Облечени в думи. Спомени от един отминал свят

"Книгата на Благовеста Манева-Слейман представлява част от напоследък буйния поток мемоарна проза, заляла литературата ни. Което изобщо не смятам за недостатък, напротив - българите може би най-сетне разбрахме, че трябва внимателно и фино да се отнасяме към миналото си без патриотарски изхвърляния, но и без чувство за малоценност. Българското минало е такова, каквото е - понякога извикващо гордост, друг път съжаление. Книгата на Благовеста Манева-Слейман е точно от такъв порядък: написана талантливо, с богато владеене на езика, тя разказва за детството на едно дете, което едва открива света, но тъкмо поради това той е така завладяващ, очарователен, прекрасен. Историите, които разказва книгата, са любопитни, интересни, грабващи; не може да се отрече белетристичното майсторство на авторката. Тя знае как да подготви читателя да очаква едно, пък да получи друго, как да повишава напрежението, как да описва интересни и симпатични образи. И в същото време да не спестява неприятни истини и семейни неблагополучия. С един жив език - толкова жив, колкото и миналото ни...
Митко Новков, рецензент

Книгата е част от поредицата Лястовици на издателство Библиотека България.

"Дъждът измива праха по улиците, по които си вървял довчера. Онзи прах лепнещ по обувките, които вече никога няма да обуеш. Дъждовната вода изтрива стъпките ти, които вече никога няма да отекнат по градския асфалт. Следите от твоето кратко преминаване през този квартал, този град и този живот изчезват една след друга. Тяхното последно убежище ще бъде нечия памет. С надеждата, че тя е съхранила нещо добро от теб и за теб… Това е съдбата на всички живи неща. И въпреки че знаеш това, ти става страшно. И не искаш тази забрава да застигне твоите спомени и всички, които живеят в тях и чрез тях. И тогава намираш късче хартия и молив и започваш да рониш думи с надеждата да обезсмъртиш един свят, който безнадеждно си отива. За какво? За кого? За дъщеря ми. За племенниците ми. За живота. За да не прекъсва нишката. За да има и друго, по-важно наследство от материалното: духовно и непреходно. Нареждаш думи, за да изтъчеш, за да пресътвориш един свят, който иска да пребори смъртта и забравата.

***
Какво прави така, че само няколко мига от хилядите и милионите, които изживяваме, се вграждат в нашата памет и се превръщат в спомени? Че точно те стават специални и изтъкават историята на нашия живот, нашата следа, нашето Аз? Мисля си за моите детство и младост, населени с десетки и стотици хора и техните истории. Мои роднини, съседи, съученици, колеги, съграждани или просто непознати, станали близки за времето на едно пътуване с влак или автобус, или на някоя опашка за портокали или за книги. Разкази, не прочетени в някой уебсайт или на някоя Фейсбук страница, а чути от самите герои, съпреживени с техните смехове или сълзи. Днес спомените ми са обитавани от хилядите разкази на стотици хора. Тези разкази отдавна не са само техни: те са част от мен и от моята история. Те са моят житейски буквар. От тях и чрез тях се научих да нюансирам черно-бялото знание, което идваше от училищните уроци, от строгите учебници или от обществените норми. Тези истории разкриваха пред мен човешката природа – понякога сурова, понякога нежна, винаги сложна. Те ме учеха да виждам човешкото във всичките му форми и измерения, да се опитвам да го разбирам и да го приемам.

Някъде бях чела, че през целия си живот ние всъщност се опитваме – съзнателно или не – да разгадаем хората, които сме срещнали в детството си. Мистерията на човека и човешките взаимоотношения е заложена в нас от онези ранни години, от онези първи срещи с другите, с онези себеподобни, но достатъчно различни от нас, за да отключат вратата към опознаването на нашата собствена индивидуалност, на себепознанието. Тези ранни спомени са пътеките, по които по-късно ще поемем, за да обясним и придадем смисъл на нашите усещания и разбирания за човешките отношения и за нашето място в тях и в този свят.

***
Няма двама очевидци на едно и също събитие, които да си спомнят едно и също, нито го помнят по еднакъв начин. В това е нашата индивидуалност, нашата уникалност. Ние сме това, което наблюдаваме и това, което забелязваме. Ние сме и това, което си спомняме и начина по който си спомняме. Няколко мига от милионите преживени мигове ще изтъкат онова, което ще бъде нашата памет и ще ѝ дадат цветовете, вкусовете и звуковете, които ще я направят неповторима и единствено наша. Спомените от нашето детство са не просто снимки – ярки или бледи – на факти, на които сме били свидетели. Те са историите, които разказваме – на себе си и за себе си, за нашите родители, предци и близки, за нашите братя и сестри, за нашите съседи и съграждани. Те са толкова факти, колкото и желания или проекции.

Нашата връзка с миналото предопределя и нашето бъдеще. Ние пътуваме неволно и безспирно между миналото, настоящето и бъдещето и неуморно разнасяме нашите представи, емоции и размисли, нашето Аз чрез историите, които си разказваме. Ние ги тестваме – несъзнателно, но и неизбежно – и ги променяме, както и смисъла на техните емоции, факти и герои: оживяваме ги или ги умъртвяваме, обогатяваме ги или ги опростяваме. А след това те, на свой ред, ни променят – мълчаливо, скрито, подмолно дори. Ние и нашите спомени, станали истории, се вграждаме едни в други, извайваме се и се пресътворяваме отново и отново. Нашите истории стават израз на нашето отношение към самите нас, на нашата себеоценка или на тази, която искаме да имаме за себе си.

***
Разказите в тази книга са спомени, облечени в думи. Думи, изтъкани от дълбоко заровена нежност към хора и събития, сътворили моите първи срещи със света. Думи, изплетени от топлина, с която завивам детските си спомени, за да не измръзнат от студенината на безразличието на „пораснали“ възрастни. Думи, напоени с капките на утринна роса, които охлаждат нетърпението ми към един свят, който променя своята повърхност по-бързо, отколкото се развиват неговия разум и неговата човечност. Думи, разказващи моите мънички истини за света, в който съм се родила, такъв, какъвто го видях и преживях. И такъв, какъвто живее в моите спомени десетилетия по-късно, оцветен от носталгията на времето и на пространството. Обличам спомените си в думи, за да разкажат нещото като мъдрост, до която съм могла да се добера. В тези думи се крие и жаждата ми за други истини, до които само успях да се докосна, но които все още се мъча да разгадая…

***
Всеки спомен е едно завръщане. Към себе си, към това, което сме или искаме да бъдем, към нашата най-дълбока същност, нашата истинност. И ние продължаваме да разказваме нашата история – отново и отново – търсейки най-верния тон и най-автентичното лице. За да извървим най-дългия път, пътя към себе си."
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg