Гризачи. Разкази от дядовци и внучета

Гризачи. Разкази от дядовци и внучета Валери Йорданов Времетраене: 1:07 мин. Записки от Шато Лакрот Времетраене: 0:50 мин.

Сборникът съдържа кратки истории, разказани от дядовци и от внучета. Героите имат свои пълнокръвни прототипи, хора, от които авторът се е възхищавал като дете: сурови в изпитанията, но и раними, по мъжки смели, но мъдри, тъгуващи, обичащи... Чудаци. Светът е уловен през погледите на изстрадания опит и на детската чувствителност, свързващи се в пространство, където понятията родов корен, чест, достойнство и любов са в основата на живота. Дядовци и внучета влизат в своеобразен романтичен диалог, чертаещ дълбинната, непрекъсваща линия на съществуването.

Валери Йорданов - хъш, актьор, сценарист, режисьор. Този сборник от незаснети разкази е дебютната му книга.

"Вампир

Пак ме лъхна тази тънка миризма... На домашен сапун, колосан чаршаф, безкръвна сива плът и малко тамян. Звучи страшно, но ми беше приятно. Не знам защо, но в детството ми моята любима баба ме водеше на всички погребения в селото. За ръка, от много малък... Добре изкъпан, подстриган и сресан на път, помагах в реденето на цветята, в оправянето на яката и ризата на покойния, в подаването на свещите и дори припявах тихо понякога с попа, заради което той ми хвърляше скрити и сърдити погледи. Веднъж даже ми изшътка, но аз продължих да пея тихо и прилежно, с грижа и респект, без да му обръщам внимание. Тогава имах чувството, че съм художник... почти като Бог. Но не мислех, че това ще работя, като порасна.

Хората на погребенията винаги плачат, вият или клякат по земята, а аз това не го разбирам. Уж тихо си подсмърчаше някоя леля, а изведнъж - писък и вой, все едно току-що му се е случило умирането на покойния, а не преди два-три дена. И все едно ще го върнат с ревове... Та нали в ковчега лежеше някой стар човек, смалил се и се изменил дотолкова, че от пръв поглед ти става ясно, че него вече го няма там, вътре. Че му е олекнало и... където и да е отишъл, едва ли му е приятно да слуша тези неистови крясъци. "Изживял си го е", ми казваше баба, "Изпил си е и канелката", ми казваше дядо, но на мен ми ставаше малко страшно, а после и смешно от виенето и тръшкането на роднините... Искаше ми се да им изшъткам, както попът изшътка на мен... или да ги накарам да се усмихнат.

Разбира се, случваха се понякога и по-весели погребения, над които разсъждавах по-късно. Като това на сестрата на чичо Милчо - леля Цена, която беше паднала от трийсетметровия си кран върху арматурите. Без гащи... Или на малкия Върбанчо, който го намериха след три дни, щото се беше удавил в кацата с джибри. С нахапан краден суджук в ръката... Или на бате Гелми Бомбето, който, след като се напиеше, крещеше из селото, че ще замине за София, и скачаше от Сивия мост в плитката бара. Четири пъти го направи... и оживя! А когато наистина тръгна за София, подаде се с новото си бомбе на вратата на влака да помаха на пияните си приятели и... един семафор му отнесе главата. Замина барабар с бомбето... Навремето и на тримата ковчезите бяха затворени, защото, както ми обясни тогава баба, "Така треб'ало!". Дядо ми каза: "К'во да им гледаме, нали си ги знаем?", а комшийката ни, кака Петра, по-късно ми подшушна: "Беха си вампири! Като назе...". Усмихна ми се и аз ѝ се ухилих мило, въпреки че ушите ми пламнаха и не разбрах защо.

Много го обичах житото - сладкото, дето го раздаваха за "Бог да прости". Не знам защо, но най го обичах, когато кака Петра ми го подадеше и ми намигнеше. Тя също като мен помагаше в повечето погребения. Имаше си специална тясна тъмна рокля за случая и винаги идваше с нея, въпреки че си нямаше баба, която да я води за ръката и да ѝ зализва със захар косата. Кака Петра беше висока, с черни очи и здрав кокал, както казваше моята баба, и винаги усмихната. А дядо каза веднъж тихичко, че имала и големи твърди погачи, но не го разбрах. Като я видех сутрин до нечий ковчег, някаква неясна, много лека топлина ме погалваше зад врата и по шията и леко се спускаше, гъделичкайки ме като перце от гугутка, надолу, в стомаха. Не знаех какво е това перце, но много си го харесвах, криех го и заради него продължих да припявам, когато попът ми изшътка. Тогава кака Петра ми се усмихна и аз пак го усетих. Върнах ѝ с мила усмивка и вложих всичките си сили да не погледна две педи под белите ѝ зъби и трапчинката на бузата ѝ. Тогава реших, че като порасна, ще се оженя за нея. Исках да я нарисувам цялата, както е създадена, и се чувствах като художник... почти като Бог... който го е срам.

