"Шадоу беше лежал в затвора три години. Беше доста едър, имаше вид на човек, с когото по-добре да си нямаш взимане-даване, затова най-големият му проблем бе как да убива времето. Поддържаше се във форма, усвояваше фокуси с монети и често мислеше колко много обича жена си. Най-хубавото - според Шадоу може би единственото хубаво нещо - на това да лежиш в затвора бе чувството на облекчение. Чувството, че не може да паднеш по-ниско и че си слязъл на дъното. Не се притесняваше, че могат да го заловят, защото вече го бяха заловили. Не се плашеше какво ще му донесе бъдещето, защото миналото вече му го беше донесло.

Беше стигнал до извода, че не е важно дали си извършил онова, заради което са те осъдили. От опит се бе убедил, че всеки, когото срещаше в затвора, е обиден от нещо: винаги имаше нещо, което властите не бяха разбрали, нещо, за което твърдяха, че си извършил, макар че ти изобщо не си го правил, а и да си го направил, не е било точно така, както твърдят те. Важното бе, че са те хванали. Беше го забелязал през първите няколко дни, когато всичко, от жаргона до гадната храна, беше ново. Въпреки неудобствата и вцепеняващия ужас да лежиш в затвора Шадоу изпитваше огромно облекчение.

Опитваше се да не говори прекалено много. Някъде в средата на втората година изложи теорията си пред своя съкилийник Лайсмит, по прякор Тъжния, дребен мошеник родом от Минесота. Върху устните му, целите в белези, се появи усмивка.

- Да - рече той. - Така е. Още по-хубаво е, ако си осъден на смърт. Точно тогава си спомняш вицовете как на някой му надянали примката и той си изул сандалите, понеже приятелите все му повтаряли, че ще си умре със сандали.
- Това виц ли е? - попита Шадоу.
- Че какво друго да е! Обеснически хумор. Най-добрият.
- Кога за последно са обесили някого в този щат? - рече Шадоу.
- Откъде да знам? - Лайсмит бръснеше оранжеворусата си коса и се виждаха гънките върху черепа му. - Но да ти кажа, според мен страната ни е започнала да се проваля, когато са престанали да бесят хора. Няма ги вече обесническите вицове. И майтапи.

Шадоу сви рамене. Не виждаше нищо романтично в смъртното наказание. Реши, че ако не си осъден на смърт, затворът в най-добрия случай е временна отсрочка от живота - по две причини. Първо, животът се промъква и в затвора. Винаги има къде да паднеш още по-ниско. Животът продължава. И второ, ако си излежаваш кротко присъдата, все някой ден ще се видят принудени да те пуснат на свобода.

В началото Шадоу не мислеше за това - то нямаше да стане скоро. После то се превърна в далечен лъч на надежда и той се научи да си повтаря, че "и това ще мине и ще замине" и тая гадост - затворът, както всяка друга гадост, ще остане в миналото. Един прекрасен ден вълшебната врата ще се отвори и Шадоу ще излезе през нея. Ето защо задраскваше дните в календара "Пойните птици на Северна Америка", единствения, който се продаваше в затворническата лавка, и слънцето залязваше, а Шадоу не го виждаше, и слънцето изгряваше и той пак не го виждаше. Разучаваше фокуси с монети, обяснени в книга, която бе намерил в пущинака на затворническата библиотека, усвояваше ги и си съставяше наум списъци на онова, което ще направи, щом излезе от затвора.

Списъците на Шадоу ставаха все по-къси и къси. След две години ги беше свел до три неща. Първо, щеше да се изкъпе. Да се кисне дълго и сериозно във вана със сапунени мехурчета. И да чете вестник или може би да не чете. Някои дни му се искаше да чете, други - не. Второ, щеше да се подсуши с хавлиената кърпа и да си сложи халат. Може би и пантофи. Това с пантофите му харесваше. Ако пушеше, сигурно вече щеше да е минал на лула; той обаче не пушеше. Щеше да вдигне на ръце жена си ("Палето ми! Какви ги правиш", щеше да изпищи тя уж ужасена, а всъщност много щастлива). Щеше да я занесе в спалнята и да затвори вратата. Ако огладнееха, щяха да си поръчат пица. Трето, два-три дни по-късно, когато с Лора излезеха от спалнята, Шадоу щеше да се постарае, докато е жив, да не привлича вниманието и да не си създава неприятности.
- И тогава ще се чувстваш щастлив ли? - попита Лайсмит, по прякор Тъжния.

