Никога, никога

Никога, никога Колийн Хувър, Тарин Фишър Времетраене: 1:02 мин. Следобеден чай в имението Даунтън Гарет Нийм Времетраене: 1:22 мин. Беглецът от Аушвиц Джонатан Фрийдланд Времетраене: 1:04 мин. Как да спреш косопада дългосрочно чрез системата Подхранване и съживяване Ива Бориславова Времетраене: 1:06 мин. Хормонален рестарт 3Х Албена Гайджиева Времетраене: 1:00 мин. Планетология: Меркурий. Сатурн, Уран, Нептун - част 3 Сергей А. Вронски Времетраене: 1:07 мин. Обвързана с опасността Сейбъл Соренсен Времетраене: 1:11 мин. От смърт към безсмъртие Джуал Кхул Тибетеца Времетраене: 0:53 мин. Фредрик Бакман Времетраене: 2:40 мин. Наблюдатологът Жизел Кларксън Времетраене: 0:53 мин. Ниро С. Дж. Тили Времетраене: 0:59 мин.

Да забравиш е страшно. Но да си спомниш може да е ужасяващо...

Един ден Чарли Уинуд губи всичките си спомени - тя не помни името си, къде живее, на колко години е... Изглежда, че единственият, който може да ѝ помогне да разкрие какво се е случило, е Сайлъс Наш, който също като нея е забравил всичко. Докато двамата бавно сглобяват парченцата от пъзела на общото им минало, откриват, че са били влюбени един в друг.

Но колкото повече неща научават, толкова по-­загадъчно става всичко...

Авторките на бестселъри Колийн Хувър и Тарин Фишър обединяват сили, за да създадат роман, какъвто не сте чели досега - заплетена романична мистерия, с водовъртеж от емоции и спиращо дъха напрежение. Книгата е бестселър на Ню Йорк Таймс.

Колийн Хувър публикува първия си роман през 2012 г. От тогава всичките ѝ произведения оглавяват класациите на Ню Йорк Таймс и се превръщат в международни бестселъри, преведени на повече от 15 езика. Три поредни години (2015, 2016 и 2017) нейни книги са избирани от читателите за роман на годината в Goodreads Choice Awards в категория Романтика.

Тарин Фишър е автор на дванайсет романа, повечето от които са бестселъри на Ню Йорк Таймс. В момента тя живее в Сиатъл, Вашингтон с децата си, съпруга си и психотично хъски. Тарин обожава да пише за злодеи.

"Трясък. Книги падат върху нашарения с петна линолеум на пода. Завъртат се, плъзгат се на няколко метра и спират пред краката ми. Моите крака. Не разпознавам черните сандали, нито лакираните с червен лак нокти, но те се движат по моя заповед, значи трябва да са мои. Нали така?
Звъни звънец. Пронизително.
Подскачам, сърцето ми препуска. Погледът ми се стрелка от ляво надясно, докато оглеждам обстановката, опитвайки се да не се издам.
Какъв беше този звънец?
Къде съм?
В стаята със смях и шумни разговори нахлуват хлапета с раници на гърба. Училищен звънец. Те се плъзгат зад чиновете, подвиквайки си един на друг. С крайчеца на окото забелязвам някакво движение в краката си и трепвам от изумление. Някой се навежда, за да събере книгите от пода; момиче със зачервено лице, с очила. Преди да се изправи, тя ме поглежда, сякаш уплашено, а после бързо се отдалечава. Учениците се смеят. Озъртам се, мислейки, че се смеят на мен, но те зяпат момичето с очилата.

– Чарли! - вика някой. – Не видя ли това? - А после: – Чарли... какво ти става... хей...?
Сърцето ми тупти бързо, толкова бързо.
Къде се намирам? Защо не мога да си спомня?
– Чарли! - съска друг. Извръщам глава.
Кой е Чарли? Кой от всички е Чарли?
Има толкова много хлапета; русокоси, разрошени, кестеняви, с очила, без очила...
В стаята влиза мъж с куфарче. Оставя го на катедрата.
Учителят. Аз съм в класна стая. Чудя се дали е гимназия, или колеж.
Рязко се изправям. Намирам се на грешно място. Всички седят, но аз ставам... и вървя.
– Накъде сте се запътили, госпожице Уинуд? - Учителят ме поглежда над рамките на очилата, докато се рови в купчина хартии. После ги тръсва върху катедрата с такава сила, че подскачам. Сигурно аз съм госпожица Уинуд.
– Краката ѝ са изтръпнали! - крещи някой от учениците. Останалите се кискат приглушено. Усещам как по гръбнака и ръцете ми сякаш плъзва цял мравуняк. Те ми се присмиват, а аз нямам никакво понятие кои са всичките тези хора.
– Млъквай, Майкъл! - извисява се момичешки глас.
– Не знам - отвръщам, чувайки гласа си за пръв път. Прекалено е писклив. Прокашлям се и отново опитвам: – Не знам. Не трябва да съм тук.

