Кратка история. Забавен каталог на човешките издънки, който се чете на един дъх.

Неповторимо пътешествие през най-смехотворните и катастрофални гафове в човешката история, като се започне с онази първа човекоподобна маймуна, която паднала от дървото, и се стигне до най-колоритните провали на нашето време. За 7000 години, откакто съвременният човек крачи по земята, сме изминали дълъг път. Изкуство, наука, култура, търговия - ние сме безспорните победители в еволюционната хранителна верига. Но нека си го кажем - невинаги сме имали попътен вятър в платната си, а понякога сме съумявали да прецакаме нещата фундаментално по най-забележителния и невероятен начин.

От Люси, нашият предшественик, който паднал от дърво и умрял, през китайския генерал Жу Шoу, който държал барут в двореца си, до австрийската армия, която нападнала сама себе си в една пиянска нощ... по всичко личи, че човечеството не е поумняло особено с годините. Затова, следващия път, когато се издъните сериозно, тази книга ще ви напомни, че далеч не сте единствените...

"Полезно е, в мрачни времена като нашите, някой да ни напомни, че винаги сме били банда заблудени идиоти."
Стюарт Херитидж

Предговор

В зората на издънките

Отдавна, много отдавна, докато слънцето изгрявало над големите речни долини и равнини на Етиопия, един млад женски примат се излежавал в клоните на дърво.

Не знаем какво си е мислила или правила приматката през онзи ден. Сигурно е планирала да си потърси храна или партньор, или е оглеждала съседното дърво и се е питала дали не е по-добро от нейното. Със сигурност не е знаела, че събитията през въпросния ден ще я превърнат в най-известния представител на вида за всички времена. Дори ако имаше начин да ѝ го прошепнем някак на ушенце, идеята за славата би била за нея празна откъм съдържание. Освен това не е знаела, че се намира в Етиопия, защото щели да минат милиони години, преди някой светъл ум да начертае линии върху географската карта и да даде на очертанията имена, за които да воюваме.

Тя и себеподобните ѝ се различавали незначително от другите примати, които живеели по същото време – имало нещо по-особено в хълбоците и краката им, което им позволявало да се движат по качествено нов начин. Постепенно напускали дърветата и крачели изправени през саваната. Промяна, благодарение на която сме се появили аз, вие и всички други хора на планетата. Макар да не знаела за това, маймуната била част от началото на една от най-забележителните истории във вселената. Зората на великото човешко пътешествие. А после паднала от дървото и умряла.

Приблизително 3,2 милиона години по-късно друга група примати – някои от тях с докторски степени – щели да изкопаят фосилизираните ѝ кокали. Понеже това се случило през 60-те години на ХХ в. и приматите слушали популярно парче на група световноизвестни по онова време ливърпулци, решили да я кръстят Луси. Луси била съвсем нов вид, онзи, който понастоящем наричаме Australopithecus afarensis, и била официално обявена за „липсващото звено“ между приматите и хората. Откритието пленило света, името на Луси влязло в устата на всички, скелетът ѝ години наред обикалял Америка на турне, а сега е звездната атракция на Националния музей в Адис Абеба.

И все пак, светът изобщо нямаше да подозира за съществуването на Луси, ако тя не се бе прецакала така драматично. Което, в ретроспекция, се явява отправната точка за специфичния модел, който нещата щели да следват от там насетне. Тази книга е за човеците и за нашата забележителна способност да прецакваме нещата. Защо редом с всяко постижение, с което се гордеем (изкуство, наука, кръчми), винаги има нещо друго, което ни кара да клатим глава в недоумение и отчаяние (войни, замърсяване, кръчми на летищата)?

Независимо от личния ви опит и политическите ви убеждения, твърде вероятно е на някакъв етап в последно време състоянието на света наоколо да е породило у вас следната мисъл: „По дяволите, какви сме ги свършили?“. Тази книга има за цел да предложи едно мъничко и вероятно ялово зрънце утеха – споко, винаги е било така. А ето че още сме тук! (Вярно, пиша това няколко седмици преди планираната среща на върха по ядрените въпроси между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун, която може да се състои, а може и да не се състои, може да мине добре, а може и да не мине добре. За жалост, имам краен срок и ще трябва да предам текста, преди да е станало ясно дали всички ще умрем. Ще трябва да приема, че ако четете тази книга, значи сме го избутали поне до втората половина на юли.) Има много книги за изумителните постижения на човечеството – за велики лидери, гениални изобретатели, за непобедимия човешки дух. Има доста книги и за грешките, които сме допуснали – както за индивидуалните, така и за колективните. Но не са много онези, които разказват за способността ни да грешим отново и отново, катастрофално и непоправимо.

