Пепел в снега

Пепел в снега Рута Сепетис Времетраене: 0:55 мин. Сол при солта Рута Сепетис Времетраене: 0:52 мин. Фонтани на мълчанието Рута Сепетис Времетраене: 1:08 мин. Фредрик Бакман Времетраене: 2:40 мин. Нещата, които синът ми трябва да знае за света Фредрик Бакман Времетраене: 1:18 мин.

От авторката на "Сол при солта" и "Фонтани на мълчанието".

Ужасите на войната, примесени с нежността на изобразителното изкуство и първите трепети на любовта, плетат сюжета на "Пепел в снега", своеобразна предистория на награждаваната "Сол при солта". В романа "Пепел в снега" Рута Сепетис ни прави свидетели на мъчително пътешествие, проточило се над 10 години и на хиляди километри.

Романът разказва историята на младо момиче от литовски произход, което е изпратено заедно със семейството си в каторга в Сибир.

Зимата на 1941 г., Литва.

Лина е обикновено петнайсетгодишно момиче - рисува, заяжда се с брат си, влюбва се силно. Докато една съдбовна нощ офицерите на чудовищната съветска военна полиция - НКВД, нахлуват в дома ѝ и разбиват на парчета семейството ѝ и живота, който познава.

Баща ѝ, уважаваният ректор на университета в столицата Вилнюс, изчезва безследно, а Лина, майка ѝ и по-малкият ѝ брат са натъпкани във вагон за добитък заедно с други жертви, сред които адвокати, учители и лекари. По заповед на Сталин сякаш безкрайният влак поема на север, към Сибир. Пътешествието е бавно и мъчително, мнозина умират - убити от глад, изтощение или ликвидирани от безмилостните руснаци.

Лина намира утеха само в рисуването. С риск за живота си и въоръжена с парченца въглен, тя документира зловещите събития около себе си. Крепи я надеждата, че може би ги карат към лагера, в който е затворен баща ѝ. Младото момиче вярва, че може да оцелее там, където да живееш, е престъпление.

Една история за страховити престъпления и силата на човешкия дух, за надеждата и за спасителната мощ на изкуството. История, която смразява дъха и разтопява сърцето.

"Малко са книгите с толкова красив език, още по-малко са значимите. Този роман е и двете."
The Washington Post

"Отведоха ме само по нощница.
Щом се върна назад, виждам, че знаците бяха там - семейните снимки, изгорени в камината, мама, която заши семейните бижута в хастара на палтото си; посред нощ, и татко, който не се върна от работа. По-малкият ми брат Йонас задаваше въпроси. Аз също задавах въпроси, но може би отказвах да разпозная знаците. По-късно разбрах, че мама и татко са планували да избягаме. Не избягахме.
Отведоха ни.

14 юни 1941 година. Бях по нощница и пишех на бюрото писмо до братовчедка си Йоана. Отворих новата си подложка за писане от слонова кост и кутията с моливи и химикалки, подарък от леля ми за петнадесетия ми рожден ден. Вечерният бриз повяваше през отворения прозорец над бюрото ми и танцуваше със завесите. Във въздуха се усещаше момината сълза, която с мама бяхме засадили преди две години.

Скъпа Йоана.

Не беше тропане. Беше настоятелно блъскане, което ме накара да скоча от стола. Юмруци заудряха по вратата ни. Никой в къщата не помръдна. Станах от бюрото и надзърнах в коридора. Майка ми стоеше облегната на стената срещу рамкираната ни карта на Литва, очите ѝ бяха затворени, а по лицето ѝ пълзеше такава тревога, каквато никога дотогава не бях виждала. Молеше се.
– Мамо - каза Йонас. Само едното му око се виждаше през процепа на вратата. – Ще отвориш ли? Май искат да разбият вратата.
Майка ни се обърна към нас, а ние се взирахме в нея зад вратите на стаите си. Насили се да се усмихне.
– Да, миличък. Ще отворя. Няма да позволя на никого да я разбие.
Токчетата ѝ отекнаха по дървения под на коридора и дългата ѝ, тънка пола се изви покрай глезените ѝ. Мама беше елегантна и красива, всъщност бе прелестна с необичайно широката си усмивка, която озаряваше всичко около нея. За мой късмет бях наследила медената ѝ коса и ярките ѝ сини очи. Йонас имаше нейната усмивка. От фоайето прокънтяха гласове.
– НКВД! - прошепна Йонас, който ставаше все по блед. – Тадас каза, че откарали съседите му в камион. Арестуват хората.
– Не. Не и тук - възразих аз.
Тайната полиция на Съветския съюз нямаше работа в нашата къща. Тръгнах по коридора, за да чуя какво си говорят и да надзърна зад ъгъла. Йонас беше прав. Трима мъже от НКВД бяха обградили мама.

Носеха сини шапки с червени кантове и златни звезди над периферията. Висок войник държеше паспортите ни.
– Трябва ни още време. Утре сутринта ще сме готови - каза мама.
– Двадесет минути... или няма да доживеете до сутринта - каза мъжът.
– Моля ви, по-тихо. Имам деца - прошепна мама.
– Двадесет минути - излая мъжът. Хвърли цигарата си върху чистия ни под в хола и я стъпка върху дървото с ботуша си.
Бяхме напът да се превърнем в цигари."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525