"Една миля по-надолу Джим Лангдън спря коня си, където смърчовата и балсамова гора оредяваше в началото на една долчинка. Погледна напред със затаен дъх, а след това с шумна въздишка на удоволствие преметна десния си крак така, че коляното обхвана удобно предния лък на седлото, и зачака.
Двестатриста крачки зад него, все още невидим в гъстака, Ото не можеше да се справи с Дишпан, опърничава товарна кобилка. Лангдън весело се усмихна, заслушан в крясъците, с които другарят му заплашваше Дишпан с всички познати видове мъчения и наказания - от незабавно изтърбушване до по-милостивата закана да ѝ пръсне главата с тояга. Усмихна се, защото речникът на Ото, с помощта на който последният описваше ужасиите, надвиснали вечно над главите на загладените му и съвсем нехаещи за него товарни коне, беше едно от най-големите му удоволствия.
Той знаеше, че ако Дишпан реши да се премята презглава, както е пристегната с денк на гърба, едрият добродушен Брюс Ото няма да направи нищо повече, освен да прогърми небето със страхотните си, смразяващи кръвта протести. Един след друг шестте коня от техния керван излязоха от гората, а последен зад тях се появи планинецът. Той седеше на седлото като полуотпусната пружина - поза, породена от годините, прекарани в планините, и поради известно затруднение да разположи изящно своите шест фута и два инча мускули и кости върху гърба на дребното планинско конче.
Когато той се появи, Лангдън слезе от коня и пак обърна очи нагоре към долината. Наболата му руса брада не можеше да прикрие тъмния загар на лицето, добит от много седмици, прекарани на слънце в планината. Беше разкопчал ризата си отпред и открил врата, потъмнял от зной и вятър. Очите му бяха синьо-сиви, остри и проницателни и сега се взираха в местността пред него с радостната съсредоточеност на ловец и любител на приключения. Беше тридесет и пет годишен. Част от живота си прекарваше из диви места. През останалото време пишеше за нещата, които бе установил там.
Другарят му беше пет години по-млад, но го превъзхождаше с цели шест инча анатомия, ако тези допълнителни инчове можеше да се приемат за предимство. Брюс смяташе, че не са. "Проклетията е там, че все още продължавам да раста!" - често обясняваше той.
Сега Брюс настигна другаря си и се смъкна от кончето. Лангдън посочи напред.
– Виждал ли си някога по-прекрасна гледка? - попита той.
– Хубава местност - съгласи се Брюс – и е чудесно място за стануване, Джим. По тия места трябва
да има карибу и мечки. Ние имаме нужда от прясно месо. Хайде, дай ми едно огънче, моля ти се.
За тях беше станало навик да палят лулите си с една клечка кибрит, когато това беше възможно. Те
извършиха и сега тази церемония, докато обмисляха положението. След като пусна първия гъст облак дим от късата си лула, Лангдън кимна към гората, от която бяха току-що излезли.
– Чудесно място за нашия вигвам - каза той. – Сухи дърва, течаща вода и първите хубави балсамови дървета за нашите легла от цяла седмица. Може да вържем конете в тази открита котловинка, която
прекосихме преди четвърт миля. Видях много бизонска трева и сума тимотейка. Лангдън погледна часовника си.
– Сега е едва три часът. Бихме могли да продължим. Но... какво ще кажеш? Да останем ли тука ден-два и да видим как изглеждат тия места?
– Добра идея - каза Брюс.
При тези думи той седна, облегна се на един камък и опря дълъг пиринчен далекоглед на коляното си. Лангдън свали от своето седло бинокъл, парижка изработка. Далекогледът беше реликва от американската гражданска война. Двамата заедно, допрели рамена, облегнати на камъка, се заловиха да разглеждат полегатите склонове на зелените стръмнини на планините пред тях."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
