Аз и Камински

Съвременна европейска проза. Дълго време суетният и надменен самозван критик на изкуството Себастиан Цьолнер се е издържал с каквото намери. Този път обаче е хванал голямата риба на въдицата си: смята да напише биография на възрастния сляп художник Михаел Камински. Особено напрегнатите отношения между двамата, както и взаимните манипулации създават рамките на романа на Даниел Келман "Аз и Камински".

Даниел Келман възхитително и с невероятна ирония драска по лака на уж лъскавия свят на изкуството. Любопитното изреждане на най-различни събития отпраща читателя все в нови, неочаквани посоки и създава брилянтно остроумен калейдоскоп от лъжа и истина, от искреност и манипулиране, от морал и творчество. Пред читателя се разгръща трагикомичен сценарий, който хем смайва, хем потвърждава правотата на всички клишета, свързани обикновено с лъжовния, измислен свят на парвенютата.

"Непременно ви препоръчвам Келман. При него ще откриете интелигентност, наблюдателност и забележителни диалози!"
Марсел Райх-Раницки

Даниел Келман е роден през 1975 г. в Мюнхен, в момента живее във Виена. "Измерването на света" е третият му роман. Отличен е с наградите "Кандид" (2005), приз на фондация "Конрад Аденауер" (2006), "Хаймито фон Додерер" (2006), "Хайнрих фон Клайст" (2006), наградата за литература на вестник "Ди велт" за 2007 г.

"Събуди ме почукването на кондуктора по врата­та на купето. Било вече шест, каза той, след половин час сме пристигали. Дали съм го чул? Да, промър­морих аз, да. Надигнах се с усилие. Бях се изтег­нал и върху трите седалки, понеже в купето нямаше друг човек, гърбът ме болеше, вратът ми се бе схва­нал. В сънищата ми упорито се бяха намесвали шу­мове от движението на влака, гласове от коридора и оповестяване на някакви си гари; непрекъснато се бях стряскал от кошмари; по едно време някой беше отворил, кашляйки, вратата на купето откъм кори­дора и ми се бе наложило да ставам, за да я затворя. Разтърках очи и погледнах през прозореца: валеше. Нахлузих си обувките, извадих от куфара старата си електрическа самобръсначка и излязох, като не спирах да се прозявам.

От огледалото в тоалетната на влака ме гледаше бледо лице с разчорлена коса и отпечатъци от тапи­церията на седалките по бузата. Включих самобръс­начката, но тя не заработи. Отворих вратата, зърнах кондуктора в другия край на вагона и подвикнах, че имам нужда от помощта му. Дойде и ме измери с тънка усмивчица. Обясних му, че самобръсначката ми не работи, защото веро­ятно няма ток. Разбира се, че има ток, отвърна той. Няма, настоях аз. Има, каза той. Няма! Той сви ра­мене и предположи, че можело някой кабел да се е повредил, но в такъв случай нямало как да помогне. Възнегодувах, че това е най-малкото, което може да се очаква от един кондуктор!

Не кондуктор, възрази той, а влаков стюард. Казах, че ми е все тая. Попита ме какво имам предвид. Все ми е тая, рекох аз, как ще си нарече напълно излишната професия. Не смятал да търпи обидите ми, каза той, и да съм внимавал да не ми размаже физиономията. Аз пък му казах да се опита, ако му стиска, и да ми даде името си, понеже бездруго смятам да се оплача от него. Нямал наме­рение никакво име да ми дава, каза той, а освен това съм смърдял и съм бил почнал да оплешивявам. После се извърна и след като изруга, се махна.

Затворих вратата на тоалетната и се взрях уг­рижено в огледалото. Естествено, нямаше и следа от плешивина; кой знае как му бе хрумнало тако­ва нещо на оня идиот! Измих си лицето, върнах се в купето и си облякох сакото. Релсите, стълбовете и електрическите проводници отвън все повече се сгъстяваха, влакът намали скоростта си и вече мо­жеше да се види перонът: рекламни табла, телефон­ни кабини, хора с багажни колички. Влакът спря."
Из книгата