"Смело напред
2 - 9 май 1955 г.
Беше късна пролет, цветята ѝ бяха разцъфнали в цялата си прелест, а тя събра багажа си и напусна окръг Галия, Охайо - единственото място, което някога бе наричала свой дом. Качи се на стоп до град Чарлстън, Западна Вирджиния, после взе автобус до летището и самолет до Атланта, а оттам - друг автобус до едно малко живописно местенце в щата Джорджия, наречено Джаспър, или "първия планински град". И ето че вече се намираше в Южните щати, на 800 километра от Охайо, от задната седалка на таксито слушаше неговото потракване и бръмчене, докато се изкачваше по планината Огълторп. Ушите й бучаха, а таксиджията се оплакваше как няма да изкара и петак за целия път, по който я кара. Тя седеше тихо и неподвижно, докато гледките на Джорджия се сливаха в неясно петно.
Стигнаха до стръмно изкачване по тесен чакълест път и след 400 метра се качиха на върха, а шофьорът изгаси колата. Тя си събра багажа и му подаде пет долара, а после още един за притесненията. Мъжът се развесели и се изпари в облак от прах и червени светлини, а Ема Гейтуд остана сама - една старица в планината. Дрехите ѝ бяха натъпкани в кашон и тя го завлачи по пътя към върха на няколко минути пеша. В гората се преоблече, навлече гащеризона и гуменките и свали семплата рокля и чехлите, които носеше по пътя. От кутията извади една торба, подобна на чувал с връзки, която бе ушила у дома със съсухрените си пръсти от парче голям дънков плат, и я разтвори широко. Напълни я с провизиите от кутията: кренвирши, стафиди, фъстъци, кубчета бульон, мляко на прах. Пъхна и една метална кутия с лейкопласт, шишенце йод, няколко фиби за коса и бурканче с мехлем при настинка. Прибра чехлите и памучната рокля, която можеше да поизтупа, ако ѝ се наложеше да се приведе в приличен вид. Натъпка и топло палто, завеса за баня, която да я пази от дъжда, малко питейна вода, швейцарско ножче, фенер, ментови бонбони, химикалка и малкия си бележник "Роял Вернън", който си купи за 25 цента от "Мърфи" в родния си град.
Изхвърли кашона в близък кокошарник, пристегна чантата си и я преметна през рамо. И ето че най-сетне на 3 май 1955 г., застанала със здраво завързани платнени гуменки "Кедс" пред най-южната точка от Пътеката на Апалачите - най-дългия непрекъснат пешеходен маршрут в света, Ема се обърна с лице към върховете на синьо-черния хоризонт, които се разтегляха към небето и се стелеха навред с дни. Една жена, майка на 11 деца и баба на 23, се изправи пред суровия пейзаж от беснеещи реки и чудовищни скали. Не можеше да си избие Пътеката от главата. У дома в Охайо не спираше да мисли за нея, докато се грижеше за малката си градинка и за внуците и изчакваше удобен случай да се измъкне. И най-сетне ѝ се удаде през 1955 г., когато беше на 67 години. Беше висока 157 сантиметра и тежеше 68 килограма, а единствените ѝ знания за оцеляване бяха уроците от фермата, които завършваха с мазоли. В устата си криеше изкуствени зъби, а подутините на палците на краката ѝ бяха с размерите на топче за игра. Не носеше карта, спален чувал или палатка. Без очилата си не виждаше нищо и беше напълно неподготвена, ако я застигнеше гневът на снежните бури, каквито често се срещаха по този път. Преди пет години на Деня на благодарността мразовит порой уби над 300 души в Апалачите, повечето от които в домовете им. Костите им бяха погребани по склоновете наоколо.
Беше се подготвила по единствения начин, който знаеше. Предишната година работеше в старчески дом и заделяше каквото можеше от своите 25 долара седмично, докато в крайна сметка не събра достатъчно монети, за да се сдобие с минималната осигуровка от 52 долара месечно. Започна да върви през януари, докато живееше със сина си Нелсън в Дейтън, Охайо. Разхождаше се в квартала и всеки път удължаваше малко пътя, докато не усетеше доволството от парещите си крака. До април изминаваше по 16 километра на ден. А сега пред нея се разстилаше невероятна шир от брястове, кестени, канадски ели, кучешки дрянове, смърчове, чамове, офики и захарни кленове. Щеше да види кристалночисти потоци, буйни реки и спиращи дъха гледки. Пред нея се изправяха повече от 300 планински върха, които достигаха височина над 1500 метра - древните останки на една верига, която преди хиляди милиони години е разкъсвала облаците и е съперничела на Хималаите по своето величие. На пет милиона крачки се издигаше крайната точка - връх Катадин.
А в промеждутъка - безброй начини да умреш. Диви глигани, черни мечки, вълци, американски рисове, койоти, скитащи престъпници и беззаконни планинци. Отровен дъб, отровен бръшлян и отровна смрадлика. Мравуняци, черни мухи, еленови кърлежи, бесни скунксове, катерици и миещи мечки. И змии. Черни змии, отровни водни змии и медноглави змии. И гърмящи змии; младежът, който преди четири години бе вървял по Пътеката, беше казал на журналистите, че е убил поне петнайсет. Имаше милион райски гледки и милион забележителни начина да умреш. Двама души знаеха, че Ема Гейтуд е тук: таксиметровият шофьор и братовчедка ѝ Мъртъл Троубридж, с която прекара предишната вечер в Атланта. Беше казала на децата си, че отива на разходка. Това не беше лъжа. Просто така и не довърши изречението си, така и не предложи на собствените си отрочета невероятните, изумителни подробности. Така или иначе, и единайсетте бяха вече големи и самостоятелни. Имаха си свои деца, за които да се грижат, сметки за плащане и ливади за косене - цената за това, че са част от великата, уседнала американска мечта.
Тя вече беше оставила всичко това зад гърба си. Щеше да им изпрати картичка. Ако им беше казала какво се опитва да направи, знаеше, че щяха да я попитат защо. В предстоящите месеци щеше да се сблъсква с този въпрос ден и нощ, докато слуховете за нейния поход се разпростираха като пожар в долините, а вестникарските репортери я пресрещаха по пътя. Тя хитро отбягваше този въпрос винаги когато някой ѝ го зададеше. Питаха и как. Граучо Маркс щеше да я пита. Дейв Гароуей щеше да я пита. "Спортс Илюстрейтид" щеше да я пита. "Асошиейтед Прес" щеше да я пита. Конгресът на Съединените щати щеше да я пита. Защо? Защото беше там, щеше да казва тя. Изглеждаше ми като голяма забава.
Никога нямаше да разкрие истинската причина. Никога нямаше да покаже на вестникарите и телевизионните камери изкуствените си зъби или счупените ребра, нито пък щеше да говори за града, който пази тъмни тайни, или за нощта, прекарана в затворническа килия. Щеше да им каже, че е вдовица. Да. Щеше да им каже, че в природата намира утеха, далеч от мръсотията и прахоляка на цивилизацията. Щеше да им каже, че баща ѝ винаги ѝ е повтарял "Смело напред" и че през дъжд и сняг, през "долината на смъртната сянка", тя следваше неговите наставления. Тя обиколи върха на планината Огълторп, като разглеждаше хоризонта: кафявото, синьото и сивото в далечината. Приближи се до основата на огромен паметник, достигащ до небето - обелиск, направен от черокски мрамор.
Прочете издълбаните отстрани думи: С уважение и признателност за постиженията на Джеймс Едуард Огълторп, който с кураж, усърдие и издръжливост основа колонията Джорджия през 1732 г.
Загърби фалическия паметник и слезе надолу по пътеката, преминаваща край папрати, ланска шума и стени от твърда дървесина, която потъваше дълбоко в земята. Вървя доста дълго, преди да се натъкне на най-голямата птицеферма, която бе виждала през живота си: високи редици дълги правоъгълни хамбари, оживени от глъчка и оградени от къщи, в които спяха общите работници – имигранти, синове на миньорите, мъже и жени от работническата класа, които си изкарваха прехраната в тези планини.
Беше вървяла толкова дълго, че умираше от жажда, така че почука на една от вратите. Мъжът, който ѝ отвори, я помисли за леко смахната, но ѝ даде студена вода. Каза й, че наблизо има магазин, малко по-нагоре по пътя. Тя тръгна към него, но така и не го откри. Падна нощта и тя за първи път остана сама в мрака. Пътеката свиваше рязко, но Ема пропусна обозначителната маркировка и продължи да върви по чакълестия път. След пет километра попадна на друга ферма. Възрастните г-н и г-жа Милър бяха достатъчно отзивчиви да я приютят за нощта. Ако не беше изгубила пътя, щеше да се принуди да преспи в гората, оставена на произвола на съдбата. На следващата сутрин, след като благодари на семейство Милър, потегли рано, докато слънцето хвърляше синкава мъгла по склоновете. Знаеше, че е пропуснала отбивката, затова се върна около пет километра назад по пътя, от който дойде, и през цялото време се натъкваше на красиви разцъфнали каликанти, които миришеха на бахар. Отново откри пътеката и се завлачи нагоре към билото, където стигна до една равна отсечка. Ема напрегна старите си кости и крачка по крачка извървя 24 километра преди здрач. За жена, отрасла с работата във фермата, болката не беше проблем, не и засега.
Натъкна се на малка картонена колиба, разглоби я и нагласи няколко парчета в единия край, така че да спират свирепия вятър. Останалите постла на земята като легло. Щом легна през първата си нощ в гората, с писък дойде и комитетът по посрещането. Една дребна полска мишка с размерите на топка за голф започна да дращи край нея. Ема се опита да пропъди създанието, но то се оказа безстрашно. Когато най-сетне заспа, мишката се покатери на гърдите ѝ. Жената отвори очи и зърна гризача - изправен на гърдите ѝ, двама странници очи в очи в гората."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
