Татковина. Пътеписи за България

Наричан патриарх на българската литература, Иван Вазов посвещава живота си не просто на писателска дейност, а на създаването на произведения за родината. Но години преди да се посвети на това, поетът минава по трудна пътека, за да изпълни своята мечта. Житейският път на Вазов започва от малкия старопланински град Сопот. Именно там на 9 юли 1850 г. в семейство на търговец се ражда малкият Иван. В младежките години на момчето писателската му дейност е покровителствана от майка му Съба Вазова. Но преди това, въпреки че е ученолюбива жена и забелязва същото при детето си, дори тя не допуска, че момчето ѝ ще прояви забележителен писателски талант. Основна причина е търговският бизнес на баща му Минчо Вазов. Мъжът е на мнение, че това начинание трябва да се продължи именно от неговите синове. Оказва се, че желанието на бащата не се сбъдва - в следващите години, освен писателят Иван Вазов, на обществената сцена се появят и неговите братя генералите Георги и Владимир Вазови, непоколебими в битките с враговете на България, а също и политикът Борис Вазов.

Макар че бащата държи фамилията да продължи да се занимава с търговия, той застава и твърдо зад идеите на българското Възраждане. Затова синът му Иван завършва местното училище, където развива литературния си интерес. Благодарение на учителя си детето се запознава със старата руска поезия и произведенията от нея, сред които тези на Ломоносов, Державин, Хомяков. Интересът обаче се засилва дотолкова, че момчето започва да пише стихове. Постепенно се появява по-широко внимание към руския език и поезията, които окончателно затвърдяват решението на Вазов да стане поет. Междувременно обаче бащата го записва в четвърти клас на пловдивското епархиално училище, за да научи турски и гръцки. По време на престоя си там момчето учи езиците, но често се заравя и в книгите. Запознава се с френската литература и силно се възхищава на постигнатото от нейните класици. Тласкан от желанието да се развива, Иван скоро се премества в Пловдив, в местната гимназия. Там интересът към културата на Франция се засилва и момчето започва да учи френски. Учителят му разкрива чара и стойността на френската поезия, като представя творбите на Виктор Юго и Пиер Беранже, които Вазов започва да превежда. По-късно ученикът, пленен от френската литература, се проваля на годишния изпит по турски и бива прибран в Сопот. Там обаче момчето упорито пише стихове, дори и по търговските тефтери на баща си. Веднъж, разгневен от видяното, родителят го нахоква: "Тия дивотии, гдето ги пишеш, ще те нахранят ли?". Оттогава Вазов пише тайно в една стаичка, насърчаван от майка си.
Тайното писане обаче никак не е в тежест на момчето и резултатът от него не закъснява. През 1870г., когато Иван вече е на 20 години, излиза първото му напечатано произведение - стихотворението "Борба". То обаче не е първата негова творба, защото всичко изписано до момента в бащините тефтери е лирика, която ще бъде публикувана чак след 10 години.

Но попрището, което Иван си избира, предизвиква вълна от проблеми в семейството. Майката приема делото на своя син, а бащата остава недоволен и е твърдо решен да завещае търговията. Ето защо, веднага след публикуването на първата творба на момчето, Минчо Вазов решава да действа и изпраща сина си в Румъния. Там, в град Отелница, работи чичото на младия Иван, който също е търговец. Амбициите на бащата са синът му да се изучи на занаят и да забрави наивните си занимания. Но нещата съвсем не вървят по план. Младежът остава верен на призванието си - научава румънски, запознава се с румънската поезия и пише патриотични стихове, които се публикуват в различни списания и вестници. И ако за баща му писането е наивно занимание, то оказва се, че за сина му това наистина е съкровено желание. Думите са толкова важни за младия поет, че една нощ той си тръгва от чичо си и избягва в Браила. Там го приютява един български кръчмар - Нено Тодоров, останал в историята с името Странджата (един от героите във по-късно издадената Вазова повест "Немили-недраги").
По времето, когато младият поет пристига в Браила, в града е пълно с български емигранти, т.нар. хъшове. Той силно се впечатлява от хората, с които се среща. Сред пламенните личности, с които се запознава са Любен Каравелов и Христо Ботев. Много от другите хора също са революционери, хайдути и участници във въстания. Постепенно младежът се сближава с хъшовете. Впечатлили младият поет, години след това някои от тях присъстват като главни герои в "Немили-недраги". Именно престоят в Румъния и насъбраните емоции от всички тези преживявания подтикват Вазов да пише още повече. Новата среда от революционери променя самочувствието му, пробужда патриотични чувства и любов към поробената родина. Така в младежа се пробужда нов човек, решен да служи на народното дело.

