"Царско село, Русия, септември 1914.
Докато идваше на себе си от дълбокия сън, Дмитрий Малама смътно долови приглушени гласове наблизо и усети нежното докосване на хладния бриз по лицето си. Главата му сякаш кънтеше; слепоочията му пулсираха от пронизваща болка, която ставаше още по-мъчителни от светлината. Изведнъж се сети, че се намира в болнично отделение. Докараха го предишната вечер и последното, което видя, бе една сестра, която му дава да изпие лауданум, разбъркан във вода. Тогава си спомни за крака си: дали го бяха ампутирали през нощта? Откакто го раниха на фронта, живееше в страх, че ще се инфектира и ще го загуби. Отвори очи и се надигна на лакти, за да погледне: изпод чаршафа се очертаваха две подутини. Отметна го и с огромно облекчение видя, че левият му крак, омотан в бинтове, все още си беше на място. Раздвижи пръсти, за да се увери, и отново се отпусна на възглавницата, като се опита да игнорира всичките болки - от крака, от главата и от корема. Поне имаше двата си крака. Без тях нямаше да може повече да служи на страната. Щяха да го пратят у дома да живее с майка си и баща си, негоден за нищо, жалко същество, подскачащо на дървена протеза.
– Събуди се. Искаш ли нещо за ядене? - попита тантуреста медицинска сестра с мъхести мустачки, която приседна на леглото му и без да дочака отговор, поднесе лъжица овесена каша към устата му. Стомахът му се надигна и той извърна глава. – Много добре, ще се върна по-късно - каза тя, мимоходом докосвайки челото му с хладните си пръсти.
Той притвори очи и се унесе в полудрямка. Чуваше шумовете в отделението около себе си, но главата му тежеше като камък, в мислите му се щураха разни образи: от войната, на приятеля му Малевич, прострелян, кървящ на тревата, на сестрите му, на дома им. Отнякъде долетя звънлив момичешки смях. Едва ли принадлежеше на грубоватата сестра от преди малко. Леко отвори клепачи и видя високите, стройни фигури на две млади сестри в искрящо бели касинки и дълги безформени престилки. Ако за пръв път се събуждаше на това място, би си помислил, че е умрял и вижда два ангела.
– Познавам ви - каза единият ангел и долетя до леглото му. - Бяхте в имперската гвардия на двореца Петерхоф. Струва ми се вие се хвърлихте в морето да спасите едно куче?
Гласът ѝ беше нисък и приятен. Когато се приближи към леглото му, той стреснато осъзна, че това е великата княгиня Татяна, втората дъщеря на цар Николай. Докато Олга, най-голямата, приличаше на баща си, Татяна по структура напомняше на майка си. Гледаше го внимателно със сиво-теменужените си очи в очакване на отговор.
– Опасявам се, че бях аз. Униформата ми стана на нищо, капитанът побесня, а кучето беше улично и само изтръска козина и отпраши без едно благодаря. - Той ѝ се усмихна. - Изненадан съм, че сте чула за случая, Ваше Имперско Височество.
Тя също му се усмихна.
– Чух историята от охраната и ги помолих да ми покажат кой е героят. Изглежда обичате кучета.
– Много. Имам две у дома - борзая и лайка. Палавници са, но ми липсват ужасно.
– Баща ми е почитател на борзая. Имаше такова куче и твърдеше, че е по-интелигентно от повечето човешки същества. Беше смазан от мъка, когато то почина. - Тя сбърчи красивия си нос. - Другите, които държим в кучкарника, лаят постоянно. Бих искала да си имам мое куче в двореца, но трябва да е по-кротко. Може би вие ще ме посъветвате?
Той се почувства поласкан, че една велика княгиня си общува така непринудено с него, без официалности.
– Разбира се, Ваше Имперско Височество. Големи или дребни кучета предпочитате?
– По-дребни. И няма нужда да ме наричате "Ваше Имперско Височество". Тук съм сестра, а не кралска особа. Мама, сестра ми Олга и аз се обучаваме за медицински сестри, за да бъдем полезни във войната. Наричат ме вече сестра Романова Три, а те са Едно и Две.
Тези безлични прозвища го разсмяха.
– Обичате ли териери, сестра Романова Три? Черният руски териер е умно куче и не е прекалено енергично. Шпаньолите също са популярни сред дамите заради копринената си козина. А има и малки породи булдоци. На мен особено ми допадат френските булдоци.
– О, да! - запляска тя с ръце. - Обичам тези сериозни, сбръчкани муцуни, сякаш носят света на гърба си.
Сестра ѝ Олга - другият бял ангел, подвикна, че продължава към другото отделение. Дмитрий очакваше Татяна да я последва, но тя никак не бързаше.
– Виждам, че имате рана на крака - каза тя. - Много ли боли? Мога ли да ви донеса нещо?
Той поклати глава.
– Благодаря, добре съм. Просто съм ядосан на себе си, че бях толкова невнимателен и допуснах да ме ранят още в първата седмица на войната.
– Рана от куршум ли е?
Въпросът ѝ го върна към момента, когато се втурна да изтегли Малевич от бойното поле, влачейки го за яката. Бе почувствал удар в бедрото, но не му обърна внимание, защото трябваше да спаси приятеля си.
– Да. Не осъзнах, че съм уцелен, докато не се върнахме в лагера. Беше странно, защото болката и кървенето започнаха чак тогава. - Кръвта внезапно бе шурнала и той се бе строполил на тревата. Истинска мистерия бе защо не прокърви по-рано, там, на бойното поле - сякаш сила свише го бе пазила. Спомняше си, че след като колабира, му стана много топло, после започна да трепери със стиснати зъби. Разкъсаха крачола му и видяха голяма дупка. Куршумът бе пронизал лявото му бедро от единия до другия край и бе одраскал и десния крак. За щастие не беше останал вътре. Може би благодарение на това лекарите бяха успели да спасят крака. През последните седмици го бяха транспортирали от фронтовата линия при Гумбинен, Източна Прусия, през няколко лазарета, до Екатерининския дворец в Санкт Петербург, където голямата бална зала бе превърната в медицинско отделение.
Татяна го попита в кой полк е служил и не сдържа възторженото си възклицание, когато чу, че е бил в 8
-ми Вознесенски улански полк.
– Та вие сте един от моите хора! Трябва да полагам специални грижи за вас. - На четиринайсетия си рожден ден Олга и Татяна бяха удостоени с почетното командване на техни собствени полкове.
– Голяма чест е да ме лекува полковник - ухили се той. - Но, предполагам, ще трябва да се държа с вас тук по устав.
Поговориха още малко за войната, подпалена само преди няколко седмици от агресивния милитаризъм на германския кайзер. Дмитрий все още беше в шок, а Татяна му призна, че за цялото ѝ семейство бе още по-тежко, тъй като имаха толкова много роднини германци от страна на майка им, родена там. Нарече кайзера свиня. Олга се огледа за сестра си и разпери ръце в знак на нетърпение.
– Трябва да се захващам за работа - каза Татяна. - Прикрепена съм към една по-опитна сестра, която ме очаква да ме обучава. Но кажете, има ли нещо, което бих могла да направя, за да се чувствате по-удобно тук?
– Бих ви помолил за някоя книга... Каквато и да е. Обичам да чета. - Надяваше се, че не е твърде дързък. - Ще ви я върна, разбира се.
– И аз обичам да чета - с нескрит възторг отвърна тя. - Кои са любимите ви автори?
Той се поколеба. Напоследък толкова много писатели бяха антицаристи: Александър Куприн, Максим Горки, Иван Бунин... трябваше да избере някой класик.
– Толстой, разбира се. И Чехов.
– Съгласна съм с вас - каза тя. - И аз предпочитам класиците пред съвременните автори. Моят абсолютен фаворит е Тургенев. Чел ли сте "Бащи и синове"?
Дмитрий остана изненадан, тъй като романът разказваше за по-младото поколение, отхвърлящо ценностите на стария аристократичен ред.
– Отдавна, като дете. Харесвам поетика в стила на Тургенев. Изгражда образи, които докосват душата.
Отговорът му я удиви.
– Самият вие звучите като писател.
Той направи физиономия.
– В младите години си водех дневник, но отдавна изоставих това занимание. Кара ме да се чувствам хленчещ и егоцентричен.
– Така ли? Аз поддържам дневник. Старая се да представя ежедневните събития правдиво. Обичам предизвикателството да откривам точните думи и често изникват в главата ми, докато правя нещо съвършено различно: когато работя тук в болницата или бродирам, или... - тя замълча и леко се изчерви.
Харесваше му начина, по който тя говореше - бавно, подбирайки думите с интелигентност, прозираща в погледа ѝ.
– В такъв случай имате усет на писател.
Тя се разсмя.
– О, едва ли мога да претендирам... никой освен мен не чете дневника ми.
– Без аудитория човек се изразява най-искрено. Писането ми помагаше да се анализирам по-добре. Знаете как понякога реагирате инстинктивно, по начин, който ви озадачава? Мислите си: защо съм така ядосана? Защо това ме натъжава? Забавно е да търсите искрицата, провокирала такава реакция - може да е било нещо съвсем незначително, дръпнало струна и събудило емоции от предишно преживяване... изучаването на човешката природа е най-неустоимото предизвикателство. - Той замълча, опасявайки се, че говори прекалено и вероятно я отегчава, но тя го слушаше много внимателно.
– Знам точно какво имате предвид - каза тя и прехапа устна сякаш нещо се въртеше в главата ѝ.
Дмитрий я наблюдаваше и си мислеше какво открито, непринудено момиче е тя. Беше очаквал царските дъщери да са надменни и изтънчени като най-знатните дами на аристокрацията в Санкт Петербург, но Татяна изглеждаше съвсем различна. Разговаряше с него като с равен.
– Сестра Романова Три - женски глас се провикна откъм вратата.
– Идвам, сестра Чеботарьова. - Тя хвърли кратка, сърдечна усмивка на Дмитрий и каза: - До утре - и забърза към отделението.
Дмитрий я проследи с поглед и с усмивка, напълно забравил болката си. Запита се на колко ли години трябва да е Татяна, после изчисли, че е на седемнайсет - шест години по-млада от него. Изглеждаше още по-млада. А и беше много по-красива, отколкото си я беше представял, когато я бе зървал от разстояние. Със съвършена бяла кожа, с очи като дълбоки езера, с устни с цвят на горски плодове... Ако не беше Романова, Дмитрий би флиртувал с нея. В годините на служба в имперската гвардия бе направил серия от завоевания сред младите благороднички от Санкт Петербург, макар че нито една не успя да задържи интереса му за дълго. Но ето ти на, помисли си той, едно момиче, по което лесно би могъл да хлътне."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа 
