"Отговор
– Дик Уимър държи рекорда за най-много писма за отказ от издатели или, както аз им викам - не-честитки. Може ли да познаете какъв е броят?
Тома огледа публиката в очакване на отговор. Прожекторите дразнеха очите му. От мишниците му се стичаше пот, която, за негова радост, не се виждаше през пуловера. Отпи от бирата си. Единственото по-лошо от това да отегчиш публиката, е да излезеш пред вече отегчена публика. Досега Тома бе успял да разведри обстановката с обиграното си начало. Започна с шегата за Тома Неверни. След това разкритикува бароковото изкуство, така че да го разберат и тези, които не знаят какво е бароково изкуство. Сега обаче предстоеше новият материал и краката му трепереха. Някой в публиката се прозя.
– Добре де, кажете ми някое случайно число - пробва отново Тома, потупвайки с крак.
Никой не се обади, затова той се обърна към човек на първата маса.
– Господине, на колко години е най-старият човек, когото познавате?
Господинът, около 30-годишен, с рошава коса и тениска с надпис "Wetflix", се усмихна и каза:
– 83.
– Добре, някой може ли да бие това число? Някой има ли пра-, прабаба на сто и десет години, на която вече ѝ е неудобно да си празнува рождения ден?
– 96! - провикна се някой отзад.
– Баси!
Тома бе започнал да се отпуска, а ако съдеше по усмивките на първия ред, публиката също се забавляваше.
– А какво ѝ подарихте? - Комикът обърна ухо по посока на гласа и зачака отговор.
– Торта - отговори гласът и няколко човека се засмяха.
– Торта? - повтори Тома в микрофона, за да чуят всички останали.
– Да - отвърна отново гласът през смях.
– Значи, хора, като ви подарят торта, да знаете, че краят е близо.
Отново се чу смях и Тома реши да продължи в същия дух.
– Здрасти, бабо, честит рожден ден! Вероятно ти е омръзнало вече да живееш, но пък по традиция трябва да ти купим поне торта, тъй че на̀!
Подаде тортата на въображаемата си баба и после допълни:
– Ще я изядем днес, щото утре... не се знае. Вече повече хора се смееха.
– Аз не знам на 96 изобщо очакваш ли подарък. Някой отдясно избухна в смях. Вероятно усещаха накъде отива шегата.
– Ама сериозно! Имам чувството, че ако ти подарят нещо такова... по-дългосрочно, направо си те урочасват.
Отново зае предишната поза, вгледан във въображаемата си баба.
– Здравей, бабо, купих ти ваучер лятото да отидете с Петка на екскурзия във Велинград. Направи объркана физиономия. Кикот.
– Ама тя, баба ти, не знае утре дали ще се събуди, ти за лятото ѝ взимаш ваучер. А ако баба ти е жива, па Петка умре? К'во, сама ли ще ходи, или ти ще ходиш с нея?
Мисълта му течеше бързо и той продължи без пауза за смях.
– Ма ти мани подаръците, ка-ка-какво ѝ пожелаваш изобщо? Бабе, честит 96-и рожден ден, да си жива и здрава!
Кратка пауза, още една объркана физиономия и вече бурен смях отдясно, където отново усещаха какво предстои.
– Ма тя, тая жена, не е била здрава от поне 20 години и може да пукне всеки момент.
Кратка пауза.
– Ми тя... к'во ще каже?
Наведе се и си преправи гласа.
– Мерси, бабе, аз не се надявам.
Отново се изправи и продължи.
– Или направо ще ти каже "пу, да не ти е уроки". Последното отново изговори с преправен глас, но без да се навежда. Изсмя се леко заедно със залата.
– Ма така си е.
Тома продължаваше да се усмихва. Вдигна пак чашата и мислено си даде пет. Беше му се получило. Като върна бирата на стола, продължи небрежно:
– Така де, отклоних се от темата.
Някой се изкикоти отляво. Явно другите бяха забравили темата.
– Накратко не, не са 96 писма за отказ.
Още някой се изкиска. Явно публиката си спомни за какво иде реч.
– 162 са били и, слава богу, не е трябвало да отговаря на тях, щото, ако за 96-и рожден ден подаряваш торта, значи на 162-ия отказ не знам какво ще пишеш.
Този път някой даже плесна с ръце. Тома чу, че отпред една жена казва "Отговор" на приятелката си.
– Това ще е целият имейл ли? - попита я Тома, сякаш всички останали също са чули какво е казала.
– Ами да - засмя се тя.
– Как се казваш? – продължи той, вече подготвил следващата си реплика.
– Мина - отвърна тихо момичето.
– Мина - повтори Тома в микрофона. – Значи, Мина би написала само "Отговор".
Обърна се отново към нея.
– С или без тема? - попита той.
– Ами...
Забеляза, че на Мина вече ѝ става неудобно, затова продължи:
– Значи тема: "Отговор", съдържание: "Отговор"... Отлично, това е точно в стил "взех ти торта, щото тря'а". Евала, Мина!
Тома започна да ѝ ръкопляска и публиката се включи. Отстрани му правеха сигнал, че времето му приключва.
– Другия път ще викнем Мина на сцената - каза той, докато другите пляскаха и някой подсвирна отзад. – Виж, вече имаш фенове.
После също толкова бързо изплю:
– Благодаря ви, това е цялото ми време за тази вечер. Звъннете на бабите си днес, щото утре... не се знае. Лека вечер!
Ръкопляскаха. Тази вечер ръкопляскаха, защото се бяха забавлявали, а не защото го съжаляваха. Някой даже подсвирна. Вероятно фенът на Мина. Водещият потупа Тома по гърба, докато се разминаваха на стълбите.
– Още веднъж да благодарим на Тома - извика той въодушевено.
Тома остана известно време да послуша останалите, но знаеше, че днес не беше любимецът на публиката, затова си тръгна, преди да чуе кой печели. Пък и награждаваха с алкохол, а на него не му се пиеше особено.
Живееше няколко пресечки по-надолу в едно таванско помещение, което бе успял да купи преди пет години на безценица. Било инвестиция. Всъщност беше дупка. Ремонтът струваше колкото апартамента, ако изобщо можеше да се нарече апартамент. И то само защото го бе направил сам. Последното си личеше по неравната мазилка и кривите фуги в банята. Все пак изглеждаше прилично. Интериорът беше минималистичен. Легло с рамка отстрани, което използваше и за диван. До него в ъгъла бяха хвърлени два барбарона - за гости. Нямаше телевизор, защото гледаше всичко на компютъра си. За сметка на това си бе купил проектор, който вадеше за ежеседмичните филмови вечери със Здравко, Ани и Дима. Масата му за хранене, която играеше ролята и на бюро, беше малка и винаги отрупана с всевъзможни вещи. Нямаше гардероб, а държеше дрехите си в малък скрин или върху един лост, който сам бе измайсторил. Готвеше в желязната мини кухня SUNNERSTA от ИКЕА, състояща се от мивка и малък плот, върху който обикновено стоеше оцапан преносим котлон. В кухнята имаше и място за печка, но Тома бе сложил там пералня, за да има повече място в банята. Всички тези интериорни решения не можеха да се сравняват обаче със стената до вратата. Тя, цялата, беше облепена с писма за отказ.
Тома влезе, изхлузи маратонките си, без да ги развързва, хвърли пуловера си на стола и извади ядене от хладилника. Впрочем имаше и малък хладилник, който беше пъхнат под нещо, наподобяващо маса - три дъски, сковани заедно - върху която стоеше микровълновата. Стопли си вечерята от вчера. Боб с наденица. Седна пред компютъра и отвори имейла. Днес има ли не-честитка? А, ето я. Разбира се. Прочете първото изречение и я пусна да се принтира. Прегледа още няколко имейла, докато принтерът спря да шумоли. Взе тиксо и закачи новото писмо до едно по-старо от същия издател. Бяха идентични. Тази вечер имаше писма за отказ и от два вестника и един уебсайт, за който търсели инфлуенсъри, не писатели. Закачи и тях. След това започна да пише.
На следващия ден нямаше писма. И продължи да пише.
Денят след това пристигнаха още две. Закачи и тях. След това отново писа.
И писа...
И писа...
И писа...
И една вечер първото изречение беше различно. Написа отговор."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
