"Светослав Минков и странните дни на света
Мястото на Светослав Минков в българската литература е особено. От една страна, той често - и напълно заслужено - бива сочен като бащата на родната фантастика, титла, която в известен смисъл носи със себе си и идеята за семейство или общност (това на творящите фантастика). От друга страна - също с основание, - бива описван като самотник в литературното ни поле, автор без ясни предци и наследници. Третата страна е тази на писателя преводач. Измеренията на родоначалника, на самотника, на преводача предполагат творчески живот, който е близо до или направо на границата. Те предполагат и отношение към границата. И точно граничното - онова, което е отделено от познатия и банален център и е близо до новото и непознатото - е един от основните източници, от които разказите на Минков черпят инструментите, нужни на всеки писател, за да изпълни пространството на езика си с образи и идеи.
Ето защо не е изненадващо това, което всеки, решил да се запознае с творчеството на Светослав Минков, рано или късно разбира:- че Минков е в авангарда на българския градски разказ;
- на българския ироничен разказ;
- на българския гротесков разказ;
- на българския диаболичен разказ;
- на българския фантастичен разказ;
- даже и на българския фентъзи разказ.
Към изброените може да добавим и още един авангард: на българската утопична литература. Светослав Минков е може би първият български писател, при когото в една книга читателят може да види образа на учения, на робота, на демона, на изобретателя, на вещицата, на обикновения гражданин, на писателя. Историите му са включени в мрежата на модернистката литература от периода между двете световни войни, както и на тази от годините след Втората световна. Те са част от огромния организъм на изкуството, който се опитва да разчете света, станал внезапно неразбираем, и да преведе този свят, написан от технологични промени, политически сътресения и научни пробиви, на език, познат на обърканите сърца и съзнания на модерния човек. Докато се движи из световете на Минков, читателят неизбежно ще усети, че творчеството на писателя е едно динамично търсене на точната форма и правилния инструмент, чрез които да разкаже тези модерни, машинизирани времена и да открие мястото на човешкото в тях. Затова са ясно видими и впускането му в литературния експресионизъм (у нас приел интересната и уникална за родните земи форма на диаболизма), и оттласкването от него, и изследването на научната фантастика, и изоставянето ѝ, и играта с иронията, и работата с гротеската. Това са все откривателски търсения - преминавания на граници, навлизания в нови територии, - чиято цел е да се настроят още по-фино художествените сетива за взаимодействие с реалността.
Светослав Минков се ражда през 1902 г. (годината, в която се появява първият научнофантастичен филм - "Пътешествие до Луната" на Жорж Мелиес), в самото начало на XX век, векa на разпада на Големите разкази за реалността и на проникването на технологиите в човешкото ежедневие. Първият му разказ - "Биномът на Нютон", включен като приложение в настоящия сборник, излиза в бр. 27 на списание "Българан" през 1920 г. и макар да носи всички белези на много ранен опит, е интересен именно с естетиката на мрачното и непознатото, която вече по-увереният писател ще развие в идните години. Първите си произведения Минков пише и публикува във време, в което реалността като ясен и понятен образ започва да губи своята убедителност. Този процес, започнал след индустриалната революция, разпада на империите и началото на Първата световна война, продължава и до днес. Именно недоверието към така наречената реалност и неадекватността на реализма като апарат за разбирането на света бележат най-ранните художествени опити на Минков.
Разказите от сборника "Синята хризантема" (1922) - неговата първа книга и първата българска фантастична книга - отварят настоящия сборник не само по хронологични причини, но и защото поставят началото на едно от най-интересните и противоречиви течения в съвременната ни литература, диаболизма. В тях, а и в последвалите ги произведения от 20-те години на XX век Светослав Минков не само предава общото объркване на разпадналия се след Първата световна война свят, но и изследва вътрешните територии на човека, местата, където Азът отстъпва място на То. Сливането на психологическа проза и разказ на ужаса е напълно нов за българската литература похват. Минков усъвършенства работата си с него в сборниците, които излизат след "Синята хризантема": "Часовник" (1924), "Огнената птица" (1927), "Игра на сенките" (1928), "Къщата при последния фенер" (1931), "Автомати" (1932), "Дамата с рентгеновите очи" (1935), "Разкази в таралежова кожа" (1936), "Гост" (1938) и "Маймунска младост" (1942). Годината, в която излиза "Синята хризантема", е значима и заради още едно събитие: в България се ражда първото издателство за фантастична литература - "Аргус". Зад него стоят Светослав Минков и Владимир Полянов. Резултат от усилията им да свържат тукашния читател с по-широкия контекст на този тип литература е появата на текстове от
Едгар Алан По,
Ханс Хайнц Еверс, Станислав Пшибишевски и
Джек Лондон на български език.
Търсенията на Минков го сближават с литературния кръг около седмичника "Стрелец", където творци като Чавдар Мутафов изследват посредством авангардни форми универсални теми и предлагат нов прочит на идеята за "родното" и "космополитното". Художественият речник, на който говори Минков, е много близък до техния и той съвсем естествено се вписва в тази група. Този период, започнал през 1927 г., бележи и скъсването на Минков с чистия диаболизъм - ключов момент е публикуването на разказа "Къщата при последния фенер" през 1929 година. Между средата на 30-те и средата на 40-те години Минков пътува по различни поводи извън страната - понякога за няколко месеца, понякога за години. Този разширяващ светогледа опит намира израз в разказите му от същия и от по-късните периоди. Може да се каже, че големият свят е едно от постоянните присъствия в творчеството на автора - присъствие, което едновременно задвижва и проблематизира сюжетите и героите му. Друга отличителна черта в произведенията на Минков - а и новост в контекста на българската литература - е работата с научнофантастичното и утопичното, която бележи навлизането на неговото творчество в зрелия му период. Разкази като "Човекът, който дойде от Америка" и "Дамата с рентгеновите очи" запазват диаболичното като подтекст, но разширяват условните си светове с анализи на технологичните и социални промени в обществото.
Във фантастиката на Минков се откроява и това, което ще се превърне в негов почерк: ироничната дистанцираност на разказвача. Тя е необходима на писателя, за да се оттласне от ежедневното, да се опита да види какво стои отвъд него, под него. Вярно, може да се каже, че това е характерно за погледа на всеки модернист и фантаст. Но прецизното око на Минков не просто избира по-отдалечена точка на наблюдение, а и успява да покаже, че ежедневното, съвременният свят изобщо са изобретение на невидими сили. И под влиянието на тези сили човек често губи истината за себе си и мястото си в живота. Америка от фантастично-ироничните и сатиричните разкази на автора е псевдоутопична земя, страна на всички материални възможности и на пълната невъзможност нематериалното да оцелее. Подобно притеснение съпътства Минков и в късния му период, когато по обясними социално-политически причини реализмът се превръща в почти задължителен художествен глас в България. Но и в тези произведения - читателят ще стигне до някои от тях чак след като преполови настоящия сборник - авторът запазва гласа и погледа си непокътнати и неотслабени. Сивата реалност може и да притиска героите му, но ироничните и гротесковите обръщания на образа и игрите с езика продължават да създават моделите на странното, на извънредното, на всичко, което се крие под маските.
Светослав Минков може и да е самотник на българското литературно поле, но самотата му създава устойчив модел на работа със странното и фантастичното през призмата на иронията. Това се вижда не само в творчеството на фантастите от 70-те и 80-те години на миналия век, каквито са
Любен Дилов и Емил Манов, но и при по-късни автори, избрали да работят с гротескното и сатиричното, каквито са
Евгений Кузманов,
Алек Попов и Владислав Тодоров. Така че може да добавим още една граница, която творчеството на Минков обитава: тази между модерните времена и онези, които идват след тях. Настоящият сборник има за цел да покаже именно това. Произведенията в настоящото издание са подредени хронологично, но не според първата им публикация в периодичния печат, а според годината на издаване на съответния сборник, в който са събрани и подредени от самия автор. Включени са и трите разказа от сборника "Синята хризантема"; разкази от сборниците "Часовник", "Огнената птица", "Игра на сенките" и "Къщата при последния фенер"; всички разкази от представителните сборници на Минков: "Автомати", "Дамата с рентгеновите очи" и "Разкази в таралежова кожа", както и няколко произведения от последния му период. Така читателите ще имат възможност да проследят трансформациите и еволюцията на гласа на Минков, на неговите идеи и на образите, с които работи. В този смисъл сборникът е обзор както на една писателска кариера, така и на един неповторим творчески прочит на реалността."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