Вчера кака Петра умря. Няма да отида на погребението ѝ. От един час съм се заключил в бараката, баба ми подвикна отвън да излизам и да се обличам и че ковчегът щял да бъде затворен, а кака Петра щяла да ми се разсърди на оня свят. "Ще е затворен, щото е вампир! - извиках и се разплаках. – Пада ѝ се! Няма да ходя, да ми се сърди, колкот' ще!". Изнизах се бесен през малкото прозорче под тавана, ожулих коляното си на асмàта и после тичах и плачех... не знам колко дълго тичах. Отдясно на мен вече се точеше Искъра - най-голямата и буйна река, която съм виждал през целия си осемгодишен живот. По брега ѝ се редяха тополите, натежали от жегата и шума на водата, а между тях и мен се беше ширнало огромно поле с прясно ожъната царевица. Затичах по него... Жегата беше напукала почвата и буците пръст стърчаха озъбени като остри камъни. Спънах се в тях няколко пъти и краката ми плуваха в кръв. Плачех, но не от болка, а от яд, и не поглеждах през рамо към селото, което отдавна се беше отдалечило назад. "Ще видите вие... Всичките!", си обещавах наум и не спирах да тичам в горещия въздух, буци и прах, между реката и мен, а босите ми крака се забиваха в буците, които също се забиваха в тях. За мене лятото свърши.

Водата под мен се въртеше. Беше направила дълбок вир и подмол под брега, а тъмната сянка от тополите пречеше да се види дали рибата там стои на едно място, или търси храна по дъното. "Сигурно е на място... в тая жега...", помислих си и хвърлих пръчката, с която рисувах от час във водата. Бях се отказал, но не знаех как ще се прибера и какво ще обяснявам вкъщи. Стана ми хладно от сянката и водата под нея. Двете момчета ме сепнаха с появата си. Не ги познавах, а и те се изненадаха, като ме видяха. "Здрасти, мишок", изпръхтя шумно единият, намигна ми и ме подмина, гледайки нагоре към клоните на дърветата. Държеше дълга тояга и се движеше бавно, като че ли броеше листата им. И двамата бяха по-стари от мен - на девет или десет години. Вторият стъпи върху потника ми, който бях свалил преди час, за да се давя, и се ухили. Посочи на другия нагоре с ръка и подвикна: "Ето ги гадовете!".

Погледнах натам и сега забелязах малката топка от черни скършени клонки, която висеше над главата ми. Баткото, който ме нарече мишок, се изсмя неприятно, засили се, отскочи от чатала на дървото и със замах удари малката топка с тоягата си. Тя се откачи от клона и меко тупна в краката ми, а от нея се изсипаха две розови фъстъчести телца. Приличаха на дребни гумени играчки. И на Извънземното, което баба ме заведе да гледам в градското кино преди две седмици... Телцата се раздвижиха и разбрах, че са живи. Имаха си подути очи и коремчета, главичките им бяха плешиви и грозни и безпомощно махаха с късите си безпери крилца. Едното момче бързо стъпи върху тях и звукът, който се чу под крака му, затисна гърлото ми, удари ме в гърдите и аз изкрещях: "Какво правиш бе, изрод!". Той ме погледна ухилен и завъртя крака си, за да довърши стореното. Червата на пиленцата излязоха и се смесиха с калта, а аз започнах да го удрям с малките си ръце, да крещя обиди и да плача... Голям бой ядох този следобед! Най-големия... за осемгодишния ми житейски опит."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Това остана
Вàмпир
Йордановден
Имам въпрос
Мразя да броя
Одраскване
Рандеву
За Живота
Покой
Хлапето
По служба...
Стихът на Лудите
Плувка с приказки
Писмо от Амазонска Кения
Бел маж
Утре
Джони
Гризачи