Безкрайният път към дома

Безкрайният път към дома Колийн Маккълоу Времетраене: 0:46 мин. Птиците умират сами Колийн Маккълоу Времетраене: 0:54 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Силите на тъмнината Джон Конъли Времетраене: 0:57 мин. Последно писмо от Гърция Ема Коуел Времетраене: 0:54 мин. Песента на светулките Кристин Хана Времетраене: 0:55 мин. На крилете на песента Мария Русева, Нона Кръстникова Времетраене: 0:57 мин. Светлинки за сладки сънища: Лека нощ! Стефани Камписи Времетраене: 0:48 мин. Завинаги и още един ден Антъни Хоровиц Времетраене: 1:05 мин. Западният вятър Александрия Уоруик Времетраене: 1:06 мин. Бандитът и близначките Матакин Ориол Каноса Времетраене: 1:06 мин. Книги от поредицата Да поговорим за... Джоузеф Барнс Времетраене: 0:48 мин. Плувкинята Лорет Ан Уайт Времетраене: 0:58 мин.

Най-завладяващата сага на Колийн Маккълоу след "Птиците умират сами"! Незабравима сага, изпълнена с трагедия, любов и страст.

Александър Кинрос, познат в Шотландия като бедняк и луда глава, бързо забогатява в новата си родина Австралия. Един ден той праща писмо вкъщи, с което оповестява желанието си да се ожени.

Шестнайсетгодишната Елизабет Дръмонд пътува дълго към Сидни, за да се срещне с бъдещия си съпруг. Там с ужас открива, че Александър я плаши и ужасява. Оставена без избор, тя се омъжва за него и е откарана в дивата провинция, в едно градче, собственост на мъжа ѝ, което носи неговото име - Кинрос. В скалите над къщите лежи най-богатата златна мина на света.

Малцина са авторите, които умеят като Маккълоу да пресъздадат отчаянието на хора, попаднали без корени в непозната земя, да създадат ново начало.

"Обрат на съдбата

- БРАТОВЧЕД ти Александър пише, че си търси жена - каза Джеймс Дръмонд, като вдигна очи от листа хартия.

Поканата да се яви при баща си в предния салон се стовари върху Елизабет като гръм; подобна официалност означаваше, че ще й чете конско за прегрешенията, които бе извършила, и ще й наложи наказание, подходящо за нарушението й. Е, тя знаеше с какво е прегрешила - беше пресолила овесената каша тази сутрин, и бе наясно също така какво ще бъде наказанието й - да яде безсолна каша до края на годината. Баща й беше особено внимателен по отношение на парите - той не харчеше нито грам сол повече от необходимото.

И така, с ръце зад гърба, Елизабет стоеше пред овехтелия люлеещ се стол в очакване на присъдата и когато чу тези удивителни новини, направо зяпна от изненада.

- Пита за Джийн. Сигурно се е побъркал! Да не би да си мисли, че времето е спряло? - Джеймс възмутено размаха писмото, след което прехвърли поглед от него към по-малката си дъщеря, осветена от нахлуващата през прозореца светлина, докато той самият оставаше скрит в сянка. - Ти си като всички останали жена, значи ти ще бъдеш.

- Аз?

- Да не си глуха, момиче? Ти ами! Кой друг е тук?

- Но, татко! Ако той пита за Джийн, значи не иска мен!

- Всяка почтена, добре възпитана млада жена ще бъде подходяща, ако се съди по състоянието на нещата в мястото, откъдето ми пише.

- И откъде по-точно? - попита Елизабет, защото знаеше, че няма да й бъде позволено да прочете писмото сама.

- Нови Южен Уелс - изсумтя Джеймс, но звукът бе по-скоро изпълнен със задоволство. - Изглежда братовчед ти Александър се е справил доста добре - спечелил е малко състояние в златните находища. - Веждите му се сключиха. - Или - поправи се той, печелейки време - поне достатъчно, щом си търси жена.

Първоначалният й шок премина и бе заменен от удивление.

- Няма ли да му е по-лесно да си намери жена там, татко?

- В Нови Южен Уелс? Било пълно с пропаднали жени, блудници, бивши каторжници и английски сноби, както пише той. Освен това Александър видя Джийни, когато беше тук за последен път, и си падна по нея. Още тогава поиска ръката й. Отказах му. Че защо да я давам на някакъв си некадърен чирак на котли, който живееше във бордеите на Глазгоу? А и тя бе само на шестнадесет. На колкото си ти сега, момиче. Ето защо съм сигурен, че ще му харесаш - той обича младичките. Търси си жена с шотландска кръв, добродетелна и безупречна. Жена, с която да смеси кръвта си и да й вярва. Поне така казва. - Джеймс Дръмонд се изправи, мина покрай дъщеря си и се отправи към кухнята. - Направи ми чай - нареди той.

Докато Елизабет слагаше чаените листенца в подгретия чайник и ги заливаше с вряла вода, той извади бутилка уиски. Баща й беше презвитерианец* - при това най-старият член в църквата, така че почти не лизваше алкохол, а за сериозно пиене и дума не можеше да става. Ако понякога си сипваше по-голяма доза уиски в чая, това бе само когато получеше прекрасни новини, като например раждането на внук. По каква причина новините от писмото бяха толкова добри за него? Какво щеше да прави без последната си неомъжена дъщеря, която да се грижи за домакинството му?

Какво в крайна сметка пишеше в това писмо? Може би, помисли си Елизабет, ускорявайки запарването на чая, като го разбърка с лъжицата, уискито щеше да ѝ даде някои отговори. Когато баща й си пийнеше, езикът му се развързваше и той ставаше по-приказлив. Може би щеше да се изтърве и за тайнственото съдържание на писмото.

- Пише ли нещо друго братовчедът Александър? - осмели се да рискува тя, когато първата чаша чай бе изпита и бе напълнена втора, отново в комбинация с уиски.

- Не много. Той не е от приказливите, като всички от фамилията Дръмонд. - Тук Джеймс презрително изсумтя. - Като стана дума за Дръмонд, да ти кажа нещо! Той не се казва повече така, представи си! Променил фамилията си на Кинрос, когато отишъл в Америка. Така че няма да бъдеш госпожа Александър Дръмонд, а госпожа Александър Кинрос.

На Елизабет дори през ум не й мина, че може да обсъжда това тиранично решение, засягащо съдбата й, нито в момента, нито по-късно, когато щеше да мине достатъчно време, за да се проумее нещата по-ясно. Самата мисъл да не се подчини на баща си за нещо толкова важно бе по-ужасяваща от всичко, което можеше да си представи, като се изключи гълченето на преподобния доктор Мъри. Не защото й липсваше смелост или борчески дух. Напротив, тя имаше достатъчно и от двете, тъй като бе останала без майка съвсем млада и трябваше да прекара целия си живот досега тиранизирана от двама ужасни стари мъже - баща й и свещеникът на църквата.

- Кинрос е името на нашия град и окръг, не е име на клан - рече тя.

- Смея да кажа, че е имал причини да го смени - отвърна Джеймс с необичайна словоохотливост, отпивайки от своето второ питие.

- Да не би да е извършил престъпление, татко?

- Съмнявам се, иначе нямаше да е на свобода. Александър винаги е бил твърдоглав и самонадеян. Чичо ти Дънкан се опита да го вкара в пътя, но не успя да се справи с него. - Джеймс изпусна една огромна, щастлива въздишка. - Аластър и Мери биха могли да се нанесат при мен. Те ще получат доста тлъста сумичка, когато ме заровят в земята.

- Тлъста сумичка ли?

- Аха. Твоят бъдещ съпруг е направил банков превод, за да покрие разноските по изпращането ти до Нови Южен Уелс. Хиляда лири.

Елизабет отново зяпна от удивление.

- Хиляда лири?

- Нали ме чу! Но хич не си въобразявай, момиче! Ти ще получиш двадесет лири, за да напълниш сандъка си, и пет за сватбена рокля. Той пише да те изпратим с първа класа и камериерка. Ще има да взема! Няма да поощрявам подобни лигавщини и екстравагантни разхищения! Какъв ужас! Първото нещо утре ще бъде да пиша до вестниците в Единбург и Глазгоу да публикуват едно съобщение. - Острите му като осил мигли с цвят на пясък се затвориха, което бе знак, че мисли задълбочено. - Искам да намеря уважавана семейна двойка, принадлежаща към нашата църква, която има желание да се пресели в Нови Южен Уелс. Ако са съгласни да те вземат с тях, ще им дам петдесет лири. - Той вдигна клепачи и те разкриха ясни сини очи. - Ще ги лапнат като топъл хляб. А аз ще сложа останалите деветстотин и двадесет и пет лири в моя джоб. Тлъста сумичка.

- Но дали Аластър и Мери ще се съгласят да се нанесат при теб, татко?

- Ако не искат, ще оставя моята тлъста сумичка на Роби и Бела или на Ангъс и Офелия - самодоволно се закани Джеймс.

След като му сервира два дебели сандвича с бекон за неделна вечеря, Елизабет наметна своя плед* около раменете си и излезе под предлог, че ще е по-добре да провери дали кравата се е прибрала."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg