"Рийд
Мъгла пълзеше над гробището. Надгробните камъни - древни, рушащи се, с изличени от стихиите надписи - сякаш пронизваха небето, погледнати от мястото ни на скалата. Дори морето долу притихна. В зловещата светлина преди изгрева аз най-сетне разбрах какво означава изразът тих като гроб. Коко прокара ръка по изморените си очи, преди да посочи към църквата зад мъглата. Малка. Дървена. С хлътнал от едната страна покрив. В жилището на свещеника до нея не светеше.
– Изглежда изоставена.
– А ако не е? - изсумтя Бо, клатейки глава, но после рязко се прозина и продължи да говори: – Това е църква, а лицата ни са разлепени из цяла Белтера. Дори селски свещеник ще ни разпознае.
– Е, добре. - Измореният ѝ глас обаче не прозвуча достатъчно язвително. – Спи тогава отвън с кучето.
Ние се обърнахме едновременно, за да погледнем към призрачното бяло куче, което ни следваше. Беше се появило, щом излязохме от Сезарин, точно преди да решим да тръгнем по брега, вместо по пътя. Вече бяхме бродили из Гората на очите достатъчно за цял живот. То от дни се влачеше след нас, без да се приближи твърде много. Предпазливи и объркани, матаготите изчезнаха скоро след появата му. И не се върнаха повече. Вероятно кучето също беше неспокоен дух - нов вид матагот. А можеше да е и само лоша поличба. И точно затова Лу не му беше дала име.
Създанието ни гледаше и погледът му сякаш докосваше лицето ми. Стиснах здраво ръката на Лу.
– Вървяхме цяла нощ. Никой няма да ни види в църквата. Тя е не по-лошо скривалище от всяко друго. Ако не е изос-тавена - казах на Бо, който понечи да ме прекъсне, – ще си тръгнем, преди някой да ни забележи. Съгласен ли си?
Лу се ухили широко на Бо. Така широко, че почти ѝ преброих зъбите.
– Да не те е страх?
Той я погледна смутено.
– След тунелите би трябвало и теб да те е страх.
Усмивката ѝ изчезна и Коко видимо се скова и извърна очи. Напрежението скова и моя гръб. Лу не каза нищо обаче, само пусна ръката ми и тръгна към вратата. Натисна дръжката.
– Отключено е.
С Коко я последвахме вътре. Бо дойде при нас в преддверието след миг, като оглеждаше тъмното помещение с явно подозрение. Дебел слой прах покриваше полилея. Покапалият восък по дървения под се бе втвърдил съвсем под сухите листа и боклуците. Течение полъхна от вътрешността на църквата и донесе солен дъх. На гнило.
– О, това шибано място е зловещо - прошепна Бо.
– Мери си приказките - скастрих го аз и пристъпих в църквата. Гърдите ми се свиха, когато видях прогнилите пейки и книгите с химни, гниещи в ъгъла. – Това някога е било свято място.
– Не е зловещо - отекна гласът на Лу в тишината.
Спря зад мен и се вгледа във витража на прозореца. Гладкото лице на света Магдален отвърна на погледа ѝ. Най-младата светица в Белтера, Магдален, беше канонизирана от Църквата, защото бе дарила на един човек свещен пръстен. Благодарение на този пръстен нехайната му съпруга се влюбила отново в него и никога вече не го напуснала - дори след като той тръгнал на опасно морско пътешествие. Тя го последвала даже в дълбините и се удавила. Само че сълзите на Магдален я съживили.
– Не може да има призраци на осветена земя.
Бо смръщи вежди.
– И откъде знаеш?
–А ти как така не знаеш? - попита Лу.
– Трябва да си починем. - Прегърнах я през раменете и я отведох до една пейка. Тя изглеждаше дори по-бледа от обикновено, с тъмни сенки под очите, косата ѝ бе разрошена след дните усилно пътуване. Неведнъж, когато не виждаше, че я гледам, бях забелязвал как цялото ѝ тяло потрепва, сякаш се бори с болест. Това не ме изненадваше. Тя преживя много. Всички преживяхме много. – Селяните скоро ще се събудят и ще станат подозрителни при всеки шум.
Коко се настани на една пейка, затвори очи и вдигна качулката на главата си. Скри се от нас.
– Някой трябва да остане на стража.
Понечих да се кандидатирам, но Лу каза:
– Аз ще го направя.
– Не - поклатих глава. Не можех да си спомня кога за последно е спала. Усещах кожата ѝ студена и лепкава. Ако наистина се бореше с някаква болест, трябваше да си почива. – Ти ще спиш. Аз ще пазя.
Някакъв звук завибрира дълбоко в гърлото ѝ, когато сложи ръка на бузата ми. Палецът ѝ докосна устните ми и се застоя там. Очите ѝ също.
– Бих предпочела да гледам теб. Какво ще видя в сънищата ти, ловецо? Какво ще чуя в...
– Аз ще проверя за някаква храна - промърмори Бо и мина покрай нас.
Хвърли през рамо отвратен поглед към Лу. Стомахът ми изкъркори, докато гледах след него. Преглътнах с усилие и потиснах болката от глада. Внезапният натиск в гърдите ми. Нежно отдръпнах ръката ѝ от бузата си и си свалих куртката. Подадох ѝ я.
– Легни да спиш, Лу. Ще те събудя по залез и ще можем да... - Думите прогаряха гърлото ми. – Ще можем да продължим.
Към замъка. Към Морган. Към сигурната смърт.
Но отново не изрекох тревогите си. Лу ясно беше показала, че ще отиде в Шато льо Блан, без значение дали ще я придружим. Въпреки възраженията ми, въпреки че ѝ напомних защо изобщо търсехме съюзници, защо се нуждаехме от тях, тя продължаваше да твърди, че може да се справи сама с Морган. Чу какво каза Клод. Твърдеше, че този път няма да се поколебае. Тя вече не може да ме докосне. Твърдеше, че ще изгори родния си дом, ще го изравни със земята, заедно с всичките си сродници. Ще градим отново.
– Какво? - бях попитал предпазливо. Всичко
Не я бях виждал така решителна и устремена. Не. Обсебена дори. През повечето дни в очите ѝ блестеше ярост - някакъв животински глад, - а през други те помръкваха напълно. И тези дни бяха безкрайно по-ужасни. Тогава тя наблюдаваше всичко с мъртво изражение, отказваше да ме погледне и не приемаше напразните ми опити да я успокоя. Само един човек можеше да го стори. А него вече го нямаше.
Тя ме придърпа надолу до себе си, като галеше врата ми почти разсеяно. При студения ѝ допир по гърба ми плъзна тръпка и внезапно ме обзе желание. Потиснах го. Тишината се стелеше в църквата, плътна и тежка, чуваше се само къркоренето на стомаха ми. Гладът вече беше наш постоянен спътник. Не можех да си спомня кога за последно съм ял до насита. С Трупата на Съдбата? В падината? В кулата? От другата страна на църковната пътека дишането на Коко стана равномерно. Аз се концентрирах в този звук, в слънчевите лъчи, струящи от тавана, а не върху студената кожа на Лу или болката в гърдите си.
След миг обаче от килера на църквата се чуха викове и вратите се отвориха с трясък. Бо се изстреля оттам и прелетя покрай амвона.
– Ужас! - Той сочеше диво към изхода, аз станах веднага от пейката. – Да се махаме! Веднага, веднага, да се...
– Спри! - Един разкривен мъж с одежди на свещеник нахлу в църквата, размахал дървена лъжица. От нея капеше някаква жълтеникава яхния. Явно Бо беше прекъснал закуската му. Парченца от зеленчуци бяха полепнали по сивата му рошава брада, покриваща почти цялото му лице, и потвърждаваха подозренията ми. – Казах да се върнеш...
Той спря рязко, когато ни забеляза. Аз инстинктивно извърнах лице към сенките. Лу вдигна качулката над бялата си коса, а Коко се изправи и се напрегна, готова да побегне. Но беше твърде късно. Очите му проблеснаха, беше ме разпознал.
– Рийд Дигори. - Тъмните му очи ме огледаха от глава до пети, преди да се насочат зад мен. – Луиз льо Блан. - Бо не можа да се сдържи и се прокашля в преддверието, а свещеникът само го погледна за миг, изсмя се и поклати глава. – Да, знам и ти кой си, момче. И теб те знам - добави към Коко, чието лице още тънеше в сянка под качулката. Верен на думата си, Жан Люк бе добавил и нейното описание към обявлението за издирването ни. Свещеникът присви очи към острието, което тя измъкна. – Прибери го, преди да си се наранила.
– Съжаляваме, че нахлухме така. - Вдигнах ръце в помирителен жест и погледнах предупредително Коко. Бавно се плъзнах към пътеката и се насочих към изхода. Лу вървеше след мен. – Не искахме да навредим.
Свещеникът изсумтя, но свали лъжицата.
– Нахлухте в дома ми.
– Това е църква - каза апатично Коко и отпусна ръка, сякаш внезапно вече не можеше да издържа тежестта на кинжала. – Не е частно жилище. И вратата беше отключена.
– Вероятно за да ни примами - предположи Лу някак с наслада в гласа. Наклони глава и се вгледа с интерес в свещеника. – Като паяк в мрежата си."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
