час. Достатъчно да те опозная.
Закачливото му намигване я накара да се разсмее. Само да можеше да го види, майка ѝ би го одобрила с цялото си сърце.
– И така, кажи ми какво правиш на лозята? - попита тя, когато джипът се отдалечи от хотела и пое по пътя.
– По-точният въпрос е какво не правя - отвърна мъжът и я погледна крадешком. Лили изчака отново да се съсредоточи върху шофирането и плъзна очи по мъжествената челюст и отметнатата назад черна коса.
– Отдавна ли работиш там?
– Роберто и Франческа Мартинели са мои родители - каза той, като въртеше волана с една ръка, а другата отпусна на седалката. – Накараха ме да работя още като момче и се занимавам почти с всичко: от ремонт на машините до гроздобер. Така стоят нещата в едно семейно лозе. Въпреки че, технически, аз съм лозарят.
Лили прочисти гърлото си засрамена, че не се е досетила, че е син на Роберто.
– Извинявай, просто не допусках...
– Че ще ме изпрати да те взема? - Усмивката му беше заразителна.
– Очаквах обикновен работник - призна тя.
– О, белла, но те изпратиха точно такъв.
Разсмяха се, усещайки лекота помежду си, макар Лили да се смущаваше от него.
– Чух, че си работила в чужбина? - полюбопитства той.
Тя се извърна леко, за да вижда лицето му.
– Да. Прекарах известно време в Калифорния, после заминах за Нова Зеландия, за да проуча производството на тяхното шампанско.
– Аааа, а сега искаш да научиш тайните на нашето франчакорта?
– Точно така. И ми казаха, не, всъщност знам, че семейството ти произвежда едни от най-добрите пенливи вина в региона.
– Според баща ми - пошегува се Антонио.
– По-скоро според голяма част от най-добрите винопроизводители в света – поправи го тя. – Но няма да спомена това пред баща ти, ако не искаш.
– Пенсо джиа че ту ми пиача.
– Какво означава това?
– Значи: мисля, че вече ми харесваш. - Той се засмя. – И ми се струва, че татко ще се влюби в теб.
Известно време пътуваха, без да говорят, а Лили гледаше през прозореца променящия се пейзаж, опитвайки се да попие колкото може повече. Любимата част от работата ѝ като производител на вино беше пътуването из други страни. Обичаше да държи в ръка чуждата почва, да се среща с хората, да наблюдава начина им на работа. Предпочиташе семейните лозя, защото пазеха традициите, предавани през поколенията. Нямаше по-добри места, където би искала да бъде и да научи нещо полезно, дори това да я караше често да мисли за баща си и всичко, което бе изгубила.
След като баща ѝ почина, тя продължи целенасочено да следва мечтите си, да прави нещата, които бяха обсъждали и които той искаше да постигне, но не успя, защото инфарктът го открадна от нея. Още като момиче се бе зарекла да стане винопроизводител, докато тичаше след него из лозята, а той ѝ обясняваше как да разбере дали гроздето е узряло, как да го докосва и да откъсва чепките с ръка. Като тийнейджърка го наблюдаваше как отпива от виното, описвайки какви жилки трябва да търси, преди да го изплюе, и тя повтаряше същото, полагайки усилия да не се мръщи на вкуса, докато отчаяно се стараеше да долови поне някакъв намек за дъб или цитрус.
И тогава един ден той си отиде, просто ей така, без предупреждение. Лили плака дни наред, после реши, че никога повече няма да стъпи в лозе, но в крайна сметка се предаде и последва сърцето си. И до днес, щом отпиеше вино, сякаш чуваше дълбокия му глас, сякаш и той пиеше заедно с нея, подсказваше ѝ за вкусовите нюанси и одобряваше преценката ѝ.
– Винаги ли си искал да работиш из лозята? - обърна се към Антонио, като прогони тъжните мисли за баща си и насочи вниманието си към мъжа до себе си."
Из книгата
