Югославия, моя страна

Превод от словенски: Лилия Мързликар. Идиличното детство на 11-годишния Владан свършва с внезапното преместване на баща му, офицер от Югославската народна армия, от Пула в Белград. Момчето и майка му, подобно на семействата на още много военни, са настанени в мизерен хотел. В Белград, където християни и мюсюлмани живеят заедно от 50 години, семейството на Владан се разпада, в унисон с разпада на цялата страна.

Седемнайсет години по-късно Владан, все още студент в Любляна, случайно открива в интернет, че баща му, сърбинът Неделко, когото мисли за мъртъв, всъщност е дезертьор в изгнание, изправен пред Хагския съд. Героят се сблъсква с детските си травми. Впуска се в пътешествие през Балканите в търсене на изгубения си баща и в известен смисъл се връща назад във времето. Търсенето на истината му помагат да преоткрие себе си, идентичността си, принуждават го да се изправи пред дилеми, свързани с отношенията между хората в обществото и семейството, война, съдба, поемане на отговорност за действия, наложени от родителите ни.

Динамичната история лавира изкусно между ироничното отстранение и сериозния глас. Спомените от миналото се преплитат с настоящето, като така рисуват психологически достоверно сблъсъкът между два периода и между съответните литературни образи. Родина е вторият роман на младия словенски режисьор, сценарист, колумнист, поет и писател Горан Войнович. Книгата се различава от получилия му огромно признание хумористичен дебют в прозата. Тук авторът надминава всички очаквания както на читателите, така и на критиците и си спечелва място сред най-интересните млади словенски писатели. Нищо чудно, че Горан е първият словенски писател, който печели три пъти наградата Крешник за роман на годината.

"Това е историята, която много години по-късно Неделко научил от Вида и която сега на свой ред ми разказа синът ѝ Данило. Това беше история за най-страшната болест на нашия свят, история за спомена, която ме последва в Любляна и за която знаех, че ще ме следва още по-надалеч. Хората помнят – каза ми накрая Данило, – това е най-голямото им проклятие. И думите му ме преследваха по планинските завои на Фрушка гора и из равнините около град Рума, чак докато един хърватски митничар не ги прогони насилствено оттам за известно време. Човекът с герб на гърдите виждаше смисъла на своето съществуване в това никой да не прекара нелегално дори само едно шише сръбски алкохол, но в неговата патриотична мисия през тази нощ го спря споменаването на Нови Сад.
– Идваш от Нови Сад?
– Да.
– И как е сега там?
– Добре.
– Ех, колко хубав град беше навремето. Хората там още ли се разхождат край Дунава?
– Мисля, че да.
– Друг път се разхождат те. Ако знаеш само колко хубав град беше това. Прекрасен. И какви момичета само. Нямат там такива повече, със сигурност. Всичко пропадна. А тогава! На мен и сега ми става, като видя Дунав по телевизията. Колко народ само се разхождаше тогава там, само ако можеше да знаеш това, Владане. Няма го това никъде вече. И в Америка го няма.

Върна ми паспорта, но не бях сигурен дали е уместно да го оставя сам по време на това моментно разнежване. Малко по-късно все пак ми даде знак с ръка да карам напред и отново да отворя държавната граница. Което и с радост щях да направя, ако точно тогава бричката не реши да обяви стачка. Това върна митничаря от мокрите му новосадски сънища към ролята му на пазител на хубавата татковина.
– Какво става сега?! За щастие, бричката схвана сериозността на ситуацията и ни спаси от постносталгичната язвителност на гларуса от левия бряг на река Дунав, за който ми се струваше, че може да бъде жесток и непреклонен. Не знам защо винаги съм се страхувал от хора, които се разнежват по този начин. Имах чувството, че точно тези емоционални балканци, тези необуздани момчета, чиито песни във всеки един момент са в състояние да извикат сълзи в очите им, са най-опасните от всички видове зверове, разпространени из тези неблагоприятни жизнени предели. В моето въображение песнопойците бяха способни на зверства, каквито емоционално по-малко разпалените екземпляри не можеха дори да си представят. Живо си представях как някой човек, лика-прилика на въпросния митничар, нежно извива глас под звуците на тамбура, пеейки Не ми пипайте равнината, докато изнасилва тринайсетгодишно новосадско момиче, което кой знае защо му е виновно, че той вече не може да се разхожда край Дунава под ръка с пълнолетните новосадчанки.

Веднъж се опитах да опиша това смъртно опасно емоционално състояние на Надя. За целта го нарекох Синдром на инфантилната балканска сантименталност и го определих като важна подправка в неврастеничните братоубийства, които се извършват ритуално по тези места на всеки петдесет години. Пояснявах ѝ, че идеята за последното в поредицата тукашни геноциди може действително да е била хладнокръвно и чудовищно планирана, но при самото ѝ изпълнение любителите касапи несъмнено изпадаха в такова опиянение, че под звуците на акордеона започваха да чупят едновременно и чаши, и глави. Поне аз си представях така открай време кръвожадните балканци. За мен те никога не са били духовно мъртви изпълнители на чужди заповеди. Не, в страховете ми те бяха вонящи пияндурници, размазващи се на същите прекрасни песни, на които някога се влюбвали и женели техните сегашни жертви. Това за мен беше метафора за войната в Босна – грандиозно кошмарно опиянение, кървава оргия на душевната болка. Отмъщение на нещастно влюбени и вечно незрели откачалки. Който пее, зло не мисли – сигурно са си мислели тези пубери в униформи, докато пеели за кланета и общи гробове и в същото време се прегръщали, целували и разкривали един на друг чувствителните си балкански души. Всичко това е било просто израз на страданието и скръбта на едни твърде чувствителни неандерталци.

