Той е едва на двайсет и три години, когато пише повечето от петнайсетте разказа в "Дъблинчани" - тази необикновена творба за обикновени хора. Сборникът създава натуралистично изображение на живота на ирландците от средната класа в Дъблин в началото на двайсети век, като разкрива детството, юношеството и зрелостта на героите. Повествованието в първите разкази е от името на деца, които в хода на историите се сблъскват с живота и тревогите на възрастните, докато достигнат себеразбиране или просветление. Сборникът шокира тогавашния литературен свят с графичния подход при описанието на интимни сцени и съчетанието от безпрецедентен документален реализъм с кинематографичен изказ. Много от героите в "Дъблинчани" се появяват с малки роли и в емблематичния роман на Джойс - "Одисей".

Джеймс Джойс (1882 - 1941) е ирландски писател и поет, един от най-влиятелните творци на двадесети век. Заедно с Марсел Пруст, Роберт Музил и Франц Кафка той е знакова фигура в развитието на модерния роман. Световната си известност дължи преди всичко на романа "Одисей", като другите му значими творби са сборникът с разкази "Дъблинчани" (1914), романите "Портрет на художника като млад" и "Бдение над Финеган".

"Искаше ми се да вляза и да го погледна, но не се осмелих да почукам. Отдалечих се бавно по слънчевата страна на улицата и пътем четях театралните афиши по витрините. Странно ми се струваше, че не забелязвах признаци на скръб нито в себе си, нито в самия ден, и дори ми стана неприятно, като усетих, че в мене се поражда чувството на свобода, сякаш смъртта му ме бе избавила от нещо. Това ме зачуди, понеже, както бе казал сам вуйчо предишната вечер, той ме бе научил на толкова много. Той самият бе завършил Ирландския колеж в Рим и ме беше научил правилно да произнасям латинските думи. Разказвал ми бе разни работи за катакомбите и за Наполеон Бонапарт и ми бе обяснил значението на различните свещенодействия в литургията и на различните свещенически одежди. От време на време се забавляваше да ми поставя трудни въпроси, питаше ме какво би трябвало да стори човек при известни обстоятелства и дали едни или други грехове са смъртни, простими или пък представляват само несъвършенства. Въпросите му ми даваха да разбера колко сложни и тайнствени са някои църковни обреди, които винаги бях смятал за най-обикновени действия. Задълженията на свещеника към светото причастие и към тайната на изповедта ми се струваха тъй важни и тежки, че се чудех как изобщо някой е могъл да намери достатъчно сили да се нагърби с тях; и не се изненадах, като научих от него, че светите отци били написали книги, по-дебели и от пощенския справочник и също тъй ситно изписани като съдебната хроника във вестника, за да изяснят тия заплетени въпроси. Замислех ли се върху тези неща, често изобщо не можех да отговоря или пък отговарях глупаво и колебливо, а той се усмихваше и кимваше два-три пъти. Понякога ме караше да повтарям всички антифони от литургията, които ме бе заставил да науча наизуст; и докато каканижех, той се усмихваше замислено и кимаше, като от време на време втикваше огромни щипки енфие първо в едната, после в другата си ноздра. Като се усмихваше, винаги откриваше големите си потъмнели зъби, а езикът му увисваше върху долната устна: тоя навик ме караше да се чувствам доста неловко в началото на познанството ни, преди да го опозная по-добре.
Както вървях по слънчевия плочник, аз се сетих за думите на дядо Котър и се опитах да си припомня какво се бе случило по-нататък в съня ми. Спомних си, че бях забелязал дълга кадифена завеса и някаква висяща лампа, старомодна направа. Струваше ми се, че съм бил някъде много далеч, в някаква страна с причудливи обичаи - Персия ли беше... Но не можех да си припомня края на съня."
Из книгата