Танцуващите мечки. Истински истории за тоталитарна абстиненция

Полският репортер и писател Витолд Шабловски обикаля България, среща се с бившите мечкадари и с природозащитниците, работили по спасяването на животните, посещава и самите тях в парка им край Белица. И открива необикновени паралели между обърканото поведение на безсловесните и вижданията на предишните им собственици, които също живеят в привидната свобода на младата демокрация, но таят носталгия по стария строй. Воден от любопитство, авторът продължава своето пътуване из други посткомунистически страни като Грузия, Куба или Албания, където открива белези на същия стокхолмски синдром.

И заключава, че самите ние, посттоталитарните хора, сме като танцуващи мечки. В тази книга е достатъчно думата мечка да се замени с друга, например българин, поляк, сърбин или румънец, за да разберем какъв беше пътят ни към свободата и как се опитахме и всъщност все още се опитваме да се примирим с нея. За онзи, който през целия си живот е живял на верига, запознанството със свободата съвсем не е лесна задача. Без значение дали говорим за дресирана мечка в клетка или за човек зад Желязната завеса.

"Танцуващите мечки е все едно Том Улф да напише обща книга с Франц Кафка или пък Милан Кундера да направи римейк на Танцуващия с вълци."
Тимъти Гартън Аш, сп. Foreign Affairs

"Като видят човек - изправят се на задни лапи и за­почват да се поклащат от ляво надясно. Все едно про­сят - както някога - хляб, бонбон, глътка бира, ласка, освобождаване от болката. Болката, която отдавна вече ни­кой не им причинява."

"Историята на танцуващите мечки ми разказа Красимир Крумов, български журналист, с когото се запознах във Варшава.

Тези мечки, казваше Красимир, години наред са били учени да танцуват и с тях са се отнасяли много жестоко. Дресьорите ги държали в двора си. Учели ги да танцуват, като ги биели от малки. И освен това им избивали зъбите, да не би мечката случайно да си спомни, че е по-силна от дресьора си. Пречупвали им характера. Напивали ги - много от тях впоследствие ставали зависими от твърд алкохол. А след това ги карали да изпълняват разни странни номера пред туристите - да танцуват, да имитират известни личности, да правят масаж.

И изведнъж, когато през 2007 г. България влязла в Европейския съюз, танцуващите мечки станали незаконни. Австрийската организация Четири лапи открила специален център недалеч от София. Отнемали мецаните от дресьорите им и ги настанявали там, в местността Белица. Изчезнал камшикът, изчезнала жестокостта, изчезнала халката на носа, която - както казват хората от Четири лапи - била символ на мечешкото робство. Започнал уникален проект: да учиш на свобода създания, които никога не са били свободни. Стъпка по стъпка. Малко по малко. Внимателно. Центърът в Белица се превърнал в необичайна лаборатория на свободата. Учели животните как трябва да се движи една свободна мечка. Как трябва да се грижи за бъдещето си. Как да заспива зимен сън. Как да се съвкуплява. Как да си намира храна.

Слушах Красимир и си мислех, че и аз живея в подобна лаборатория. Откакто през 1989 г. в Полша започнаха демократичните промени, и нашият живот е една непрестанна лаборатория на свободата. Непрекъснато обучение какво представлява тя, как се използва и каква цена се плаща за нея. Ние също трябва да се учим как свободният човек се грижи за себе си, за семейството си или за бъдещето си. Как яде, спи, как прави любов - защото в социалистическите страни държавата надничаше и в чиниите, и под чаршафите на гражданите. И подобно на мечките в Белица ние веднъж се справяме по-добре с нея, друг път по-зле. Понякога ни носи удовлетворение, но понякога - буди у нас съпротива. Понякога дори агресия.

Няколко години след първата ми среща с Крумов заминах за лабораторията на свободата в Белица. Исках да разбера как изглежда тази лаборатория. И между другото научих:

• че свободата се дава на мечките постепенно, на малки порции. Не може да я дадеш цялата наведнъж, защото ще се задавят;
• че тя има своите граници. За мечките такава граница е оградата, по която тече ток;
• че свободата за тези, които преди не са я познавали, е нещо много сложно. На мечките им е много трудно да се научат на живот, в който трябва сами да се грижат за себе си. Понякога това е невъзможно.

И научих, че за всяка пенсионирана танцуваща мечка идва момент, в който свободата започва да боли. Какво прави тя тогава? Изправя се на задни лапи и започва... да танцува. Пресъздава това, от което работещите в парка искат на всяка цена да я отучат. Пресъздава поведението на роба. Предпочита дресьора, иска той да се върне и отново да поеме отговорността за нейния живот. Нека ме бие, нека ме тормози, само да махне тази кошмарна необходимост сама да се справям със собствения си живот - така сякаш казват мечките. И отново си помислих, че това е разказ за мечките. Но и за нас."
Из книгата

Парадокс ЕООД
София 1164
ул. Миджур 8
paradox@paradox.bg