Вселената обича иронията, а тук – ирония да искаш! Защото причините да се проваляме толкова мащабно често са същите неща, които ни различават от животните и ни позволяват да постигнем величие. Хората съзират модели в света и могат да споделят тези свои наблюдения с другите хора. Освен това сме в състояние да си представим варианти на бъдещето, които все още не съществуват – как, ако само променим това нещо, ще се случи онова нещо и светът ще стане едно малко по-добро място за живеене. Единственият проблем е, че... ами, не ни бива много в тези неща. Опитаме ли се да дадем честна оценка на този вид свои постижения, то тя ще звучи като годишната атестация, дадена ни от шеф, който ни мрази и не го крие. Обикновено съзираме модели там, където те не съществуват. Колкото до комуникативните ни умения, те, ами... да речем, че търпят критика. Освен това способността ни да следим и да помним собствените си провали е толкова нищожна, че изобщо не осъзнаваме как промяната на това нещо ще доведе и до другото нещо, и до третото, още по-лошо нещо и о, божке, какво да правим сега и как да го спрем.

Без значение колко нависоко се издига човечеството и колко предизвикателства преодолява по пътя си, катастрофата ни дебне току зад ъгъла, винаги. Да вземем напосоки един исторически пример, като си представим, че сме Сигурд Могъщия (норвежки военачалник и велможа от IX в.). Прибираме се у дома след победоносна битка, а главата на мъртвия ни враг Маел Бригте Бивната се полюшва от седлото. А сега си представете, че сте... е, пак сте Сигурд Могъщия, но няколко дни по-късно умирате от инфекция, защото стърчащият зъб на Маел Бригте Бивната ви е одраскал по крака, докато сте яздили триумфално към къщи. Точно така – Сигурд Могъщия е останал във военната история със съмнителната слава на човек, умъртвен от враг, когото е обезглавил няколко часа по-рано. Което ни дава повод да се замислим върху: 1) високомерието, и 2) колко е важно да си избираме врагове, които ползват висококачествени зъболекарски услуги. Именно високомерието и съпровождащите го издънки ще бъдат във фокуса на тази книга. Феновете на зъболекарските стандарти в исторически план, от друга страна, вероятно ще останат разочаровани.

(Редно е да отбележим, че Сигурд Могъщия и Маел Бригте Бивната участвали във въпросното сражение само защото Сигурд предизвикал Маел на битка с по „четиридесет воини от всяка страна“. Маел се съгласил, обаче Сигурд се явил на бойното поле с осемдесет. В този смисъл вероятно бихме могли да извлечем още един урок от историята на Сигурд, а именно колко е важно да не си пълен кретен, което, странно или не, е друг често срещан мотив в тази книга.)

Сигурд е една от многото жертви на лошия късмет, които историята е запомнила не с победите, а с провалите им. В следващите десет глави ще се разходим из цялата човешка история и нейния каталог с издънки. Nota bene: Ако злорадството ви е чуждо, сега е моментът да оставите книгата.

Тази история на човешкия прогрес започва със способността ни за творческо мислене. Именно това разграничава хората от другите животни и пак то е причината регулярно да ставаме за смях.

В първата глава – "Защо мозъкът ви е идиот", ще се занимаем с нашите предци и техния начин на мислене, а после ще видим как опитите ни да осмислим света водят до драматични самозаблуди, как здравият разум ни изневерява и това води до безкрайна поредица от ужасни, ужасни решения. После, във втората глава – "Хубавко ви е тука", ще последваме човечеството до зората на земеделието, когато сме започнали да променяме света около себе си и често сме си съсипвали местообитанията поради неизчерпаемата си способност да подминаваме лекомислено въпроса: „Хей, какво ли толкова може да стане, ако променим руслото на тази река?“. След това, в "Животът, такова... намира начин", ще разгледаме неизменно грубиянските си напъни да контролираме природата, включително как председателят Мао и един ексцентричен шекспиров фен съумели да създадат огледални катастрофи, защото радикално подценили птиците.

Още с появата на най-ранните човешки общества станало ясно, че ни трябва някой начело, някой, който да взема решенията. В четвърта глава – "Следвай лидера", ще се запознаем с набор от абсолютно най-лошите хора, които са се занимавали с тази работа, без да бъдат избрани за поста. В пета глава – "Властта на народа", ще проверим дали демокрацията се е справила по-добре. Да, успяваме да оформим света наоколо си, но истинския си потенциал да изглежда като банда пълни идиоти човечеството проявява в най-висша степен малко по-късно, когато започваме да пътуваме и различните цивилизации се срещат лице в лице. Именно тогава му отпускаме края и нещата се объркват феноменално. В шеста глава – "Войната. Ха! Каква полза от нея?", ще се запознаем с отколешния навик на човеците да се вкарват в безсмислени битки и ще разгледаме някои от най-тъпите неща, които са се случвали впоследствие, включително армията, която загубила битка, макар противникът да не се явил на бойното поле, или как е възможно да съсипеш съвършено координираните си планове за нападение, защото си забравил за часовите зони.

