Аеростати

Амели Нотомб Времетраене: 0:59 мин.

"Младостта е талант, който се придобива с времето."

Анж е студентка по филология, която дава частни уроци по литература на шестнайсетгодишния Пий. Пий обича математика, оръжия и аеростати, обявил се е за дислексик и мрази литературата. Анж харесва Пий и успява да пробуди вкуса му към четенето. Това е накратко. Плюс едно двойно убийство. Защото Амели няма да е Амели, ако не прибегне до някой неочакван обрат. Което не пречи "Аеростати" да е истинска ода за добрата литература, от Омир през Стендал до Кафка.

Една неочаквана и дръзка гледна точка към самотата, любовта и приятелството, която ще ви потопи в размисъл.

Със своята неизтощима фантазия и ексцентричен стил Амели Нотомб е обречена на успех още от 1992 г., когато излиза дебютният ѝ роман "Хигиена на убиеца". През 1999 г. ѝ е присъдена Голямата награда на Френската академия за "Изумление и трепет", екранизиран под режисурата на Ален Корно. "Речи против Катилина" от 1995 г. печели награда "Жан Жионо", награда на телевизионния канал "Пари Прьомиер", награда на Френско-европейските литературни асоциации и награда "Ролан дьо Жювнел". Романът "Жажда" ѝ донесе заслужена номинация за "Гонкур" и първо място в класациите за бестселъри на Франция, а книга ѝ "Първа кръв", беше удостоена с престижната френска награда "Рьонодо"!

Истинската смелост на Амели Нотомб е в разнищването на собственото ѝ минало, в непосредствения разказ от първо лице единствено число, който приковава вниманието на читателите и ѝ позволява да стигне до най-дълбоките пластове на човешкото его.

Книгата е част по поредицата "Съвременна европейска проза" от издателство "Колибри".

"Все още не знаех, че Донат е от вечно недоволните, и се срамувах от упреците ѝ.
– Банята не се оставя в такова състояние - каза ми тя.
– Извинявам се! Какво съм направила?
– Сама можеш да се увериш, не съм пипала нищо.
Отидох да видя. Нито локва вода на пода, нито косми в решетката под душа.
– Не разбирам.
Тя приближи с въздишка.
– Не си разпънала завесата на душа. Как искаш да изсъхне, като си я оставила на хармоника?
– А, да.
– И не си затворила капачката на шампоана.
– Но това е моят шампоан.
– Е, и?
Затворих капачката... Явно не бях наясно с правилата. Донат щеше да ме научи. Бях само на деветнайсет години. Тя беше на двайсет и две. На моята възраст тази разлика в годините все още беше съществена. Лека-полека си дадох сметка, че тя поначало се държи така с хората. Чувах я по телефона да възразява на събеседниците си:
– Намираш ли за нормално да ми говориш с такъв тон?
Или:
– Не приемам да се отнасят към мен по този начин.
Щом затвореше, я питах какво се е случило.
– Кой ти дава право да слушаш телефонните ми разговори?
– Не съм слушала, чух.
Първия път, когато използвах пералната машина, беше истинска драма.
– Анж! - извика тя.
Приближих, очаквайки най-лошото.
– Какво е това? - попита тя с поглед към прането, което бях простряла където ми падне.
– Пуснах една пералня.
– Тук не сме в Неапол. Простри си прането другаде.
– Къде? Нямаме въжета.
– Какво от това? Аз да не би да си слагам нещата където намеря?
– Можеш, ако искаш.
– Не е там работата. Това на нищо не прилича. Да ти припомня, че си в моята квартира.
– Плащам си част от наема.
– О, значи щом плащаш, смяташ, че имаш всички права?
– Сериозно, какво трябва да направя с мокрото си пране?
– В края на улицата има обществена пералня със сушилня.
Взех си бележка с твърдото решение повече никога да не използвам нейната пералня. Скоро се озовахме в четвъртото измерение.
– Можеш ли да ми обясниш защо си преместила тиквичките ми?
– Не съм ти преместила тиквичките.
– Не отричай!
Това "Не отричай" ме накара да избухна в смях.
– Няма нищо смешно. Ела да видиш.

Тя отвори хладилника и ми показа тиквичките, разположени вляво от моите броколи.
– А, да - казах. – Мръднала съм ги, за да си сложа броколите.
– Видя ли! - извика тя триумфално.
– Нали трябваше да сложа някъде броколите.
– Не в моето чекмедже за зеленчуци!
– Няма друго.
– Чекмеджето за зеленчуци е мое. Не го пипай.
– Защо? - попитах глупаво.
– Защото е лична територия.
Прибрах се в стаята си, за да прикрия смеха, предизвикан от думите ѝ. Но всъщност тя беше права - нямаше нищо смешно. Донат беше крайно досадна, обаче нямах друг избор - това беше най-добрата квартира, която можах да намеря. Моите родители живееха прекалено далече от Брюксел, за да пътувам постоянно.

