Пинхед се завръща и настъпва ад. В продължение на трийсет години Свещеникът от ада, по-добре познат ни с прозвището си Пинхед, е един от най-прочутите и разпознаваеми образи в пантеона на хорър романите. Носителят на поредица награди Клайв Баркър, превърнал се в литературна легенда, го връща с финалната глава на повествованието си, започнато с "Обречени на ада", и окончателно затваря кръга на митарствата на ценобита.

Многострадалният детектив Хари Д'Амур ("Последната илюзия", "Евървил"), разследващ всевъзможни свръхестествени явления, вълшебства и злонамерени сили от отвъдното, от години се бори с личните си демони. Когато се натъква на изкусно изработена кутийка-пъзел, която отваря пътя към ада, преносните демони са заменени с истински и той се оказва въвлечен в ужасяваща игра на котка и мишка - кървава, плашеща и удивително сложна. Всичко това - в "Аленото евангелие", дългоочаквания хорър епос, разказан от безспорния майстор на жанра.

До момента Клайв Баркър е написал над 30 книги - романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки, част от които - в това число "Кървави книги" и издадената у нас фантастична приказка "Абарат" - са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър".

Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество.

Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас. Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот. Така че внимавайте къде стъпвате.

"След дългото безмълвие на гроба Джоузеф Раговски заговори и казаното не бе приятно нито като звук, нито като вложено чувство.
– Я се вижте – рече, вторачен в петимата магьосници, които го бяха събудили от лишеното от сънища небитие. – До един приличате на привидения.
– И ти не си първа хубост, Джо – отбеляза Лили Сафро. – Балсамьорът ти се е попрестарал с ружа и очната линия.
Раговски ѝ се озъби, стрелна ръка към бузата си и изтри донякъде грима, използван да прикрие бледността, с която го бе оставила насилствената му смърт. Балсамирали го бяха набързо, без съмнение, преди да го положат в отредената му ниша на семейния мавзолей в гробище в покрайнините на Хамбург.
– Дано не сте си дали всичкия този труд само за да ме засипвате с безвкусни подигравки – каза Раговски, като оглеждаше разнообразните предмети, пръснати на пода около него. – И все пак съм впечатлен. Некромантските занимания предполагат остър нюх към детайла.

Методът Н'Гуизе, използван от магьосниците за съживяването на Раговски, изискваше яйца от чисто бели гълъбици, инжектирани с кръв от първата менструация на момиче, да бъдат счупени в единайсет алабастрови купи, заобикалящи трупа, всяка съдържаща тайнствени съставки. Чистотата бе от първостепенно значение при този метод. Птиците не биваше да имат петна по перата, кръвта трябваше да е прясна, а две хиляди седемстотин и деветте цифри, изписани с черна креда, като се започнеше от ръба на купите и по спирала се стигаше до мястото, където бе разположен подготвения за съживяване труп, задължително спазваха точен порядък без изтривания, зачертавания и поправки.
– Това е твое дело, нали, Елизабет? – попита Раговски.
Елизабет Котлъв, най-възрастната от петимата магьосници, жена, чиито умения в най-тънките и сложни нюанси на вълшебството не ѝ бяха помогнали да заличи от лицето си изражение на недохранена и недоспала от десетилетия, кимна.
– Да – потвърди тя. – Имаме нужда от помощта ти, Джоуи.
– Отдавна не си ме наричала така – подхвърли Раговски. – А обикновено го правеше, като се ебеше с мен. Да не би и сега да съм ебаван?
Котлъв стрелна бърз поглед към колегите си магьосници – Лили Сафро, Яшар Хеядат, Арнолд Полташ и Тиодор Феликсън – и видя, че и те също като нея никак не бяха развеселени от обидите на Раговски.
– Виждам, че смъртта не те е отървала от острия ти език – процеди тя.
– Да му се не види! – възкликна Полташ. – Тъкмо това е проблемът открай време! Какво сме и не сме правили, какво сме имали или не е без съвършено никакво значение. – Той поклати глава. – Колко време само пропиляхме да се боричкаме и да се надцакваме един друг, когато можехме просто да си сътрудничим. Чак ми се доплаква.
– Ти плачи – заяви Тиодор Феликсън. – Аз ще си се боричкам.
– Да, моля те, Арнолд, спести ни сълзите си – обади се Лили. Единствена тя от петимата призоваващи седеше поради простата причина, че нямаше ляв крак. – Всички бихме искали да променим нещата...