– Знаеш ли, че той си нямаше другиго освен теб и Душа? Когато му отнеха вас двамата, целият му свят рухна. Не знаех кой ни е отнел от него и подозирах, че това явно трябва да е поредният заговор срещу сърбите и Сърбия – и все пак се уплаших малко от това, за което говореше Данило. Това наподобяваше зле скрито признание, че все пак съществува възможност Неделко да е извършил нещо от онова, заради което беше преследван. А и същевременното му оправдаване. Карах – колко подходящо само – покрай мемориалния парк в памет на загиналите на Сремския фронт и изведнъж ме тресна, че и Неделко може да е емоционален психопат и – въоръжен с батальон луди под негово командване – да е виждал палачи навсякъде. Може в един момент непоносимата болка от разпадането на семейството му да е замъглила и неговия разум до такава степен, че просто да е бил в състояние единствено да последва тази болка в нейния смъртоносен поход на отмъщението. И изведнъж вече престана да ми се струва така невероятно баща ми да изравни със земята село, пълно с жени и деца.

Виждах го как с просълзени очи наблюдава бясната ярост на своите войници и слуша – все едно тъжния глас на Тома Здравкович – нечовешките викове на осъдените на смърт, а те не могат да го повикат на помощ, тъй като само още повече задълбочават емоционалната му хипноза. Неделко може би наистина е видял как живи хора изгарят, как майки гледат собствените си деца да умират пред очите им и как голобради войници колят прегърбени старчета, но не е можел да се откъсне от временната си невменяемост. Давел се е в болката от това, че е подведен, предаден и ограбен и е започнал да сее смърт, за да накаже живота, отнел му всичко, което е обичал. Бил е измамен любовник, съпруг и баща, преследващ убийците на своето щастие. В своята славонска нощ във Вишничи Неделко може да е искал да убие тази проклета война, да я разкъса, запали, изтезава, обезобрази, заколи, разсече, да я побие на кол. Искал е да унищожи всичко, довело до нея, както и всички, които са я искали, жадували, бленували. Искал е да избие онези, които са мразили, подстрекавали и призовавали към смърт. През онази нощ Неделко може би е избивал и палел всичко това. Кой знае кога се е събудил Неделко Бороевич от тази самозаблуда и дали въобще някога се е събудил напълно, за да се погледне в един момент целият в кървища и да осъзнае, че е убил не войната, а трийсет и четирима души без абсолютно никаква вина. И докато неговият огън бавно гаснел в погубеното село, войната се разпалвала все повече и повече и преминала оттатък Сава.

Някъде между разклонението за Осек и Славонски Брод спрях в аварийната лента и слязох от колата. Едва дишах. Толкова силно се опитвах да се поставя на мястото на Неделко и в неговия разклатен вътрешен свят, че започнах да се задушавам. Треперех, очите ми се наляха със сълзи и зъбите ми започнаха да скърцат. Затръшнах ядосано вратата и няколко пъти ритнах с пълна сила мантинелата, докато най-накрая не усетих болка и престанах да го правя. Извиках някъде в посока на Унгария, откъдето в тъмнината надничаха далечни къщи. Улицата беше пуста и в дългите паузи между прелитащите покрай мен автомобили се чуваше воят на вятъра из необятната панонска равнина. Беше нощ като онази тогава, помислих си – на 13-и ноември. Няколко светлини, губещи се в мъгливия хоризонт – това би могло да бъде и селото, очакващо своя край. Бях бесен. Бесен на човека, който някога значеше толкова много за мен, а само за един ден се превърна в чудовище. Отказвах да повярвам в начина, по който си обяснявах неговото преобразяване, защото все още не исках да го разбера. Да го разбера, означаваше да го оправдая, а аз единствено исках нищо на този свят да не оправдава неговите действия, защото никой човек не трябва да преживява ужас, оправдаващ подобно злодейство.

Исках да си представя Неделко като предан войник, възприемал изтриването на едно село от лицето на земята просто като поредната военна акция, необходима за постигане на предначертаните военни цели. Мисълта за офицера, който прави тегели между изчезващите къщи, за да провери дали войниците му са свършили съвестно възложената им задача и не са оставили от небрежност жива някоя прикована на легло старица, беше достатъчно необяснима и затова ме успокояваше. Такъв човек не можеше да бъде разбран и може би точно това ме утешаваше. Просто по-лесно приемах идеята, че Неделко Бороевич се е обезчовечил за една нощ, превърнал се е в механична машина за убиване и като такъв повече не ми е баща. По-лесно ми беше да си представям, че са съществували две съвсем различни лица с неговото име и че второто се е дължало на някаква ужасна болест, голям шок или кой знае какво. В този момент ми беше по-лесно да приема всичко друго, но не и мисълта, че докато той е мислил за Душа и мен, са умирали хора. Наясно бях, че трябва да го намеря, защото само той можеше да опровергае тази наивна и детска теория и да ми обясни какви мисли в действителност се въртят в главата на човек, озовал се сред масово клане. Само той можеше да ме избави от моето участие в този ужасен сценарий. И в края на краищата ми го дължеше."
Из книгата

Ай Си Ю ООД
София, 1111
ул. Хубавка № 8
office@icu-bg.com