Книгата е част от поредицата "Съвременни български автори" на издателство "Труд". История за чудните приключения на група съвременни младежи, попаднали в миналото, в хайдушката дружина на Вълчан войвода, заедно с когото след редица премеждия се пренасят обратно в нашето време, за да продължат и тук своята битка за справедливост. История за първата любов, за възмъжаването, за доблестта да останеш верен на една благородна кауза въпреки всичко и всички... Книгата може да бъде интересна както за тийнейджъри, така и за техните родители.

"Озовал се на върха, Дамян отначало се бои да се изправи, струва му се, че стълбът се клати, че само едно неловко движение ще го запрати долу. Хвърля поглед наоколо. Тук и там се виждат заети в тренировки мъже, никой не се спотайва, никой не охка и не се оплаква от разцепена вежда или навехнат крак, всеки е дошъл тук, в стана на хайдутите, с болка, много по-голяма от някоя синина или рана.

Дамян тръсва глава, въздъхва и прави рязко движение нагоре. Никога не е бил слабак, никога не е бягал от предизвикателствата. Изправен в цял ръст, той вижда пред себе си вече една друга картина - очите на Савина, пълни с ужас, разпиляната ѝ златиста коса, крехката ѝ фигура, попаднала в лапите на онези... онези мръсни, потни чудовища, които и в страшен сън не бяха му се присънвали..."
Из книгата

"Вълчан войвода се изправя, вдига ръка, стиснал здраво пищова, и почти без да се прицелва, натиска спусъка. От дулото му излиза пламък. Простреляният хайдутин пада, а по редиците на застаналите отзад негови другари минава безмълвна вълна.
– Това очаква всекиго, който посегне на народното добро! – изрича тежко Вълчан, а очите му мятат светкавици... С два-три лъвски скока войводата се спуска надолу по камъните и се озовава в подножието на възвишението, където го чакат другарите му, поп Мартин и байрактарят Стоян. Тримата се взират напред, към строените хайдушки дружини, застанали от двете страни на дълго кенарено платно, опнато насред поляните. Върху него блестят струпаните на купчини скъпоценности и монети. Монети се посипват и някъде от горе, падат със звън в двете отворени старинни сандъчета, които са в ръцете на появилите се най-отпред образи на двама млади хайдути, почти момчета... Анимационното изображение замира, пресечено от надписа "End of level 2", а върху пълните с монети сандъчета светват цифри, показващи броя на точките, които са събрали играчите.

– Дотук бяхте. Стига за днес! – тихо, но внушително промълвява слаб младеж, седнал в ъгъла пред голямо компютърно бюро. Двете момчета с неохота оставят джойстиците, но продължават да се взират в големия плазмен екран пред тях и не бързат да стават от дивана. Играе им се още.
– Ухааа, ехааа, страхотно! Следващия път ще те надмина, Дамяне, да знаеш! Съвсем малко ми оставаше да те бия, наистина! – възкликва предизвикателно по-малкият, като дори подскача от натрупания в кръвта му адреналин. Двамата са първи братовчеди, близки са от малки, но докато по-големият, Дамян, досега винаги се е отнасял покровителствено към "малчото", то едва навършилият тринайсет години Захари вече се чувства пораснал, готов за "мъжки" битки и достойно съперничество... засега само в игрите. Вживял се е дотолкова в образа на своя виртуален герой, че е готов и наяве да тича през баири и чукари, да яхва в движение коня, да изскача от засада, пресрещайки връщащите се от разбойнически погром банди, да върти сабята тъй, че острието є да става невидимо, и само свистенето на въздуха да издава опасната му сила.
– Да бе, дечко такъв! – перва го отзад по врата Дамян, прекъсвайки разигралите се във въображението на момчето картини. – Я се кротни малко, я по-леко скачай, че ще продъниш дивана! И Фил няма да ни позволи повече да играем... да идваме в стаята му – поправя се той, хвърляйки поглед към братовчед си Филип, брат на Захари.
– Фил, не го слушай! Яд го е, че ще го победя следващия път.
– Как ли пък не... Дечко!

От висотата на своите 16 години и доста внушителен за възрастта си ръст Дамян гледа на вечно мърдащия и бърборещ Захари с нескривана досада. Корените є са още там, в детството, когато е трябвало да му отстъпва, да го влачи като ремарке след себе си и да се грижи "малкият пъпеш" да не влезе в някоя локва, да не падне от някоя катерушка или да не се запилее нанякъде. Захари бе син на майчината му сестра, поради което Дамян често пъти бе "помолван" от някоя от двете да поеме уж за кратко грижите за малкия само докато се върне от училище или някъде от другаде батко му... Неудоволствието от провалянето на собствените замисли за прекарване на свободното време се трупаше и когато Захари поотрасна, Дамян с облекчение се освободи от ролята си на "бавачка", запазвайки обаче все още покровителственото си отношение към него. Сега обаче към тази палитра от чувства се примесваше и все по-нарастващо усещане за неясна заплаха. Малчото наистина му дишаше във врата с постигнатия в играта резултат и като нищо можеше да го победи на следващото ниво.

Дечкото май е тренирал, изхъмква Дамян. Захари има голямото предимство да е брат на Филип, който неочаквано бе решил да им демонстрира създадената от него самия нова игра и ги бе поканил в неговата "светая светих", където достъпът им обикновено е забранен. Но изглежда, малкият много-много не се е съобразявал с тази забрана. Всъщност има защо Филип да е толкова ревнив към вещите си. "Бърлогата" му, както я нарича от време на време, прилича по-скоро на компютърна лаборатория, отколкото на момчешка стая. Освен голямата плазма, на която момчетата доскоро превъртаха играта, върху двойното бюро са разположени под ъгъл един към друг още три по-малки монитора, образуващи нещо като извита видеостена. Върху тях също тича, бие се и скача смелият Вълчан войвода, съпроводен от младите хайдути.

Дамян въздъхва. Ако иска отново да бъде допуснат до играта, ще трябва яко да похвали братовчед си Филип. И творението му. А играта наистина се бе оказала неочаквано добра. Дамян смята себе си за геймър със стаж, врял и кипял в компютърни битки. Освен това вече се чувства и мъж. От няколко години разпределя свободното си време почти поравно между лазерния бластер на поредния виртуален герой и тренажорите във фитнес салона, благодарение на които е придобил фигура, с която се гордее. И ако към по-малкия Захари се отнася с незлобиво покровителствен, дори поучителен тон, то на по-големия си братовчед предпочита да гледа с леко презрение заради неговата отнесеност и слаботелесност, примесено обаче и с малко завист към явното му превъзходство в компютърните умения. Умения, които Филип сега така явно успя да им демонстрира. Дамян се обръща към братовчед си с няколко одобрителни думи и за пореден път се учудва какво намира в него гаджето му, едно доста засукано маце, братовчед му май почти няма
мускули!... Филип е на двайсет, студент по компютърни технологии и макар всъщност да не изглежда толкова зле, колкото смята Да-
мян, все пак му личи, че прекарва почти цялото си време пред мониторите. Не обръща много внимание на външността си, ходи с леко набола брада и отдавна неподстригвана коса, носи очила още от прогимназията, слаб е и съвсем леко попрегърбен, което обаче е резултат от лошата стойка, отколкото някакъв физически дефект. Един безпристрастен наблюдател би го възприел като строен младеж, със слаба, но съразмерна фигура, с приятни черти на лицето, нелишени от една дискретно напираща отвътре мъжественост, омекотена от често самовглъбяване и витаене из сферите на интелектуалните предизвикателства.

Филип не обича да си хвърля приказките на вятъра, а действителните проблеми имат шанс да привлекат вниманието му само ако са свързани с виртуалната реалност, в която предпочита да живее. Затова и разправията между момчетата го засяга само дотолкова, доколкото е свързана с компютърните му увлечения.
– Е, геймърчета мои, значи ви хареса играта, а? За такива като вас я направих – гордо се подсмихва той. Двете момчета също се изпъчват, показвайки с целия си вид, че никак не е зле да си близък с човек, способен да създаде нещо толкова интригуващо. За тях не е останал незабелязан фактът, че образите на младите хайдути от компютърната игра много приличат на тях самите. Това допълнително ги ласкае, биха искали час по-скоро да се изфукат пред приятелчетата си, тази прилика би им вдигнала значително авторитета. И макар различни по възраст, в поведението си двете по-малки момчета сега много си приличат. Не толкова заради роднинската връзка, колкото заради напиращото желание да покажат на целия свят, че вече не са деца, а отракани тийнейджъри – в представите им това означава да носят "яки" дрехи с шокиращи надписи и картинки, да говорят като врели и кипели в битки геймъри, да се чувстват част от една привлекателна в представите им общност.
– Уау! Суперско! Голям гот! – старае се да подражава на по-големите Захари. – Ама как обрах хазната на самия султан, а?! Видяхте ли? Видяхте ли? Глави хвърчаха на всички посоки, уаууу!"
Из книгата