Зерин

Зерин е история за едно дете, родено между мит и реалност, между циганския катун и българското село, между приемането и отхвърлянето. Повестта проследява съдбата на момиче със сиво-зелени очи - поглед, който не проси, а гледа. И променя. Това е разказ за паметта - лична и родова. За любовта, която ражда свобода. За насилието, което оставя следи. За мълчаливото съучастие на общността и за онези редки жестове на правда, които надживяват закона.

Мариана Грънчарова изгражда свят, наситен с детайл - мирис на тютюн, прах от сарапа, диалектна реч, песен край огъня. Езикът ѝ е образен, сочен и жив, носещ ритъма на устната традиция. Героите ѝ са плътни, запомнящи се, понякога сурови, но винаги човешки. Зерин е повест за корените, които не избираме, и за съдбата, която ни избира. История за невинност и жестокост, за любов и мълчание, за поглед, който променя хора и съдби. Текст, в който пасторалното и трагичното се срещат в един особен, автентичен български разказ.

Зерин е дебют, който не се стреми да впечатлява с шум. Той впечатлява с истина.

"Мариана Грънчарова изгражда ярки, запомнящи се образи. Много живи. Откривам чудесни находки като тази: "Той погледна в очите ѝ като небе в морето." Езикът е сочен, свеж. Истинска автентична проза."
Керана Ангелова

"Прекрасно е когато сред безброй прочетени авторски текстове откриеш същински нешлифован диамант. Такъв е талантът на Мариана Грънчарова. Дебютната ѝ повест Зерин блести като скъпоценност от думи, носи всички достойнства на класическата българска литература и в същото време стилът на автора е откровено автентичен и завладяващ. И тази книга наистина сияе с особен блясък, така както горят неповторимите очи на Зерин. Доверете се на светлината между тези страници."
Ива Спиридонова, редактор

Мариана Грънчарова е родена в Сандански и докато расте в малкото градче, прекарва ваканциите си на село, където нослоява спомени, които по-късно превръща в разкази. Така се ражда и повестта Зерин, първо е разказ, но поради желанието на близки и читатели за продължение на разказа, тя се превръща в повест. След като се омъжва, живее в София. Майка е на две деца и баба на две внучета. Работи в сферата на образованието. Пише разкази и поезия. Автор е на малка книжка с разкази Зокумите на баба, която издава сама. Зерин е истинският ѝ дебют в съвременното българско литературно пространство.

"Родих се в коша с тютюн. Още помня мириса на катрана. Зелените гъсеници ме учеха как да ходя с извивка. Зиме диплех същия този тютюн. Майка ми не ме забелязваше, защото беше заета с грижата да обработи три тона тютюн. Лете, лист по лист, береше, нижеше, а зиме диплеше заедно с нас – петте ѝ дъщери. Слагахме под дупетата си пасталите надиплен тютюн. После дядо ги редеше в тонги, денги, бали и ги връзваше с чул и сиджим. Лазеха около ни пиндипопи – жълто-кафяви гъсеници, които бяха приели цвета на пожълтелите листа. Баща ми беше духът ми. А баба? Баба – душата ми.

Пораснах сред корените от домати, защото ядях само домати. Цяла зима ги чаках и ги ядях недозрели. Събирах катран. Превърнах се в опиум от катраните. Баба ме гледаше в едно кандилце и често палеше фитила, за да ми бъде светличко, и се молеше на тъмната икона на Богородица, като я лъжеше, че съм ѝ дъщеря. Наричаше ме Мариго – на починалото ѝ малко момиченце – Марика. Бях още сукалче и един ден на нивата майка ми ме накърми и ме остави да спя в коша за тютюн, където бях родена, а после се изгуби в тютюневата леха. Една змия, привлечена от мириса на мляко по устните ми, ме надуши и дойде на гости.
– Ах, как хубаво ухаеш! – каза тя. – Може ли да те целуна?

Разтворих ръце да я посрещна и докато мърдах с ръчички, я докоснах – беше гладка и студена. Отворих уста, исках да ѝ проговоря, но откакто излязох от утробата на мама, бях забравила да говоря. Тогава, когато бях вътре, се виждах като голяма. Знаех много неща за живота. Сега, забравила думите, само отварях устичка. Започвах отначало."
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg