"Гласът на Шърли Менсън се лееше в ушите на Лумики и ѝ съобщаваше, че Шърли слуша само тъжни песни, намира покой единствено в най-тъмните нощи и обожава лошите новини. Слънцето блестеше на небе, напълно лишено от облаци. От двайсет и осем градусовата жега по гърба на Лумики бяха плъзнали струйки пот. Краката и ръцете ѝ лепнеха. Ако си оближеше опакото на ръката, щеше да вкуси сол. Всяка ивица кожа по сандалите ѝ идваше в повече. Пръстите и ходилата ѝ жадуваха свобода.
Тя седна на една каменна стена и събу сандалите, после сви краката си и размърда пръстите си. Групичка японски туристи се втренчи в нея. Две девойки се разкискаха. Не бяха ли виждали боси крака? Здравейте, аз идвам от земята на мумините. Мумините не носят обувки. Не валеше като в песента. Не беше валяло от пет дни. Лумики не можеше да пее с Шърли, защото щеше да излъже. Тя можеше да е щастлива и без дъжд. Като сега например. Слънцето грееше и тя беше щастлива. Не искаше нещата да се усложняват. Не се чувстваше добре единствено когато всичко вървеше на зле. Шърли можеше да си задържи черногледството. Лумики спря музиката и позволи на бърборенето на туристите да изпълни ушите ѝ.
Италиански, испански, американски английски, немски, френски, японски, руски. В хаоса от езици бе труднон човек да различи отделни думи, да не говорим за цели изрази. Това всъщност беше добре дошло, защото така не ѝ се налагаше да се вслушва в скучното повтаряне на очевидни баналности. Лумики знаеше точно какво казват хората, дошли тук. Каква гледка! И наистина беше великолепна. Нямаше как да го отрече. Изгледът към Прага бе смайващ. Червени керемиди, дървета, църковни кули, мостове, река Вълтава, блещукаща на слънцето. Градът спираше дъха на Лумики.
Дори и след пет дни още не беше свикнала с гледката. Всеки ден отиваше до някое високо място, за да наблюдава града и да изпитва необяснима радост. Може би я предизвикваше усещането за свобода и усамотение. Тя беше съвсем сама. Не бе длъжна да се отчита пред никого. Никой не ѝ се обаждаше и не искаше да знае какви са плановете ѝ. Нямаше никакви отговорности. Мислите за последната година в училище и работата през втората половина на лятото можеха да почакат, докато се прибере във Финландия. Сега съществуваха само тя, убийствената горещина и градът, който дълбоко вдишваше и издишваше история.
Беше 16 юни. На Лумики ѝ оставаше едва седмица ваканция в Прага, преди да се върне във Финландия за традиционното отбелязване на Мидсомар със семейството и роднините ѝ, този път на архипелага Турку. Не беше измислила как да откаже, когато баща ѝ реши, че тя, разбира се, ще присъства. Нали нямаше други планове? Да наеме хижа някъде с приятели например? Или пък да замисля нещо специално с някой специален човек?"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
