Може би някой ден

Потопете се в страстна приказка за музика, любов и предателство.

Сидни живее в розов балон - тя е прилежна студентка, с постоянна работа, съквартирантка е на най-добрата си приятелка и има страхотен приятел, а музиката, идваща от балкона срещу нейния, бързо се превръща в саундтрака на живота ѝ. Но когато Сидни открива, че приятелят ѝ ѝ изневерява, балонът се пуква. Ридж, мистериозният и привлекателен музикант, помага на Сидни да продължи напред. Двамата заедно започват да пишат текстове на песни и за известно време като че ли лошото остава в миналото. Но да загърби всичко, се оказва по-трудно, отколкото Сидни е очаквала. Тя може само да се надява, че може би някой ден...

"Хувър е един от най-свежите гласове в романтичната литература, а Може би някой ден предлага истинска емоция, незабравими характери и точната доза чувствено напрежение."
Къркъс Ривюс

Към романа е създаден специален саундтрак от Колийн Хувър и музиканта Грифин Питърсън.

Колийн Хувър публикува първия си роман през 2012 г. От тогава всичките ѝ произведения оглавяват класациите на Ню Йорк Таймс и се превръщат в международни бестселъри, преведени на повече от 15 езика. Три поредни години (2015, 2016 и 2017) книги на Колийн Хувър са избирани от читателите за роман на годината в Goodreads Choice Awards (категория Романтика).

Книга първа от поредицата Може би на Колийн Хувър.

"Сидни

Току-що ударих момиче в лицето. Но не кое да е момиче. Ударих най-добрата си приятелка. Моята съквартирантка. Всъщност предполагам, че вече трябва да я наричам моята бивша съквартирантка, считано отпреди пет минути. Носът ѝ започна да кърви почти веднага и за миг се почувствах ужасно, че я ударих. Но след това си спомних каква лъжкиня, предателка и кучка е тя и от това ми се прииска да я ударя отново. Щях да го направя, ако Хънтър не ми беше попречил, като застана между нас. Затова вместо нея ударих него. За съжаление, не успях да го нараня. Не и така, както натъртих ръката си. Да удариш някого, боли доста повече, отколкото съм си представяла. Не че някога съм отделяла кой знае колко време в размишления какво е усещането, когато цапардосваш хора. Но определено имам желанието да го направя отново, когато изведнъж поглеждам телефона си и виждам, че имам съобщение от Ридж. Той е следващият, с когото бих искала да си разчистя сметките. Зная, че той на практика няма нищо общо със сегашното ми затруднено положение, но все пак можеше да ме предупреди малко по-рано. Затова ми се иска да ударя и него.

Ридж: Добре ли си? Искаш ли да дойдеш у нас, докато дъж­дът спре? Разбира се, че не искам да отида. Ръката ми и сега ме боли достатъчно, а ако отида в апартамента на Ридж, ще ме заболи още повече, след като приключа с него. Обръщам се и поглеждам към терасата му. Той стои облегнат на стъклената плъзгаща се врата с телефон в ръка и поглед, вперен в мен. Почти се е стъмнило, но лампите във вътрешния двор осветяват лицето му. Тъмните му очи срещат моите и начинът, по който извива устни в мека усмивка на съжаление, ме кара да забравя защо изобщо съм му ядосана. Той прокарва свободната си ръка през паднал кичур коса върху челото му, разкривайки още повече разтревоженото си изражение. А може би е просто изражение на съжаление. Както би трябвало да бъде. Решавам да не му отговарям и вместо това му показвам среден пръст. Той поклаща глава и вдига рамене, сякаш иска да каже: „Поне опитах“, след което влиза обратно в апартамента си и затваря плъзгащата се врата. Връщам телефона в джоба си, преди да се е намокрил, и се оглеждам във вътрешния двор на жилищния комплекс, в който живея от цели два месеца. Когато се нанасяхме тук, горещото тексаско лято поглъщаше и последните следи от пролетта, но този двор, изглежда, някак си продължаваше да дава признаци на живот. Алеите, които водеха към стълбите и към фонтана в центъра на двора, бяха обрамчени от яркосини и лилави хортензии.

Сега, в разгара на най-неприятната лятна жега, водата във фонтана отдавна се е изпарила. От хортензиите е останал само тъжен и повехнал спомен за вълнението ми в началото, когато с Тори се нанесохме тук. Докато гледам унищожения от горещия сезон двор, си мисля, че той е в отвратителен унисон с начина, по който се чувствам в момента. Унищожена и тъжна. Седнала съм на ръба на вече пресъхналия циментов фонтан, с лакти, подпрени на двата куфара, в които са повечето ми вещи, и чакам таксито да дойде да ме вземе. Нямам идея къде ще ме отведе, но зная, че предпочитам всяко друго място пред това, където съм сега. Тоест на улицата. Бих могла да се обадя на родителите си, но това ще им даде повод да започнат да бълват своите "Нали ти казахме" срещу мен. Нали ти казахме да не се местиш толкова далече, Сидни. Нали ти казахме да не започваш сериозна връзка с това момче. Нали ти казахме, че ако беше избрала да учиш право вместо музика, щяхме да платим за обучението ти.

Нали ти казахме, че когато удряш някого, палецът трябва да бъде извън юмрука ти. Добре де, може би не че някога са ме учили на правилните техники за нанасяне на удар, но след като винаги са така отвратително прави, то трябваше да ме научат и на това. Стискам юмрук, след това разпъвам пръсти и после стискам отново. Ръката ми пулсира от изненадваща болка и съм сигурна, че би било добре да ѝ сложа лед. Изпитвам съжаление към мъжете. Да нанасяш удари, е гадно. Но още по-гаден е дъждът. Винаги завалява в най-неподходящото време, като например сега, когато няма къде да отида. Таксито най-накрая спира и аз ставам и грабвам куфарите си. Влача ги зад мен, докато таксиметровият шофьор излиза и отваря багажника. Още преди да му подам първия куфар, сърцето ми се свива, тъй като внезапно осъзнавам, че дори не съм си взела дамската чанта. По дяволите.

