Емпузион

Емпузион Олга Токарчук Времетраене: 1:14 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Септември, 1913. Гьоберсдорф, днес Соколовско, Долна Силезия. Тук, в полите на планината, в продължение няколко десетилетия функционира един от първите в света специализирани санаториуми за лечение на белодробни заболявания. Студентът от Лвов Мечислав Войнич пристига в балнеокурорта с надеждата, че иновативните терапии и кристално чистият въздух ще повлияят ползотворно на състоянието му. Диагнозата обаче е плашеща: туберкулоза.

В санаториума се говори не само за здраве и лечебни процедури. До Войнич и останалите пациенти достигат смразяващи кръвта истории за трагични събития, случващи се в околните планини. Макар героят да е зает с усилията да крие истината за състоянието си, мистерията на ужасяващите слухове го привлича все по-неудържимо. Това, което не знае, е, че тъмните сили вече са го взели на прицел.

Романът Емпузион обещава да разкрие истините за света, които не забелязваме или не искаме да признаем. Роман за нуждата от обич. И за проклятието на криворазбраната грижа. Книга за несъвършенствата, от които сме направени, и за очите, с които ни гледа светът. За светлината в изгнание. За контрапунктите на съществуването и за враждите, заради които надеждата за хармония често изтънява. За слабите места в душата. И ето ни пак там: ние срещу вие, видимо срещу невидимо, жени срещу мъже, природа срещу култура.

Този забележителен роман, реверанс към Вълшебната планина и негова елегантна апология, умело смесва жанрове и надгражда колосалния труд на Томас Ман, като в тъканта на изящната литература добавя елементи на хорър и измества фокуса на философските дебати.

А какво ли стои зад тайнственото заглавие? Загадката предстои.

"Войнич винаги се учудваше, че след като изпиеха известно количество от този странно вкусен алкохол, първоначално всички ставаха много бъбриви, обаче после? Колкото повече го пиеха, толкова повече се скъсяваха изреченията и толкова повече от тях увисваха недовършени, сякаш някаква сила отскубваше краищата им и затова думите ставаха неразбираеми. Някаква вцепененост обземаше човек, сякаш навлизаше в най-обширните зали на ума си, откъдето гледката беше умопомрачителна. Заедно с това изчезваше потребността от думи. Самият Мечислав често имаше усещането, че тогава всички се разбират перфектно, че е достатъчен един разбиращ поглед и всичко става очевидно. Стигаше се дори до положение господата да се умълчат и само да се гледат един друг, сякаш оживената до момента дискусия се пренасяше в някакво тяхно колективно вътрешно пространство. Но това се случваше само след изпиването на по-голямо количество от напитката, да речем, след третата бутилка, което всъщност не беше рядкост.

Тогава, докато се гледаха един друг, въздишаха разбиращо и единствено господин Август сключваше ръце в молитвен клюн, все едно искаше да напомни нещо на всички, а те за момент с усилие се съсредоточаваха върху този знак от съединени длани, с пълната и безмълвна увереност, че в Космоса съществува нещо важно, за което нито за миг не бива да забравят; че съществува някаква опорна точка, която господин Август им посочва, и тази точка, поради разтегливостта на времето, се превръща в ос, в нескончаема ос, до болка вертикална, и около тази ос се върти въртележката, на която са качени всички те, извисяващи се към небето на единични седалки. За съжаление, понякога се случва нечий синджир да се скъса - тогава човекът полита във въздуха самотно, за да изчезне в сребристото сияние на земята.

Струваше му се също така, че Schwarmerei предизвиква и визуални ефекти. Когато си лягаше, след като е пил (а си беше обещал, че повече няма да пие толкова от тази дяволска настойка!), Войнич виждаше под клепачите си проблясъци или фигури, направени сякаш от огледалца, които отразяваха всичко наоколо от различни ъгли - а също и едни-други, - обсебвайки зрението по истински мъчителен начин. Някакъв свят щурмуваше тялото му, опитваше се да се добере до мозъка му, като най-напред го мамеше със светлинки и илюзии.

Така беше и сега. Прибра се в стаята си и се почувства напълно разбит. Не успяваше да задържи погледа си на едно място - очите му бягаха като на палячото Пан Пльонс от онази детска игра с влаковете. И когато бедният Мечислав положи глава върху възглавницата, усети, че светът наоколо описва големи кръгове. Стана му лошо. Езиците му се смесваха. Седна на леглото и запали свещите, оставени на масичката до леглото за всеки случай, ако спре токът.

– Ще умра ли? - попита той свещта.
Не му отвърна веднага. Пламъкът ѝ потрепна, сякаш въпросът я бе притеснил.
– Безсмъртни са само или много малките, или много големите неща - отрони внимателно тя. – Атомите са безсмъртни и галактиките са безсмъртни. В това се състои цялата тайна. Диапазонът на смъртта е строго определен, като на радиовълна.
След тези думи Войнич бе обзет от силна тъга. През пламъка на свещта, със суровия си и изпълнен с разочарование поглед, го гледаше баща му.
– Татко, ти би предпочел да умра - изрече и зажадува точно сега баща му, Януари Войнич, инженер от Лвов, прагматичен и извънмерно мъжествен, да можеше да го прегърне, макар и неловко, по войнишки, потупвайки Мечиш по слабоватия гръб с онзи жест, който окуражава падналите духом войници на бойното поле. Или даже като господин Август, сковано, с някаква драматична решителност. Зажадува за неговото докосване и за физическото му присъствие, и дори усети отблизо миризмата му, която беше долавял отдалеч, беше я подушвал при всяко разминаване и всеки път, когато бе влизал в спалнята му: ароматът на английския му одеколон, сякаш намазана с лимон стара кожа, загладена от дългата употреба, полирана от допира на ръце. Бедният ми баща, помисли си. Като предмет е, като износен инструмент."
Из книгата

Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 година в Сулехов, Полша в семейство на учители. През 1985 година завършва психология във Варшавския университет. Още по време на следването си работи в терапевтичен център за работа с младежи и в психиатрична клиника. След дипломирането си се премества във Вроцлав, а след това във Валбжих, където работи като терапевт. От 1998 година полската писателка живее в малкото селце Краянов близо до Нова Руда, Югозападна Полша.

Токарчук е едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и други - общо 20 книги до момента. Първият ѝ роман, Пътешествието на хората на книгата, излиза през 1993 година и е приет добре в Полша, отличен е с наградата за най-добър дебют. Пробивът за Токарчук идва с нейния трети роман, Правек и други времена (1996), преведен на много езици и донесъл на авторката си международна известност. Други книги от авторката са - Господин Изразителен, Гардеробът, Чудати разкази, Чувствителният разказвач, Изгубената душа, Бегуни, Дом дневен, дом нощен, Правек и други времена, Последни истории, Музика от много барабани, Карай плуга си през костите на мъртвите.

Сред наградите и отличията ѝ (някои от тях нееднократно) са: The Man Booker International Prize - първата полска писателка, удостоена с тази награда. За английския превод на Бегуни (Flights), дело на Дженифър Крофт; през 2019 е финалист за същата награда с Карай плуга си през костите на мъртвите, а през 2022 с Книгите на Яков.

Печели също наградата на читателите Нике (двукратно) - една от най-престижните награди за полска литература, наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски. През 2004 година е финалист за международната награда IMPAC, получава и наградата Ян Михалски - на същата награда е носител и Георги Господинов.

Ай Си Ю ООД
София, 1111
ул. Хубавка № 8
office@icu-bg.com