Смехът се усилва. Плъзвам поглед по плакатите на стената, лица на президенти с дати под тях. Час по история? Гимназията.
Мъжът - учителят - килва глава настрани, сякаш съм изтърсила най-голямата глупост.
– И къде другаде би трябвало да се намирате в деня на контролното?
– Аз... аз не знам.
– Седнете - нарежда той. И без това не знам къде щях да отида, ако бях излязла. Обръщам се, за да се върна на мястото си. Момичето с очилата вдига поглед, когато минавам покрай него, но бързо го отмества.
Щом сядам, учителят започва да раздава листове. Минава между чиновете и с равен глас каканиже какъв процент от крайната оценка ще има това контролно. Когато приближава до моя чин, спира, а между веждите му се появява дълбока бръчка.
– Не знам какво се опитвате да постигнете. - Слага върха на дебелия си показалец върху чина ми. – Обаче каквото и да е, ми писна. Още един подобен номер и ще ви изпратя при директора. - Шляпва пред мен теста и преминава към следващия ученик.
Аз не кимвам, изобщо не реагирам. Опитвам се да реша какво да правя. Да заявя пред всички, че нямам никаква представа коя съм и къде съм, или да го дръпна настрани и тихо да му го призная. Той каза, че повече няма да търпи никакви номера. Свеждам поглед към листа пред мен. Останалите вече са наведени над тестовете си и яростно драскат с моливите.

Четвърти час
История
Господин Дълкот

Отдолу има място за името. Предполага се, че трябва да напиша името си, но аз не знам как се казвам. Той ме нарече госпожица Уинуд.
Защо не помня собственото си име?
Или къде съм?
Или коя съм?
Всички са свели глави над листовете си освен мен. И така седя и се взирам право пред себе си. Господин Дълкот ме гледа сърдито от катедрата. Колкото повече седя, толкова по-червено става лицето му.
Времето минава, но моят свят е спрял. Накрая господин Дълкот става и устата му се отваря, за да ми каже нещо, когато звънецът зазвънява.
– Когато излизате, оставете листовете си на катедрата - казва той, без да откъсва поглед от мен.
Останалите ученици бързо се изнизват през вратата. Ставам и ги последвам, защото не знам какво друго да направя. Погледът ми е забит в пода, но усещам гнева на учителя. Не разбирам защо ми е толкова ядосан. Вече съм в коридора, ограден от двете страни с редици сини шкафчета.

– Чарли! - вика някой. – Чарли, почакай! - След секунда някой ме хваща под ръка. Очаквам да видя момичето с очилата; не знам защо. Не е тя. Но сега знам, че аз съм Чарли. Чарли Уинуд. – Забрави си чантата - казва непознатата и ми подава бяла раница.
Вземам я, чудейки се дали вътре има портмоне с шофьорска книжка. Тя продължава да ме държи под ръка, докато вървим. По-ниска е от мен, с дълга тъмна коса и блестящи кафяви очи, които заемат половината от лицето ѝ. Момичето е зашеметяващо красиво.
– Защо се държа толкова странно в час? - пита тя. – Събори учебниците на Скаридата на пода, а сетне изключи.
Долавям уханието на парфюма ѝ; познат и прекалено сладникав, като аромат на милиони цветя, съревноваващи се за внимание. Спомням си момичето с очилата, изражението на лицето му, когато се наведе, за да събере книгите си. Ако съм го направила, защо не си спомням?
– Аз...
– Време е за обяд, защо вървиш натам?
Тя ме повлича надолу по друг коридор покрай тълпа от ученици. Те всички ме гледат... сякаш крадешком. Питам се дали ме познават и защо аз не се познавам. Не разбирам защо не казвам истината на спътницата си или на господин Дълкот, защо не сграбчвам някой случайно минаващ и не признавам, че нямам представа коя съм, нито къде се намирам. В мига, в който започвам сериозно да обмислям тази идея, ние минаваме през двойните врати на столовата. Шум и цветове; тела с уникални миризми, ярки флуоресцентни лампи, които карат всички да изглеждат грозни. О, боже. Стискам тениската си в юмруци.

Момичето, което върви под ръка с мен, продължава да бъб-ри. Андрю това, Марси онова. Тя харесва Андрю и мрази Марси. Не познавам никого от тях. Спътницата ми ме води към опашката за храна. Вземаме салата и диетична кола. После плъзваме таблите си на една маса. Там вече седят четири момчета и две момичета. Осъзнавам, че заедно образуваме група с равен брой момичета и момчета. На всяко момиче се пада по едно момче. Всички ме гледат с очакване, сякаш трябва да кажа нещо, да направя нещо. Единственото свободно място е до тъмнокосо момче. Сядам бавно и слагам двете си ръце върху масата. Той ми хвърля кос поглед, сетне се навежда над таблата си с храна. Забелязвам ситни капчици пот на челото му, точно под косата.
– Двамата понякога сте толкова странни - обявява русото момиче насреща ми. Мести поглед от мен към моя съсед. Той вдига очи от макароните си и аз осъзнавам, че просто рови из чинията си. Не е изял нито хапка въпреки заетия си вид. Гледа ме и аз го гледам, после и двамата насочваме погледи към русото момиче.
– Случило ли се е нещо, което трябва да знаем? - пита то.
– Не - отговаряме ние в хор.
Той е моето гадже. Разбирам го от начина, по който останалите се отнасят с нас. Внезапно той се ухилва широко, разкривайки блестящите си бели зъби, и ме прегръща през раменете."
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg