"Следващият ден беше по-добър... и по-лош. По-добър, защото не валеше, макар облаците да бяха плътни и непроницаеми. По-лек, защото вече знаех какво да очаквам от деня. Майк седна до мен по английски и ме изпрати до кабинета за следващия час, а Ерик от шах клуба го гледаше злобно през цялото време, което, признавам, ме поласка. Другите вече не ме зяпаха, колкото предния ден. На обяд седнах с една голяма група ученици, която включваше Майк, Ерик, Джесика и още неколцина, чиито имена и физиономии бях запомнила. Започнах да се чувствам, сякаш газех в дълбока вода, но поне вече не се давех в нея.
По-лош, защото бях уморена. Все още не можех да спя на фона на ехтящия около къщата вятър. По-лош, защото господин Варнър ми зададе въпрос по тригонометрия, а дори не бях вдигнала ръка, и отговорих грешно. Отвратителен, защото се наложи да играя волейбол и единствения път, когато не се дръпнах ужасено от топката, халосах една съотборничка по главата. И по-лош, защото Едуард Кълън въобще не дойде на училище. Цяла сутрин с ужас очаквах обяда и непонятните му злостни погледи. Част от мен искаше да му се противопостави, да го попита какъв му е проблемът. Докато се въртях будна през нощта, си представях какво точно ще кажа. Но се познавах достатъчно добре и знаех, че нямам смелостта да го направя. В моите очи Страхливия лъв от приказката изглежда като терминатор. Но когато влязох в стола с Джесика, опитвайки се да не оглеждам помещението и да не го търся с поглед, в което напълно се провалих, видях четиримата му братя и сестри, седнали заедно на вчерашната маса, но той не беше сред тях.
Майк ни пресрещна и ни поведе към своята маса. Джесика беше въодушевена от вниманието, а приятелките ѝ побързаха да се присъединят към нас. Но докато се мъчех да се съсредоточа в небрежното им бърборене, цялата бях на топка от напрежение, очаквах нервно мига, в който той ще влезе. Надявах се, когато все пак дойде, въобще да не ми обърне внимание, с което да докаже, че подозренията ми са били напълно безпочвени. Но той така и не влезе, и колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната се чувствах.
След като не се появи до края на обедната почивка, влязох в кабинета по биология доста по-уверено. Майк, очевидно поел функциите на куче водач, остана неотлъчно до мен, докато вървяхме към стаята. На вратата затаих дъх, но Едуард Кълън не беше вътре. Въздъхнах и се отправих към мястото си. Майк ме последва, дърдорейки за някакъв предстоящ излет до плажа. Не се отдели от чина ми, докато не удари звънецът. После ми се усмихна печално и отиде да седне до някакво момиче с шини и зле накъдрена коса. Май щеше да се наложи да предприема нещо по въпроса с Майк и нямаше да ми е никак лесно. В подобно градче, в което хората живеят едва ли не един връз друг, беше изключително важно да проявяваш дипломатичен талант. Никога не съм била особено тактична, а и нямах никакъв опит с прекомерно дружелюбни момчета. Изпитвах дълбоко облекчение, че съм сама на чина и че Едуард отсъства. Неколкократно си го повторих. Но не можех да се отърва от разяждащото подозрение, че всъщност аз съм причината за отсъствието му. Беше абсурдно, даже егоцентрично, да смятам, че бих могла да въздействам толкова силно на някого. Направо невъзможно. И все пак не можех да спра да се терзая, че е именно така."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.40 / 15 гласа 
Добави мнение 