Онзи ден работеха в затворническия цех, сглобяваха хранилки за птици, което не бе кой знае колко по-интересно от това да слагат печати на регистрационни номера за автомобили.
- Не наричай никого щастлив, докато не умре - каза Шадоу.
- Херодот - рече Тъжния. - Ей. Схватлив си.
- Кой е тоя Херодот? - намеси се Бижутера, после сложи страничните прегради на хранилката за птици и я подаде на Шадоу, който ги пристегна здраво с винтовете.
- Един мъртъв грък - отговори той.
- Последното ми гадже беше гъркиня - съобщи Бижутера. - Само какви лайна ядяха у тях! Няма да повярвате. Например ориз в листа. Ей такива дивотии.

Бижутера беше с размерите и формата на автомат за кока-кола, със сини очи и коса, толкова руса, че чак изглеждаше бяла. Беше смазал от бой някакъв тип, допуснал грешката да опипа гаджето му в бара, където то танцувало. Бижутера му скочил. Приятелите на онзи повикали ченгетата, те задържали Бижутера и го проверили дали има досие, при което се установило, че преди година и половина е трябвало да полага общественополезен труд, а се е укрил.

- Какво според теб трябваше да направя? - попита възмутен Бижутера, след като разказа на Шадоу цялата тъжна история. - Казах му, че това ми е гаджето. Нима трябваше да го оставя да проявява такова неуважение към мен? А? Опипа я цялата.
- Обясни им го - беше отговорил Шадоу и не бе добавил нищо повече.

Съвсем в началото бе научил едно: в затвора си излежаваш своята присъда. Не ти трябва да излежаваш и чужди. Не си навличай неприятности. Излежавай си своята присъда. Лайсмит му беше дал опърпано евтино издание на "История" на Херодот.
- Не е скучно. Страхотно е - каза му, когато Шадоу възропта, че не си падал по четенето. - Първо я прочети и после ще ми кажеш, че е страхотна.
Шадоу беше направил физиономия, но разлисти книгата и не усети кога се е зачел.
- Гръцка му работа - подметна погнусен Бижутера. - И онова, дето го разправят за тях, изобщо не е вярно. Когато се опитах да й го вкарам на моята отзад, щеше за ми избоде очите.

Един ден най-неочаквано преместиха Лайсмит. Той остави на Шадоу своя екземпляр на Херодот. Между страниците беше скрита монета от пет цента. Монетите се внасяха контрабандно: можеш да изтъниш о камъка ръбовете и при сбиване да разрежеш нечие лице. На Шадоу не му трябваше оръжие, той просто искаше да си намери някакво занимание за ръцете.

Не беше суеверен. Вярваше само в онова, което можеше да види. Въпреки това през онези последни седмици усещаше как над затвора е надвиснала беда, точно както я бе предусетил в дните преди обира. Присвиваше го под лъжичката и той си внушаваше, че просто го е страх да се върне в света навън. Но не беше сигурен. Беше изпаднал в параноя, по-силна от друг път, а в затвора параноята обикновено е голяма и всъщност е умението да оцеляваш. Шадоу беше по-потаен, по-призрачен от когато и да било. Забеляза, че следи движенията на надзирателите и на другите затворници и се опитва да разбере по тях какво точно ще го сполети - а бе сигурен, че ще го сполети нещо лошо."
Из книгата

Известен в цял свят, Нийл Геймън присъства в речника на литературата като един от първите десет постмодерни писатели. Той е плодовит създател на проза, поезия, филмови сценарии, журналистика, комикси, текстове на песни и драматични произведения. Обект на култ, Геймън безспорно привлича широк медиен интерес. Почитателите за научна фантастика и фентъзи представляват голяма част от читателската му аудитория, а личният му блог има повече от един милион редовни посетители.

Геймън е роден в Хемпшир, Великобритания, но има полско-еврейски произход. Научава се да чете още на четири години и израства с интереса към книгите. Като дете открива любовта си към четенето и историите, поглъщайки произведенията на Дж. Р. Р. Толкин, Джеймс Бранч Кабел, Едгър Алън По, Майкъл Мооркок, Урсула Ле Гуин, Жен Улф и Г. К. Честъртън. Сам той се определя като "диво дете, което е било отгледано в библиотеките". На своя официален сайт, Геймън разказва, че любовта си към четенето дължи на библиотекарите. Той споделя с читателите си, че най-щастливите си моменти като момче е преживял, когато е убедил родителите си да го пуснат в местната библиотека по пътя към работа и прекарал целия ден там.

Писателската кариера на Геймън започва в Англия като журналист. Първата му книга е биографична, посветена е на Дюран Дюран и му отнема три месеца. Втората му книга е биография на Дъглас Адамс. "Violent Cases" пък е заглавието на първият от много съвместни проекти с художника Дейв МакКейн. Този ранен графичен роман довежда до създаването на тяхната поредица "Black Orchid", публикувана от "DC Comics". Следващата поредица - "The Sandman" - събира много фенове, голям брой американски награди (включително девет награди на "Will Eisner Comic Industry" и три награди "Харви") и претърпява 75 издания.

През 1991 г. "Sandman" става първият комикс, който някога е получил литературна награда. Нийл Геймън се утвърждава като един от пионерите в създаването на съвременните комикси, както и като автор, чиито творби пресичат жанрове и достигат до аудитории от всички възрасти. Това включва и произведения за младите читатели - например заглавия като "М като Магия".

Книгите на Геймън са жанрови творби, които отказват да останат верни на своите жанрове. Готическият ужас излиза от мода в началото на 90-те години - времето, по което Нийл Геймън започва работа по "Коралайн". Първоначално смятана за прекалено плашеща за децата, "Коралайн" печели британската Награда за научна фантастика. Анимиран игрален филм, базиран на "Коралайн", режисиран от Хенри Селик и пуснат в началото на 2009 г., печели Наградата на Британската академия за филмово и телевизонно изкуство за най-добър анимационен филм. Той е номиниран и за "Оскар" в същата категория. Романите на Нийл Геймън за възрастни "Звезден прах", "Американски богове" и "Good Omens" стават бесселъри на "Ню Йорк Таймс". По "Американски богове", за която писателят получава наградата "Хюго", е направена и телевизионна адаптация, която се излъчва по "HBО".

Нийл Геймън е автор и на сценарии за телевизонни поредици като "Neverwhere", излъчвана по BBC, игралният филм на Дейв МакКейн "Огледална маска" (2005) и други. Книгата "Звезден прах" също получава екранизация.

"Книга за гробището" е друг важен момент от творческата биография на Нийл Геймън. Тя донася на своя автор някои от най-престижните в света награди за литература - "Booktrust Prize for Teenage Fiction", медалите "Нюбъри" и "Карнеги" (Геймън е първият автор в света, който печели тези два медала с една и съща книга!), награда "Локус" и награда "Хюго". Илюстрациите на Крис Риддъл в "Книга за гробищата" пък са повод за получаването на още една престижна награда - "Кейт Грийнуей“. По книгата ще има и филмова адаптация.

Докато всички фенове на Нийл Геймън следят с нетърпение вички новости около него, ето какво казва самият той за своята работа в една лекция в "Barbican Centre", Лондон:

"Писателите - особено детските - имат задължения пред читателите. Ние сме длъжни да пишем правдиви неща, което е особено важно, когато съчиняваме истории за хора, които не са съществували, или за места, където не сме били. Трябва да разбираме, че истината не е това, което действително се е случило, а това, което ни разказва кои сме ние."