Ще се отправим към неизвестното в компанията на героичните фигури от ерата на Великите географски открития в седма глава – "Супер мегаякият колониален купон", и ще открием (внимание, подвеждащо!), че колониализмът е бил нещо ужасно. Осма глава, "Пътеводител на дипломатическите чучела и/или настоящи президенти", ще ни даде важни уроци как елегантно да сключваме договори между различни култури, включително как шахът на Хорезмия взел най-лошото политическо решение в историята. (Свързано е с бради и тяхното подпалване.) През последните векове научният и технологичен напредък отвори вратата пред невиждани иновации, постоянни промени и вълнуващи нови начини да се дъним. За това се разказва в девета глава – "Изгорелите газове на технологията", където ще видим как науката невинаги е на прав път, ще разкажем за мистериозното лъчение, което само французите виждат, и за човека, който е допуснал не една, а цели две от най-катастрофалните грешки на ХХ в.

В днешно време промените се случват толкова бързо, че светът често се превръща в място неведомо. Десета глава – "Кратка история на късогледството", ще ни покаже в ретроспекция колко често сме оставали слепи за ужасните нови неща, които ни дебнат зад ъгъла. И накрая, в "Да прецакаме бъдещето", ще направим добре информирана догадка относно следващите няколко века на човешка глупост и как най-вероятно ще се озовем в капана на космически затвор, който сме построили драговолно от собствения си боклук. Тази книга, от една страна, е за историята, и от друга – за вездесъщите човешки грешки. Затова е напълно естествено да изтъкнем колко често четем историята погрешно.

Проблемът е, че историята ни се изплъзва – никой не си е направил труда да запише огромната част от случващото се, а от онези, които все пак са записали нещо, мнозина вероятно са били в грешка. Или това, или са били умопомрачени, лъжци, или са страдали от тежка форма на расови предразсъдъци (а често страданията им са били комбинация от всичко, изредено по-горе). Знаем за Сигурд Могъщия, защото историята му се споменава в два документа, сагите на Хеймскрингла и Оркнинга. Но как да сме сигурни, че историята е разказана правдиво? Каква е гаранцията, че не става въпрос за някакъв вид екстремно смешен старонорвежки виц, който ние не разбираме?

Никаква. Гаранцията е никаква, въпреки искрените усилия на историци, археолози и учени в десетина други области на познанието. Нещата, които знаем със сигурност, са несравнимо по-малко от нещата, които знаем, че не знаем. А нещата, които дори не знаем, че не знаем, вероятно са още повече, но, уви, няма как да го знаем със сигурност.

Опитвам се да кажа, че шансът тази книга за издънките да не е издънка на свой ред, е, честно казано, минимален. Постарах се да направя ясно разграничение между нещата, които знаем с относителна сигурност, и другите, за които можем само да гадаем, макар и с основание. Опитах се да избегна онези истории, които звучат толкова добре, че чак изглеждат нагласени, също апокрифните разкази и щекотливите исторически анекдоти, които сякаш набъбват от само себе си с времето. Дано не съм сгрешил в преценката си.

Което ни връща към Луси, която паднала от дървото си преди 3,2 милиона години. Откъде знаем, че е паднала от дървото? Ами, през 2016 г. група американски и етиопски изследователи публикуваха статия в "Нейчър", най-уважаваното списание за наука в света. Там описват как сканирали фосилизираните кости на Луси с компютърен томограф и създали триизмерна компютърна графика, която им позволила да реконструират скелета ѝ. Установили, че фрактурите по костите ѝ са получени приживе, но няма и следа от зарастване. С други думи, Луси е била жива, когато се е потрошила, но е умряла скоро след това. Консултирали се с множество хирурзи ортопеди и те до един казали същото – че този вид счупвания се наблюдават при пациенти, паднали от високо. Фрактурите по ръката ѝ подсказвали, че се е опитала да омекоти сблъсъка си със земята. От геоложките проучвания се знаело, че Луси е живяла в равна гориста местност близо до поток. Не е имало високи скали, нито пропасти, които да обяснят падането от високо. Заключението? Луси е паднала от дърво.

Забележителна работа, при това посрещната с одобрение от колегията. Почти без изключение. Само дето изключения имаше, в лицето на неколцина експерти, включително и на Доналд Йохансон, човекът, открил Луси. Те явно не са останали особено впечатлени от хипотезата на колегите си, предвид казаното от тях: "А, не сте прави, пичове. Костите ѝ са счупени, защото така става с костите, когато лежат заровени в земята 3,2 милиона години". (Тук перифразирам малко.)

И така... паднала ли е Луси от дърво? Може би. Най-вероятно всъщност. В много отношения точно това е целта на тази книга, да покаже, че въпреки удивителните постижения на научната дедукция пак е възможно да грешим. Може да сте най-добрият в своята специалност, може да пеете лебедовата песен на своята кариера, да публикувате революционно откритие в най-престижното научно списание, откритие, което вплита в едно удивителни постижения в полето на палеонтологията и физиката, компютърните науки и медицината, съдебната антропология и геологията и ни отваря невиждан прозорец към време, отминало преди милиони години..., и пак поемате риска някой да вдигне вежди и да каже: "Хахахаха, абсурд". Точно когато си мислите, че сте уцелили право в десетката, точно тогава вездесъщият призрак на издънките ще отвърне на удара. Спомнете си Сигурд Могъщия."
Из книгата