Поглеждам назад към мястото, където бях седнала с куфарите, след това прокарвам ръка отстрани на тялото си, сякаш чантата ми по някакъв магически начин ще се материализира на рамото ми. Само че се сещам къде точно се намира тя. Свалих я от рамото си и я пуснах на пода точно преди да ударя Тори по скъпоценния ѝ нос като на Камерън Диас. Въздъхвам. И започвам да се смея. Разбира се, че ще си заб­равя дамската чанта. Първият ми ден на улицата би бил прекалено лесен, ако дамската ми чанта беше с мен.

– Съжалявам – казвам на таксиметровия шофьор, който вече товари втория ми куфар. – Промених си решението. Вече не ми трябва такси. Зная, че на около осемстотин метра от тук има хотел. Ако само събера смелост да се върна и да си взема чантата, мога да отида до там пеша и да си взема стая, докато реша какво да правя. Толкова съм подгизнала, че едва ли би могло да стане по-зле. Шофьорът изважда куфарите от таксито, поставя ги на бордюра пред мен и се връща към шофьорското място, без дори да ме погледне. Просто влиза в колата си и потегля, сякаш е облекчен, че съм се отказала от услугите му. Толкова ли жалка изглеждам? Вземам куфарите си и се връщам на същото място, където бях седнала, преди да осъзная, че съм без чантата си, в която е портмонето ми. Поглеждам нагоре към апартамента ми и се чудя какво ще се случи, ако се върна, за да си я взема. Може да се каже, че оставих нещата в пълна бъркотия, преди да си тръгна. Май по-скоро бих останала без подслон в дъжда, отколкото да се върна там горе.

Сядам отново върху багажа си и размишлявам върху ситуацията. Бих могла да платя на някого да се качи горе вместо мен. Но на кого? Навън няма никой, а и какъв е шансът Хънтър или Тори да му дадат моята чанта? Мамка му. Зная, че в крайна сметка ще трябва да се обадя на някого от приятелите си, но точно сега ми е адски неудобно да обяснявам на когото и да било каква глупачка съм била през последните две години. Била съм напълно сляпа. Вече мразя факта, че съм на двайсет и две, а остават още 364 дни, през които ще бъда на толкова. Толкова е гадно, че дори... плача? Чудесно. Сега дори плача. Аз съм едно ревящо, вбесено момиче, без дом и без дамска чанта. И колкото и да не ми се иска да си го призная, мисля, че сърцето ми е разбито. Да. Сега вече ридая. Сто процента именно така се чувства човек, когато сърцето му е разбито.
– Вали дъжд. Побързай. Поглеждам нагоре и виждам едно момиче, което се навежда към мен. Тя държи чадър над главата си и ме гледа с тревога, докато пристъпва от единия си крак на другия и чака да направя нещо.
– Скоро ще подгизна. Побързай. Гласът ѝ е леко заповеднически, сякаш ми прави някаква услуга, а аз проявявам неблагодарност. Вдигам поглед към нея с повдигната вежда, докато предпазвам очите си с ръка от дъж­да. Не зная защо се оплаква, че ще се намокри, след като, така или иначе, не носи кой знае колко дрехи, които да се намокрят. Облеклото ѝ е доста оскъдно. Поглеждам тениската ѝ, на която ѝ липсва цялата долна половина, и осъзнавам, че тя е с униформа на "Хутърс". Дали е възможно днешният ден да стане още по-странен? Седнала съм върху почти всичките си вещи в проливния дъжд, докато слушам нареждания от някаква си заядлива сервитьорка от "Хутърс". Продължавам да се взирам в тениската ѝ, когато тя ме хваща за ръката и ме издърпва рязко.

– Ридж каза, че ще направиш така. Трябва да отивам на работа. Последвай ме и ще ти покажа къде е апартаментът. Грабва единия от куфарите ми, издърпва дръжката му и ми я подава. След това взема другия и бързо преминава през двора. Вървя след нея само защото е взела един от куфарите ми със себе си и защото си го искам обратно. Докато се качва по стълбите, извиква през рамо:
– Не зная колко време планираш да останеш, но имам само едно правило, което държа да спазваш: Стой далече от стаята ми! Стига до апартамента и отваря вратата, без нито веднъж да погледне назад, за да види дали я следвам. След като изкачвам стълбите, спирам пред апартамента и поглеждам надолу към папратта, която си расте в саксия пред вратата, незасегната от горещината. Листата ѝ са живи и зелени, сякаш показват среден пръст на лятото, отказвайки да се поддадат на жегата. Усмихвам се на растението, кара ме някак си да се гордея с него. След това се мръщя, осъзнавайки, че завиждам на едно растение за неговата сила. Клатя глава, извръщам поглед и след това колебливо влизам в непознатия апартамент. Разпределението му е сходно на това на моя апартамент, само че разполага с общо четири спални. Апартаментът, в който живеехме с Тори, беше само с две стаи, но дневната беше със същия размер. Единствената друга забележима разлика е, че в този не виждам никакви лъжливи, предателски кучки с разкървавени носове. Не виждам и неизмитите чинии на Тори или разхвърляните ѝ по пода дрехи. Момичето оставя куфара ми до вратата и след това се отдръпва и чака да... Всъщност не зная какво очаква да направя."
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg