"Невъзможно е да знаем какъв живот би имало момичето. В какъв човек би се превърнала. С какво би се занимавала, за кого би тъжала, кого би обичала, изгубила и спечелила. Дали би имала деца и ако да, какви биха станали те. Не можем дори да си представим как би изглеждала като зряла жена. Беше на четири и още нищо от това не бе решено. Цветът на очите ѝ тепърва преминаваше към синьо-зелено. Косата ѝ, тъмна след раждането, вече беше светла, но в русото имаше щипка червено и цветът сигурно можеше отново да се промени. В момента беше особено трудно да се определи. Момичето лежеше с лице към дъното. Тилът ѝ беше покрит с гъста, съсирена кръв. Единствено кичурите по темето ѝ разкриваха светлите нюанси.
Не може да се каже, че над сцената бе надвиснала зловеща атмосфера. Или поне не по-зловеща от обикновено. Горските звуци бяха същите като винаги. Лъчите се процеждаха между дърветата по същия начин, по който го правеха винаги, когато слънцето светеше тъкмо по това време на деня. Водата се движеше спокойно около тялото, а по гладката повърхност от време на време се появяваха малки кръгове, когато там кацнеше някое водно конче. Трансформацията беше започнала и постепенно момичето щеше да стане едно с гората и водата. Ако никой не я намереше, природата щеше да поеме по своя курс и да я превърне в част от себе си. Все още никой не знаеше, че нея вече я няма.
– Мислиш ли, че майка ти ще носи бяла рокля? – попита Ерика и се обърна към Патрик в двойното легло.
– Много смешно наистина – каза той.
Ерика се засмя и го сръчка.
– Защо ти е толкова трудно да приемеш, че майка ти се омъжва? Баща ти отдавна се е оженил повторно и в това няма нищо странно, нали?
– Знам, че е нелепо – каза Патрик и поклати глава, провеси крака от ръба на леглото и започна да си обува чорапите.
– Харесвам Гунар и според мен е хубаво, че майка ти няма да бъде сама...
Патрик се изправи и си нахлузи дънките.
– Предполагам, че просто ми трябва време да свикна. Мама е сама, откакто се помня. Ако някой анализира ситуацията, сигурно ще се окаже, че има нещо във взаимоотношенията майка–син, което не ми дава мира. Струва ми се... странно, че мама ще... живее с някого.
– Имаш предвид, че е странно, че тя и Гунар спят заедно?
Патрик сложи ръце на ушите си.
– Стига!
Смеейки се, Ерика го замери с възглавница, която скоро се върна при нея, след което избухна война. Патрик се хвърли отгоре ѝ, но борбата бързо премина в милувки и дълбоки въздишки. Ерика протегна ръце към копчетата на дънките му и започна да разкопчава първото.
– Какво правите?
Тънкият глас на Мая ги накара да подскочат и да се обърнат към вратата. Мая не стоеше там сама, а бе заобиколена от малките си братя близнаци, които весело наблюдаваха родителите си в леглото.
– Просто се гъделичкахме – каза Патрик задъхано и се изправи.
– Крайно време е да поправиш резето на вратата! – прошепна Ерика и придърпа одеялото, тъй като се беше разголила от кръста нагоре. После се изправи и успя да се усмихне на децата.
– Слизайте долу и почвайте да слагате закуската, ние идваме.
Патрик, който през това време бе успял да се дооблече, поведе децата пред себе си.
– Ако не можеш сам да завинтиш резето, помоли Гунар. Той като че ли винаги е готов да извади кутията с инструменти. Стига да не прави нещо друго с майка ти...
– Достатъчно! – засмя се Патрик и излезе от стаята.
С усмивка на уста Ерика отново си легна. Можеше да си позволи да се помотае малко, преди да стане. Едно от предимствата сама да си бъде шеф беше, че не трябваше да се съобразява с някакво работно време, но в същото време това можеше да се счита и за недостатък. Да бъде писател, означаваше, че трябва да проявява характер и самодисциплина, а и понякога беше малко самотно. Но тя обичаше работата си, обичаше да пише, да придава живот на историите и човешките съдби, които избираше да опише и проучи, опитвайки да разбере какво се е случило в действителност и защо. Отдавна бе искала да се захване със случая, по който работеше в момента. Историята на малката Стела, отвлечена и убита от Хелен Першон и Мари Вал, беше развълнувала и все още вълнуваше всички във Фелбака.
А сега Мари Вал се завърна. Прочутата холивудска звезда беше във Фелбака, за да снима филм за Ингрид Бергман.
Слуховете бяха плъзнали из цялото градче.
Всички познаваха момичетата, или поне някой техен роднина, и всички бяха смаяни, когато през онзи юлски следобед на 1985-а тялото на Стела бе открито в езерцето. Ерика се обърна на една страна и се зачуди дали тогава слънцето е греело също толкова приятно, колкото днес. Когато станеше време да измине няколкото метра до кабинета си, щеше да провери. Но това можеше да почака още малко. Тя затвори очи и задряма, заслушана в гласовете на Патрик и децата, които долитаха от кухнята на долния етаж.
Хелен се наведе напред, подпря потни длани на коленете си и остави погледа си да блуждае. Днес постави личен рекорд, въпреки че излезе да тича по-късно от обикновено.
Морето се простираше синьо и ясно пред очите ѝ, но вътре в нея бушуваше буря. Хелен изпъна гръб и обви ръце около тялото си. Не можеше да спре да трепери. „Някой минава над гроба ми“, казваше майка ѝ в такива случаи. Може би наистина имаше нещо такова. Не над нейния гроб. Но все пак над гроб.
Времето бе забулило случилото се, спомените ѝ бяха така бегли. Помнеше гласовете, които искаха да знаят какво точно е станало. Отново и отново повтаряха едно и също, докато тя изгуби представа коя истина е тяхната и коя нейната.
Тогава ѝ се струваше невъзможно да се върне, да заживее тук. Но с годините шепотът и виковете ставаха все по-тихи, превърнаха се в слаб шум и накрая замлъкнаха напълно. Почувства се така, сякаш отново води нормално съществуване.
Но сега приказките щяха да започнат наново. Всичко щеше да изплува на повърхността. И както често става в живота, нещата се случваха наведнъж. Не беше спала няколко седмици, след като получи писмото от Ерика Фалк, в което се казваше, че тя пише книга и би искала да се срещне с Хелен. Беше принудена да поднови рецептата за хапчетата, без които се бе справяла дълги години. В противен случай не би могла да понесе следващата новина: Мари се бе върнала.
Оттогава бяха минали трийсет години. Двамата с Джеймс живееха живота си спокойно и без излишен шум, а и тя знаеше, че Джеймс така иска. Накрая ще спрат да говорят, беше ѝ казал. И имаше право. Мрачните им моменти бързо отминаха. Тя просто се грижеше ежедневието да тече както трябва и успяваше да държи спомените скрити. Или поне доскоро. Сега обаче образите проблясваха пред очите ѝ. Виждаше ясно лицето на Мари. Както и щастливата усмивка на Стела.
Хелен се обърна обратно към морето и опита да се съсредоточи върху редките вълни. Но картините не искаха да напуснат съзнанието ѝ. Мари отново беше тук и носеше гибелта със себе си.
– Извинете, къде мога да намеря тоалетна?
Стюре от енорията гледаше окуражително към Карим и останалите от бежанския център в Танумсхеде, дошли на урок по шведски. Всички повториха фразата толкова добре, колкото можеха.
– Извинете, къде мога да намеря тоалетна?
– Колко струва това тук? – продължи Стюре.
Хорът повтори:
– Колко струва това тук?
Карим се бореше да свърже думите с текста пред себе си. Всичко беше толкова различно. Буквите, които трябваше да разтълкуват, звуците, които трябваше да произнесат.
Огледа се наоколо и видя смела групичка от шест души. Останалите или бяха излезли на слънце, или играеха футбол, или лежаха в бунгалата. Една част опитваха да проспиват дните и спомените, докато други си пишеха с тези приятели и роднини, с които все още можеха да се свържат, или пък сърфираха из новинарските сайтове. Не че имаше кой знае колко информация. Правителството разпространяваше само пропаганда, а на международните информационни агенции им беше трудно да пратят свои кореспонденти на място. В предишния си живот самият Карим беше журналист, така че разбираше колко е трудно да получиш вярна и актуална информация от страна като Сирия, където се води война и която е разкъсана отвън и отвътре.
– Благодаря, че ни поканихте на гости.
Карим изсумтя. Тази фраза никога нямаше да му потрябва. Ако имаше нещо, което бе научил бързо, това беше, че шведите са резервирани. Бежанците нямаха никакъв контакт с местните, с изключение на Стюре и хората, които работеха в центъра.
Сякаш се бяха озовали в малка страна в страната, изолирани от околния свят. Единствената им компания бяха другите бежанци. И спомените от Сирия. Добрите също, но най-вече лошите. Тези, които мнозина изживяваха отново и отново. Карим от своя страна се опитваше да потисне всичко. Войната, която се бе превърнала в ежедневие. Дългото пътуване към обетованата северна страна."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
