Една среща. Есета

Милан Кундера Времетраене: 1:01 мин. Любимките на Фелиша Даниел Стийл Времетраене: 1:02 мин. Земя на мъже Боян Боев Времетраене: 1:02 мин. Есен в Ирландия Стефана Белковска Времетраене: 1:11 мин. Сирените Емилия Харт Времетраене: 1:08 мин. Неговата и нейната Алис Фини Времетраене: 1:01 мин. Решението за кандида Д-р Ан Борах Времетраене: 1:08 мин. Забранена алхимия Стейси Макюън Времетраене: 1:03 мин. Отвъд живота и смъртта. Пътят към истинска свобода Джет Ли Времетраене: 1:23 мин. Твърде много мислиш Кристел Птиколен Времетраене: 1:11 мин. Уайът Джесика Питърсън Времетраене: 1:07 мин.

Една среща е колекция от есета за паметта и забравата, заветите и предателствата на историята. Страстна апология на изкуството в епоха, която вече не цени изкуството и красотата.

Милан Кундера определя тази своя книга като "среща с размислите и спомените, със старите теми (екзистенциални и естетически) и със старите любимци − Рабле, Яначек, Фелини, Малапарте...". Тя обаче е много повече от разходка из вече познатото ни обкръжение от личности, повлияли творчеството или светоусещането на един от най-големите съвременни писатели. Когато един творец говори за друг творец, той винаги говори за себе си, по заобиколен начин, и точно в това трябва да се търси смисълът на оценката му.

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания. Той е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите Шегата (1965), Смешни любови (1963 - 1969), Животът е другаде (1970), Валс на раздяла (1971), Книга за смеха и забравата (1978), Непосилната лекота на битието (1984), Изкуството на романа (1986), Завети и предателства (1993), Безсмъртие (1989), Бавно (1995), Самоличност (1996), Незнанието (2000), Празникът на незначителността (2014).

"Един ден Мишел Аршембо, който възнамерява да издаде албум с портрети и автопортрети на Франсис Бейкън, ме кани да напиша есе, вдъхновено точно от тези негови картини. Уверява ме, че такова е било желанието на художника. Припомня ми краткия ми текст, публикуван някога в списание "Л'Арк" - Бейкън го смятал за един от малкото, в които се разпознавал. Няма да отрека, че се развълнувах от това послание, изпратено ми след толкова години от художник, когото никога не бях срещал и от когото толкова се възхищавах. Този текст за "Л'Арк", посветен на триптиха от портрети на Хенриета Мореас, бях написал в самото начало на живота ми в емиграция, когато все още ме обсебваха спомените за страната, която бях напуснал и която помнех като земя на разпити и полицейско наблюдение. Сега, осемнайсет години по-късно, мога само да започна новите си размисли за изкуството на Бейкън със стария текст от 1977 година.

Беше през 1972 година. Имах среща с една девойка в апартамент, който ни бяха заели в едно от пражките предградия. Два дни преди това полицията я бе разпитвала за мен часове наред. И тя искаше да се видим тайно (боеше се, че непрекъснато я следят), за да ми разкаже какви въпроси ѝ бяха задавали и какво бе отговаряла. Идеята беше в случай на евентуален разпит моите отговори да съвпадат с нейните. Тя беше съвсем младо момиче, което още не познаваше света. Разпитът я бе обезпокоил и от три дни страхът не спираше да разбърква вътрешностите ѝ. Беше много бледа и по време на разговора ни често-често излизаше от стаята, за да отиде до тоалетната - дотолкова, че цялата ни среща бе озвучена от шума на водата, изпълваща казанчето.

Познавахме се отдавна. Беше интелигентна, остроумна, прекрасно умееше да владее чувствата си и винаги бе облечена така безупречно, че роклята ѝ, точно както поведението ѝ, не позволяваше да се види и най-малката частица от голотата ѝ. И ето че изведнъж страхът, подобен на голям касапски нож, я бе разпорил по дължината ѝ. Тя стоеше пред мен, зейнала като разрязания торс на юница, закачена на месарския ченгел.
Шуртенето на водата, изпълваща тоалетното казанче, не спираше сякаш нито за миг и аз внезапно изпитах желание да я изнасиля. Знам какво казвам: да я изнасиля, не да я любя. Не исках нежността ѝ. Исках грубо да поставя ръка върху лицето ѝ и в миг да я обладая цялата, с всичките ѝ така непоносимо възбуждащи противоречия: с безупречната ѝ рокля и разбунтуваните ѝ черва, с разума и страха ѝ, с гордостта и нещастието ѝ. Имах чувството, че всички тези противоречия прикриват същността ѝ - съкровището, златното зрънце, скътания в дълбините ѝ диамант. Исках да я притежавам на мига, с лайната ѝ и с безсмъртната ѝ душа.

Но добре виждах двете очи, които се взираха в мен, изпълнени с тревога (две тревожни очи на едно разумно лице), и колкото по-ревожни ставаха тези очи, толкова по-нелепо, глупаво, скандално, неразбираемо и невъзможно ставаше желанието ми. Желание неуместно и неоправдано, но напълно реално. Не бих могъл да го отрека - и когато гледам триптиха от портрети на Франсис Бейкън, аз сякаш си спомням за него. Погледът на художника се полага върху лицето като брутална ръка, опитвайки се да сграбчи неговата същност, скрития в дълбините му диамант. Вярно, не сме сигурни, че в дълбините непременно се таи нещо, но тъй или инак, всеки от нас прави този брутален жест, това движение на ръката, което мачка лицето на другия с надеждата да открие в него и зад него нещо скрито.

Най-добрите коментари на творчеството на Бейкън са направени от самия него в два разговора - със Силвестър през 1976 година и с Аршембо през 1992-ра. И в двата случая той говори с възхищение за Пикасо, по-специално за периода му от 1926 -а до 1932 година, единственият, до който се чувства наистина близък; в него той вижда да се отваря пространство, което "не е било изследвано - органична форма, свързана с човешкия образ, но и негово пълно изкривяване" (курсивът мой)."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Бруталният жест на художника - думи за Франсис Бейкън
Романи екзистенциални сонди

• Комичното отсъствие на комическото (Достоевски, Идиот)
• Смъртта и целият този театър (Луи-Фердинан Селин, От замък на замък)
• Любовта в Историята, която ускорява своя ход (Филип Рот, Професорът на желанието)
• Тайната на възрастта (Гудбергур Бергсон, Лебедът)
• Идилията - дъщеря на ужаса (Марек Биенчик, Психиатрична болница Творки)
• Поражението на спомените (Хуан Гойтисоло, Когато се спусне завесата)
• Романът и зачатието (Габриел Гарсия Маркес, Сто години самота)

Черните списъци или дивертименто с почит към Анатол Франс
Мечтата за глобалното наследство

• Диалог на тема Рабле и музомразите
• Мечтата за интегралното наследство у Бетовен
• Архироманът - отворено писмо по повод годишнината на Карлос Фуентес
• Интегралният отказ от наследство, или Янис Ксенакис (текст, публикуван през 1980 г. с две интерлюдии от 2008 г.)

Красиво като многолика среща
Другаде

• Освободителното изгнание според Вера Линхартова
• Недосегаемата самота на един Чужденец
• Вражди и приятелства
• Верен на Рабле и на сюрреалистите, които се вглеждаха в сънищата
• За две големи Пролети и за двамата Шкворецки
• Там долу ще ухае на рози

Моята първа любов

• Еднокракият състезател
• Най-носталгичната опера

Забравеният Шьонберг

• Това не е моята годишнина (текст, публикуван през 1995 г. във Франкфуртер Рундшау заедно с други текстове, отбелязващи стогодишнината от раждането на киното)
• Какво ще остане от теб, Бертолт?
• Забравеният Шьонберг

Кожата - истинският архироман