Мери

Мери Ане Ейкхаут Времетраене: 1:15 мин.

Раждането на Франкенщайн.

На четиринайсетгодишна възраст Мери Шели - тогава още Мери Годиун - заминава за шотландската провинция на гости на семейни познати. Там между Мери и дъщерята на домакините Изабела Бакстър възниква топло приятелство. Двете кръстосват местности, които пазят многовековни истории за чудовища и духове. Един ден се натъкват на същество, което няма много човешки черти - крайниците му са грозни и тромави, а главата - животинска.

Четири години по-късно Мери и любимият ѝ, поетът Пърси Шели, посещават приятелите си Джон Полидори и Лорд Байрон във вила на брега на Женевското езеро. Една вечер край огъня, докато навън бушува буря, четиримата си устройват състезание. Ще го спечели онзи, който съчини най-страховитата история. Спомен като искра връща Мери към лятото в Шотландия. Изплува и образът на чудовището. В този момент се ражда романът за Франкенщайн.

Мери е творба възхвала на въображението, история за съзиданието, за неразривната връзка между фантазиите и реалността. Ане Ейкхаут ни разказва за силата на една жена, дала на света нещо, което никой не е смятал за възможно.

Нидерландската писателка Ане Ейкхаут (р. 1981 г.) е авторка на романите Догма (2014), номиниран за наградата Бронзов бухал за най-добър дебют, Една нощ (2016) - включен в краткия списък на литературната награда за млади нидерландски и фламандски писатели, и Николас и изчезването на света, избрана за най-добра юношеска книга на Нидерландия и Фландрия за 2020 г. Мери (2021) е четвъртият ѝ роман.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Онзи е бил часът. Всяка нощ дъщеря ѝ умира. Открива я чак на сутринта, въпреки че през нощта я е наблюдавала да лежи спокойна, главицата ѝ - пълна със сънища. Но Мери знае, че трябва да се е случило в онзи час, в часа на вещиците, защото винаги се събужда по едно и също време. Най-често е за кратко, за да увие изплъзналия се чаршаф около тялото си, да притисне нос в топлия гръб на Пърси; той пропъшква насън, тя заспива. Ала понякога, понякога нещо, неясно какво, я примамва да стане. Не иска и е уморена, ще ѝ се да си продължи съня, да проспи онзи час, но вече знае, че няма да устои на нещото. Всяка минута от онзи час прогаря парченце от кожата ѝ. Понеже тя поднесе нещото на света. Нещото, което изчезна така бързо.

Верандата я пази от дъжда, връхната дреха я пази от студа, но малко по-нататък светът се самоунищожава. От две седмици са тук, в Женева, и откакто са дошли, виелици и порои изпълняват необуздания си ритуал почти всекидневно. Мери обича дългите бури, когато светкавиците се протягат като котараци и осветяват небето за няколко секунди, обагрят го във виолетово, сякаш е платно, брезентово покривало над земята, което прави всичко под себе си нереално, превръща всяко нещо в история и същевременно му придава допълнително значение; голите ѝ стъпала по верандата, плевелите в тревата, върбата край водата, Юра на отсрещния бряг на езерото, лодката, която се полюшква в люлка от светлина. От другата страна, нагоре по склона, у Олби и Джон гори лампа. Успокояващо е, че всяка нощ, щом се пробуди в три, поне Олби още не спи. Бди. Несъмнено с очи в хартията, по която перото му танцува хаотично и записва за света всичко онова, което вече го обитава. Тя се обръща и плъзва крака по пода. В мрака не успява да напипа ботите си. Малкият Уилям се буди лесно, макар гръмотевиците да не го плашат. Доведената ѝ сестра Клер най-после спи дълбоко. При това в собственото си легло. Като дете е, а Пърси я обгрижва като баща. Не, не като баща. В никакъв случай като баща.

Светкавица раздира въздуха, откликва по водната повърхност, между върховете на дърветата, по кожата на Мери. Тук бурите не са като в Англия. По-будни са. По-живи. По-истински. Мери има усещането, че може да докосне светлината, да я задържи - или по-скоро че светлината се е вкопчила в нея. В бученето, в плътния тътен има някаква вещественост, която сякаш търси как да проникне в тях, живите. Мъчи се да си проправи път до гръдния кош на Мери, до сърцето ѝ, до кръвта ѝ. Като че ли никога няма да настъпи краят на поредицата от денонощия, в които мракът свети, слънцето се подава едва, градината е тресавище, природата се спотайва; и понякога си казват: може пък да идва краят на света. Страшният съд. В следващия миг се разсмиват. Понеже всеки от тях знае: Бог съществува само в сънищата и в детските римушки. Мери разтърква ръце. Студът хапе пръстите на краката ѝ. И в силната уплаха, добавя тя наум. Ала щом се връща в леглото, не успява да заспи. Студът се е загнездил в тялото ѝ и нищо - нито завивка, нито мисълта за огъня в камината, нито топлият гръб на Пърси - не може да я стопли.

За всичко е виновна Клер. Не е кой знае колко помлада от нея и понякога Мери се чуди дали няма да е по-добре за всички им, ако започне да гледа на нея като на биологична сестра. Само че с всеки изминал ден ѝ става все по-трудно да я приеме, камо ли да я подкрепи, утеши, развлече. Мъжете като че ли не ѝ се дразнят толкова. Олби взема нейното за женско поведение, каквото и да значи това. Мери да се е тръшкала на дивана посред някой разговор, обляна в сълзи, повтаряйки, че няма нищо, ама съвсем нищо? Женско поведение, друг път - поведение на Клер! Мери знае, че то ласкае Пърси. Пърси се ласкае, когато Клер му увисне на шията и го замоли да ѝ почете поезия, докато не се унесе в сън, когато се разсмее на шегите му и отметне глава, оголвайки бледата кожа на брадичката си, гърдите си, които просят да надникнеш към тях, да ги докоснеш, да им посветиш вниманието си. Клер не може да живее без внимание. Ако я пренебрегнат три дни, навярно би умряла. Наследила е болезнения глад за внимание от майка си, от Мери Джейн. Според Мери, когато се е женил за Мери Джейн, когато я е довел да живее при тях с дъщеря ѝ, баща ѝ не е подозирал колко истерична, колко суетна и властна е новата му съпруга. Откакто се помни - откакто помни, че няма майка, - тази липса за Мери олицетворява скръбта. Цялата скръб е приела формата на липсата, отразява се в нейното огледало. И в мига, в който баща ѝ се ожени повторно, Мери започна да тегли с друга везна: с такава майка или съвсем без майка? И всеки път мислите я водеха към един отговор: без майка. Или поне живот с историите за собствената ѝ покойна майка, с портрета над писалището на баща ѝ - портрета на жената, която беше изиграла важна роля в живота на толкова много хора, така умна и смела, така непокорна в битието и убежденията си. Нея вече я нямаше; Мери не я познаваше, но тя беше навсякъде. И беше преди всичко съвършена. Никога не се гневеше на Мери. Никога не порицаваше решенията ѝ. Мери никога не се срамуваше от майка си. И не се страхуваше, че може да изгуби любовта ѝ. Майка ѝ я обичаше безусловно, както беше сторила и на смъртния си одър: Мери в обятията ѝ като кукла; чистата, пълна, непорочна любов нямаше как да стихне или да се омърси с ежедневното. Ето каква беше майката на Мери в ума ѝ - съвършена. Въпреки факта, че вече я нямаше. Или благодарение на него."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg