"Изабел обви с ръце тялото си, мъчейки се да избяга от надвисналата над нея скръб, от усещането за ампутация, което я връхлиташе всеки път, когато се озовеше сама в огромното легло.
През стената се чуваше приглушеният звук на телевизора и тя си представи сина си, прегърбен пред екрана, вероятно потънал в поредната видео игра. За кратко се беше надявала, че някое от децата ѝ може да се запали по музиката, но и те като баща си нямаха особен талант, още по-малко пък влечение.
Може би така беше по-добре, казваше си тя. Вероятно само на един член от семейството му се полагаше възможността да следва мечтата си. Лоран я беше разглезил. Беше ѝ позволил тя да бъде късметлийката.
Чу Мери да се прибира и последвалия кратък разговор между нея и Кити. Знаеше, че повече не може да си позволи лукса да се излежава тук, затова стана, изпъна завивката и бавно слезе долу. Завари дъщеря си да седи с кръстосани крака върху ниската масичка. Пред нея Купчината беше разпределена на малки купчини от кафяви или ръчно надписани пликове, разделени по получател.
– Мери отиде до супермаркета - Кити остави поредния плик на мястото му. – Реших, че вероятно е време да отворим някои от тези писма.
– Аз ще го направя. Няма нужда да ми помагаш, миличка. - Изабел се наведе и погали дъщеря си по косата. По-лесно ще е, ако сме двете.
В гласа ѝ нямаше горчивина, само практичност, която накара Изабел да изпита смесица от благодарност и вина.
– Тогава аз ще приготвя чай - каза тя.
Мери беше част от семейството им, откакто Кити се беше родила. Понякога Изабел си даваше сметка, че бавачката познава децата ѝ по-добре от самата нея. Уравновесеният характер на Мери и практичният ѝ подход ги бяха спасили през изминалите няколко месеца, в които нейната непоклатимост беше донесла нужната доза нормалност в нереалното и странно положение, в което бяха изпаднали. Изабел не можеше да си представи как би се справила без Мери. Само мисълта, че ще трябва да готви, глади, да сменя чаршафи и да прави хилядите други неща, с които бавачката се занимаваше всеки ден, я изпълваше с отчаяние.
"Трябва да съм силна - повтаряше си тя. - Има и по-лоши неща. След година може би отново ще се смеем."
Когато се върна с двете чаши чай, тя целуна дъщеря си по главата, изпълнена с благодарност, че я има. Кити се усмихна разсеяно, после размаха нещо под носа ѝ.
– Трябва да платим това скоро - подаде на Изабел просрочената сметка за газта. – Заплашват да ни я спрат. Но ето там в дъното пише, че може да се плати по телефона, ако имаш карта.
Извлечението от кредитната карта, което Изабел току-що беше отворила, я уведомяваше, че е пропуснала да внесе минималната погасителна вноска за последните два месеца, и прибавяше страховита според нея сума към дължимата дотук. Изабел бутна плика под останалите в Купчината. Нямаше пари. Господин Картрайт ѝ беше казал.
– Ще се погрижа - увери тя дъщеря си. Щеше да плати сметките. Да намери пари. Всичко щеше да се нареди. "Какво да правя? - запита се Изабел. Ако постъпя така, ще разбия сърцата им. Ако постъпя иначе, ще разбия своето."
– Това не знам какво е - Кити ѝ метна дебел бял плик, надписан отпред с наклонен елегантен почерк.
– Оставяй ги на едно място, миличка. Вероятно някой от френските роднини, които сега научават.
– Не, адресиран е до татко. И е отбелязано "лично".
– Тогава го сложи при онези, напечатаните. Всичко, което се нуждае от спешно внимание, давай насам. Другите ги остави засега. Днес нямам сили - толкова беше уморена! Постоянно изпитваше тази умора. Представи си какво облекчение би било да се отпусне на износените възглавници на дивана и да затвори очи.
– Ще се оправим, нали, мамо?
Изабел мигновено изпъна рамене.
– О, всичко ще се нареди - когато искаше, можеше да звучи убедително. Тъкмо щеше да се насили да се усмихне окуражително, когато я спря лист хартия пред нея с подписа на Лоран в края. Пред очите ѝ изплува образът му - как се подписва, с небрежен замах, почти без да поглежда към листа. "Никога повече няма да видя ръцете му - помисли си тя. С къси, пълни пръсти, с леко розовеещи нокти. - Никога няма да ги усетя по себе си. Да ме прегръщат." След цели девет месеца вече разпознаваше тези моменти: загубата я връхлиташе безпощадно, без предупреждение. В скръбта нямаше никаква плавност. Блъскаше я като неочаквана вълна на брега, заливаше я, заплашваше да я потопи. Как можеше тези ръце просто да престанат да съществуват?
– Мамо, трябва да видиш това.
Трябваше да мобилизира и последните си сили, за да се съсредоточи върху Кити. Усещаше главата си странно, сякаш не можеше да накара лицето си да добие поне малко по-нормално изражение.
– Просто сложи всички сметки на едно място, миличка - Лоран, крещеше вътрешно тя, как можа да ни оставиш? – Виж какво, защо не довършим това утре? Мисля... Трябва ми чаша вино - сама долови треперенето в гласа си.
– Не. Трябва да видиш това. – Кити размахваше ново писмо пред лицето ѝ.
"Още официални документи за подпис, за вземане на решения. Как да направя този избор? Защо трябва да пожертваме всичко?"
– Не сега, Кити - костваше ѝ огромно усилие да не повиши тон.
– Но виж. Ето - дъщеря ѝ набута напечатаното писмо в ръцете на майка си. – Не знам дали не е някаква шега, но тук пише, че някой ти е завещал къща."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 7.25 / 4 гласа 