Предишната година бях живяла в стаичка в нещо като общежитие за начинаещите студенти по филология. За нищо на света не исках да се върна в тая дупка, която поделях с един смрадлив грубиян. Но и когато него го нямаше, стаята беше толкова шумна по всяко време на денонощието, че не можех нито да спя, нито да уча, което за една студентка си беше проблем. Не знам по какво чудо успях да изкарам първата година, но не можех да поема такъв риск за по-нататък.

При Донат си имах самостоятелна стая. Колко е права Вирджиния Улф - няма по-важно нещо от това. Без да беше кой знае какво, стаята представляваше такъв лукс за мен, че ми позволяваше да приемам спокойно упреците на Донат. Тя никога не влизаше при мен, не толкова от респект към моята територия, колкото от погнуса. В нейните очи аз олицетворявах "младите". Когато говореше за мен, имах чувството, че съм някаква отрепка. Достатъчно беше да докосна някоя нейна вещ, за да я метне в кошчето за боклук или в пералнята.

Не бях много популярна в университета. Студентите не ме забелязваха. Понякога събирах смелост да заговоря някое момче или момиче, които ми се струваха симпатични, но те ми отговаряха едносрично. За щастие харесвах филологията. За мен не беше проблем да прекарвам времето си в четене или учене. Но понякога вечер страдах от самотата си. Излизах, кръстосвах улиците на Брюксел. Кипящият град ме омайваше. Имената на улиците ме възхищаваха: "Вълчият ров", "Пазарът на въглищата", "Улица на херингите". Често хлътвах в някое кино и гледах какъвто филм даваха. После се прибирах пеша, което ми отнемаше около час. Харесвах тези вечери, които ми изглеждаха като приключение..."
Из книгата

Тя е ексцентрична и дръзка, винаги ходи в черно, обожава шапките и пише на ръка. Когато я питат защо не ползва компютър, тя отговаря: "Отчасти защото съм глупава. И защото връзката ми с писането е твърде физическа." Това е Амели Нотомб, съвременна белгийска писателка, един от най-четените към момента автори във Франция. Тя пише романите си на френски език, като всичките ѝ книги се изкупуват практически веднага след публикуването им. Нейните романи са преведени на над 30 езика, като тиражите им достигат рекордни цифри. За романа си Изумление и трепет Нотомб печели през 1999 година литературната награда на Френската Академия.

Амели Нотомб е родена през 1966 година в Етербек, Белгия в семейството на беглийски дипломат. Заради честите служебни пътувания на баща си, малката Амели прекарва първите пет години от живота си в Япония, след това живее в Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Бирма и Лаос. Този период от живота на писателката оставя значителен отпечатък върху творчеството ѝ. Когато е на 17 години тя се премества в Белгия, където изучава романска филология в Свободния университет в Брюксел. Любовта ѝ към Изтока, където винаги е мечтала да се върне, я подтиква да научи японски език, след което започва работа като преводач в голяма компания в Токио. Нейните задължения там обаче са се свеждали единствено до правенето на кафе и всеки опит да поеме каквато и да било инициатива не довежда до желания резултат. След като едногодишният ѝ договор изтича Амели се връща в Европа и се установява в Париж.

През 1992 година Нотомб издава първия си роман Хигиена на убиеца, в който тя типично по своему решава наболелия проблем за съвместимостта на гения и злодея. Дебютът ѝ е повече от успешен и за него младата писателка получава наградите Рене Фале и Ален Фурние през 1993 година. Бъдещата слава на Амели може да се предскаже с публикуването на този роман. Репутацията ѝ на талантлив автор потвърждават следващите ѝ книги - Любовен саботаж (1993 г.), Против Катилина (1995 г.), Атентат (1997 г.), Живак (1998 г.) и Козметика на врага (2001 г.), като последният е успешно екранизиран през 2008 година. Любовен саботаж е автобиографичен роман, в който писателката разказва за живота си в Китай по време на господството на Бандата на четиримата, за първата детска любов, за превратностите на растежа и съзряването. Книгата впоследствие е превъплътена в театрална пиеса и опера. Друг автобиографичен роман на авторката е Биография на глада (2004 г.). В него държавите се сменят като на кинолента: Япония, САЩ, Бангладеш, Бирма, Лаос, Белгия, Китай. Сюжетът разказва първоначално за Амели като малко момиче, след това я представя като тийнейджър, с всички онези типично момичешки чувства и преживявания, любов, разочарования и страст към екзотиката, хората и езика. През 2007 година за романа си Нито Ева, нито Адам писателката получава литературната награда le prix de Flore (създадена от Фредерик Бегбеде). Две години по-късно авторката публикува романа Зимно пътуване, като името на книгата пренася към едноименния вокален цикъл на Франц Шуберт. През 2011 година е публикуван деветнадесетият роман на Амели -Форма на живот, който е номиниран за първата селекция на наградата Гонку. Последните няколко романа на Нотомб - Да убиеш бащата (2011 г.), Синята брада (2012 г.) и Щастливата носталгия (2013 г.) също се радват на голям читателски интерес и получават одобрението на критиката.

Към днешна дата Амели Нотомб прекарва по-голямата част от времето си в Париж, където продължава да пише нови истории, с които да радва многобройните си почитатели по света.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg