"Един ден преди години бях ходил в Атапуерка и щом се прибрах вкъщи, когато ме попитаха къде съм бил, казах:
– Да видя баба и дядо.
Това преживяване промени живота ми. Върнах се убеден, че между уж далечните обитатели на прочутото праисторическо находище и мен има необикновена физическа и духовна прилика. Усетих го, както се усеща рана. Вековете, които ни деляха, бяха дребна работа в сравнение с хилядолетията, които ни свързваха. Ние, човешките същества, сме прекарали деветдесет и пет на сто от съществуването си в праисторията. Както се казва, тъкмо сме се приземили в този безкрайно кратък отрязък от време, който наричаме история. Това значи, че писмеността например е била изобретена едва вчера, макар да е на пет хиляди години. Ако затворех очи и протегнех ръка, можех да докосна ръцете на древните обитатели на Атапуерка и те да докоснат моите. Те бяха вътре в мен сега, но и аз съм бил в тях още тогава. Това откритие ме порази. Праисторията не само не беше въпрос на минало, но се радваше и на вълнуваща актуалност. Събитията от онази епоха ме занимаваха повече от ставащото през моя век, тъй като обясняваха нещата по-добре.
Така че се снабдих с базови трудове по темата и се захванах с четене. Както често става, колкото повече научавах, толкова повече нарастваше моето невежество. Четях ли, четях неуморно, защото палеолитът бе един вид наркотик, неолитът - втори, неандерталците - трети, и когато бях на път да развия полинаркотична зависимост, осъзнах, че предвид възрастта и интелектуалните ми ограничения никога няма да узная достатъчно, за да напиша оригинална книга, каквото си бях наумил след пътуването до Атапуерка. Каква точно книга? Нямах представа. Веднъж бе роман, веднъж есе, веднъж хибрид между роман и есе. Друг път репортаж или дълга поема. Отказах се от това намерение, но не и от дрогата. Междувременно се случваха разни неща. Например публикувах роман, който ме поканиха да представя в Музея на човешката еволюция в Бургос, свързан с находището в Атапуерка. Тогава се запознах с палеонтолога Хуан Луис Арсуага, научен директор на музея и ръководител на разкопките. Арсуага бе така любезен да ме разведе из институцията, която управляваше.
Някои от книгите му бяха част от базовата ми библиотека за праисторията и еволюцията и ги бях чел с настървение, макар и невинаги извличайки ползата, която съдържаха, понеже палеонтологът не прави много компромиси, когато пише. С други думи, невинаги ми беше лесно да застана като читател на висотата на Арсуага като автор. За сметка на това като устен разказвач ми се стори дързък, изкусителен, находчив. Слушах го буквално слисан, защото на всеки две-три изречения изръсваше по някое възхитително изразно попадение. Дощя ми се да овладея този изказ, който по някакъв начин усещах като свой. Освен това забелязах, че докато говореше за праисторията, споменаваше и настоящето, точно както за да опише настоящето, разсъждаваше върху праисторията. Тоест заличаваше принудителните граници, които традиционното образование е насадило в главите ни относно тези два периода, и несъзнателно утвърждаваше чувството ми за близост с предците ни. Слушайки го, установих, че помежду им има континуум, който ме вълнуваше емоционално, но който не успявах да изразя по рационален начин. Измина още една година, през която продължих да чета усилено, докато накрая като че успях да пропукам тънкото стъкло, което ме делеше от праисторическите ми предци.
Стъклото, което ме делеше от мен самия. Публикувах още един роман и съумях да направя така, че пак да ме поканят да го представя в Музея на човешката еволюция. Помолих моите издатели да ми организират при възможност обяд с Арсуага. Обядвахме. Докато бяхме на второто, благодарение на смелостта, набрана от обръщането на три-четири чаши Рибера дел Дуеро, реших да изплюя камъчето.
– Слушай, Арсуага, ти си страхотен устен разказвач. За неспециалисти като мен се изразяваш по-добре, когато говориш, отколкото когато пишеш.
– Това го дължа на лекциите - отбеляза той.
– Трябва да измисляш хиляди начини, така че студентите да не заспят.
– Работата е там - продължих аз, – че с теб можем да се обединим, за да говорим за живота.
– Как да се обединим? - попита той.
– По следния начин: ти ще ме водиш на място, на което решиш - на археологически разкопки, на полето, в родилен дом, в морга, на изложба на канарчета...
– И?
– И ще ми разказваш какво виждаме, ще ми го обясняваш. А аз ще пречупвам речта ти през своята призма. Ще я осмислям, ще подбирам фактите и ще ги излагам писмено. Мисля, че бихме спретнали страхотен екзистенциален разказ. Арсуага си наля чаша вино, помълча известно време и после продължихме да обядваме и да си говорим за живота: за плановете си, за това какво харесваме и не харесваме, за разочарованията си... Стори ми се, че предложението ми не го бе заинтригувало и че се преструваше, че не го е чул. Е, примирих се аз, ще продължавам да се мъча сам. Но когато дойде кафето, той ме погледна внимателно, усмихна се някак загадъчно и удари с длан по масата, казвайки:
– Да го направим.
И го направихме."
Из книгата
