"Все още не знаех, че Донат е от вечно недоволните, и се срамувах от упреците ѝ.
– Банята не се оставя в такова състояние - каза ми тя.
– Извинявам се! Какво съм направила?
– Сама можеш да се увериш, не съм пипала нищо.
Отидох да видя. Нито локва вода на пода, нито косми в решетката под душа.
– Не разбирам.
Тя приближи с въздишка.
– Не си разпънала завесата на душа. Как искаш да изсъхне, като си я оставила на хармоника?
– А, да.
– И не си затворила капачката на шампоана.
– Но това е моят шампоан.
– Е, и?
Затворих капачката... Явно не бях наясно с правилата. Донат щеше да ме научи. Бях само на деветнайсет години. Тя беше на двайсет и две. На моята възраст тази разлика в годините все още беше съществена. Лека-полека си дадох сметка, че тя поначало се държи така с хората. Чувах я по телефона да възразява на събеседниците си:
– Намираш ли за нормално да ми говориш с такъв тон?
Или:
– Не приемам да се отнасят към мен по този начин.
Щом затвореше, я питах какво се е случило.
– Кой ти дава право да слушаш телефонните ми разговори?
– Не съм слушала, чух.
Първия път, когато използвах пералната машина, беше истинска драма.
– Анж! - извика тя.
Приближих, очаквайки най-лошото.
– Какво е това? - попита тя с поглед към прането, което бях простряла където ми падне.
– Пуснах една пералня.
– Тук не сме в Неапол. Простри си прането другаде.
– Къде? Нямаме въжета.
– Какво от това? Аз да не би да си слагам нещата където намеря?
– Можеш, ако искаш.
– Не е там работата. Това на нищо не прилича. Да ти припомня, че си в моята квартира.
– Плащам си част от наема.
– О, значи щом плащаш, смяташ, че имаш всички права?
– Сериозно, какво трябва да направя с мокрото си пране?
– В края на улицата има обществена пералня със сушилня.
Взех си бележка с твърдото решение повече никога да не използвам нейната пералня. Скоро се озовахме в четвъртото измерение.
– Можеш ли да ми обясниш защо си преместила тиквичките ми?
– Не съм ти преместила тиквичките.
– Не отричай!
Това "Не отричай" ме накара да избухна в смях.
– Няма нищо смешно. Ела да видиш.
Тя отвори хладилника и ми показа тиквичките, разположени вляво от моите броколи.
– А, да - казах. – Мръднала съм ги, за да си сложа броколите.
– Видя ли! - извика тя триумфално.
– Нали трябваше да сложа някъде броколите.
– Не в моето чекмедже за зеленчуци!
– Няма друго.
– Чекмеджето за зеленчуци е мое. Не го пипай.
– Защо? - попитах глупаво.
– Защото е лична територия.
Прибрах се в стаята си, за да прикрия смеха, предизвикан от думите ѝ. Но всъщност тя беше права - нямаше нищо смешно. Донат беше крайно досадна, обаче нямах друг избор - това беше най-добрата квартира, която можах да намеря. Моите родители живееха прекалено далече от Брюксел, за да пътувам постоянно.
Предишната година бях живяла в стаичка в нещо като общежитие за начинаещите студенти по филология. За нищо на света не исках да се върна в тая дупка, която поделях с един смрадлив грубиян. Но и когато него го нямаше, стаята беше толкова шумна по всяко време на денонощието, че не можех нито да спя, нито да уча, което за една студентка си беше проблем. Не знам по какво чудо успях да изкарам първата година, но не можех да поема такъв риск за по-нататък.
При Донат си имах самостоятелна стая. Колко е права
Вирджиния Улф - няма по-важно нещо от това. Без да беше кой знае какво, стаята представляваше такъв лукс за мен, че ми позволяваше да приемам спокойно упреците на Донат. Тя никога не влизаше при мен, не толкова от респект към моята територия, колкото от погнуса. В нейните очи аз олицетворявах "младите". Когато говореше за мен, имах чувството, че съм някаква отрепка. Достатъчно беше да докосна някоя нейна вещ, за да я метне в кошчето за боклук или в пералнята.
Не бях много популярна в университета. Студентите не ме забелязваха. Понякога събирах смелост да заговоря някое момче или момиче, които ми се струваха симпатични, но те ми отговаряха едносрично. За щастие харесвах филологията. За мен не беше проблем да прекарвам времето си в четене или учене. Но понякога вечер страдах от самотата си. Излизах, кръстосвах улиците на Брюксел. Кипящият град ме омайваше. Имената на улиците ме възхищаваха: "Вълчият ров", "Пазарът на въглищата", "Улица на херингите". Често хлътвах в някое кино и гледах какъвто филм даваха. После се прибирах пеша, което ми отнемаше около час. Харесвах тези вечери, които ми изглеждаха като приключение..."
Из книгата