Две години след пребиваването си в чужбина, Вазов се връща в родния Сопот. Не се занимава с търговия, а се отдава на просветителското дело. Малко след завръщането си започва да преподава в училището в Свиленград. След това в страната стартира изграждането на железопътната линия София - Кюстендил. Тогава Вазов постъпва на работа като преводач по френски при железопътната компания в Перник. През есента на 1874 г. се връща отново в Сопот с куп поеми и оди, които ужасяват недоволния му баща. Освен тази реакцията, поетът обаче вижда, че младежта вече е обхваната от революционния кипеж и подготвянето на Априлското въстание. След началото на въстанието през 1876 г. писателят отива в Румъния. Зверското потушаване на бунта и тежката съдба на народа окончателно приобщават Вазов към народните болки и радости. С богатството на родния си език писателят изразява емоционалността от събитията и издава стихосбирките "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България". През годините следват още творби, създадени с родолюбие и превърнали се в емблематични за литературата ни - "Епопея на забравените", стихотворенията "Българският език", "Към свободата", "Новото гробище над Сливница", повестите "Немили-недраги" и "Чичовци", разказът "Иде ли".

По време на многобройните борби, страдания и подвизи на народа в България, Иван Вазов не прекъсва нито за миг творческата си дейност. Страданията преминават и освобождението на страната става факт. Но след това, отново се появяват трудности и перипетии както за автора, така и за целия народ. Свалянето на Батенберг и политическите борби след 9 август 1886 г. принуждават Вазов, който е активен русофил, да емигрира. Писателят заминава за Одеса. Там в тревогите и борбите на това време писателската му дейност отново не спира. Поетът изразява носталгията и самотността си в редица стихотворения. В Одеса написва и по-голямата част от романа "Под игото", който публикува след завръщането си в родината. Появата на книгата през пролетта на 1889 г. бележи успех и сюжетът предизвиква голям интерес у читателите. През годините се превръща в една от най-четените родни класики, описваща обстойно подготовката и избухването на Априлското въстание. Дори 120 години след издаването си, книгата отново получава признание от читателите. През 2009 г. по време на кампанията "Голямото четене", която българската национална телевизия провежда, "Под игото" надминава редица други родни и чуждестранни произведения и се превръща в любимия роман на българите.

"Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на България, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота. Свидетел, очевидец на страшните ѝ борби, на големите ѝ страдания, на безкрайната ѝ слава, увенчала челото ѝ чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ. И всичко това изразих в моята песен", започва речта си Вазов на своята 70-годишнина през 1920 г. Мнозина се събират на празника в знак на уважение към автора и слушат неговата реч.

Година след прекрасния повод за отпразнуване обаче, успял все пак да види всенародната любов и признателност, Иван Вазов получава сърдечен удар и умира в дома си в София. След трагичната загуба на патриарха на българската литература министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото имущество на писателя са национализирани. Днес всеки българин или турист на посещение в нашата страна може да види къщата-музей "Иван Вазов" в София и тази в Сопот или да посети дори къщата му в Берковица, където народният поет живее и твори в рамките на една година.

"Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда", с вълнение писателят споделя приживе. Въпреки тези думи, Вазов получава най-скъпата и престижна награда - вечно уважение и признание от целия български народ. Днес името на автора носят множество, училища, улици и една от най-значителните културни институции в България - Народният театър в столицата. Много от творбите на писателя се изучават в българските училища и запознават учениците с историята на нашата страна и смелите герои, борили се за родината.