– Лили, скъпа – обърна се към нея Раговски. – Няма как да не забележа, че не си някогашната жена. Какво се случи с крака ти?
– Всъщност извадих късмет – отвърна тя.
– Той за малко да ме утрепе, Джоузеф. – Той...? Искате да кажете, че не сте го спрели? – Ние сме измираща раса, Джоузеф – намеси се Полташ. – Във всяко отношение сме застрашен вид.
– Колко от Кръга останаха? – поиска да узнае Джоузеф с внезапна настойчивост в тона. Настана мълчание, докато петимата се споглеждаха колебливо. Котлъв бе тази, която заговори най-сетне.
– Само ние сме – отговори, втренчена в една от алабастровите купи и кървавото ѝ съдържание.
– Вие? Петимата? Не. – Всичкият сарказъм и игривост в гласа и маниера на Раговски се бяха изпарили. Дори ярките багри на балсамьора не успяваха да смекчат ужаса, изписал се по лицето му. – Колко дълго бях мъртъв?
– Три години – отвърна Котлъв.
– Това трябва да е някаква шега. Как е възможно? – Само членовете на Висшия кръг наброяваха двеста седемдесет и един!
– Така е – рече Хеядат. – И това са само онези, които бяха избрали да се числят официално сред нас. Не се знае колцина е изтребил извън Кръговете. Стотици? Хиляди?
– Нито пък се знае какво са притежавали – допълни Лили Сафро. – Имахме доста подробен списък...
– Но дори той не беше пълен – прекъсна я Полташ. –
Всички си имаме тайни притежания. За мен поне важи.
– А... самата истина – присъедини се Феликсън.
– Петима... – Раговски поклати глава. – Толкова ли не можахте да се обедините и да измислите начин да го спрете?
– Тъкмо затова си дадохме целия този труд да те върнем – обясни Хеядат. – Повярвай, никой от нас не го прие на драго сърце. Да не мислиш, че не се мъчихме да спипаме мръсника? Опитвахме се и още как. Но демонът е хитър, мамка му.
– И става все по-хитър – добави Котлъв. – В известен смисъл трябва да си поласкан. Теб те отстрани рано, защото си беше направил проучването. Знаеше, че тъкмо ти си способен да ни обединиш срещу него.
– А когато ти умря, започнахме да се джафкаме и да се сочим обвинително с пръст като глупави ученичета – въздъхна Полташ. – Взе да ни отстранява един по един, като кръстосваше цялото земно кълбо, така че никога не знаехме кой ще е следващият. Мнозина умряха, без никой нищо да разбере. Научавахме едва по-късно, обикновено след няколко месеца. Понякога дори след година. По чиста случайност. Опитваш се да се свържеш с някого и установяваш, че къщата му е била продадена, или изгорена до основи, или просто оставена на разруха. Посетих няколко такива. Помниш ли къщата на Брандър в Бали? Ходих там. Ами онази на доктор Биганцоли в околностите на Рим? И там бях. Нямаше никакви признаци за оплячкосване. Местните твърде много се бояха заради онова, което бяха чували за обитателите, та да се осмелят да пристъпят в която и да било от двете къщи, макар да бе ясно, че са необитаеми.
– И какво откри? – попита Раговски.
Полташ извади пакет цигари, запали една и продължи. Ръцете му трепереха и се наложи Котлъв да успокои онази, с която държеше запалката.
– Всичко с магическа стойност бе изчезнало. Факсимилетата на Брандър, колекцията апокрифни издания от Ватикана на Биганцоли. Всичко до най-тривиалния богохулен памфлет липсваше. Рафтовете бяха опразнени. Личеше си, че Брандър се е борил, имаше много кръв и то не къде да е, а в кухнята...
– Нужно ли е да повтаряме всичко това? – възрази Хеядат. – Всички знаем как завършват тези истории.
– Изтръгнахте ме от комфортната ми смърт, та да ви помагам да си спасявате душите – посочи Раговски. – Най-малкото, което ми дължите, е да ме запознаете с фактите. Продължавай, Арнолд.
– Кръвта беше стара. Ляла се бе в изобилие, но беше засъхнала преди много месеци.
– При Биганцоли същото ли беше? – осведоми се Раговски.
– Къщата на Биганцоли беше затворена отвсякъде, когато отидох. Хлопнати капаци, заключени врати, сякаш бе заминал на дълга ваканция, само дето още си беше вътре. Открих го в кабинета му. Той... Божичко, Джоузеф, висеше от тавана, провесен на вериги. В краищата им имаше куки, забити в плътта му. И беше страшно горещо там. Според догадките ми бе прекарал мъртъв в тази жега около шест месеца. Тялото му бе напълно съсухрено. Възможно е изражението на лицето му да се дължеше на свилата се от изсъхване плът около устата, но, Бога ми, имаше вид, че е умрял с писъци.

Раговски огледа изпитателно лицата пред себе си.
– И тъй, докато сте водили личните си войни заради любовници и момчета, демонът е прекратил живота и ограбил умовете на най-изтъкнатите магьосници на планетата?
– В обобщение е точно така – потвърди Полташ.
– Защо? Какво е било намерението му? Това поне установихте ли?
– Вероятно същото като нашето – отговори Феликсън. – Сдобиване с власт и запазването ѝ. Прибира не само трактати, списъци и ръководства за магии, а също всички символи, амулети и талисмани...
– Тихо – внезапно рече Раговски. – Чуйте.
За миг сред тях настана мълчание и тогава в далечината се чу тих погребален звън.
– Исусе – промълви Лили. – Това е неговата камбана.
Мъртвецът се разсмя.
– Открил ви е."
Из книгата