Духът на Просвещението

Цветан Тодоров, роден в България през 1939 г., живее и работи във Франция от 1963 г. Виден теоретик на литературата и историк на идеите. Автор на повече от трийсет книги, преведени на много езици. През последните 20 години осмисля наследството на хуманизма и неговото място в ценностната система на нашето време.

Цветан Тодоров е роден на 1 март 1939 в София. Негов баща е библиографът Тодор Боров, а дядо по майчина линия - общественикът Иван Пеев-Плачков. Брат му, Иван Тодоров, е известен физик. Завършва гимназия в България и учи български език и литература в Софийския държавен университет, където завършва през 1961 г.

През 1963 г. като стипендиант заминава за Париж. През 1970 г. защитава докторска дисертация на тема "Теория на литературния анализ" под ръководството на Ролан Барт. Защитава тезата, че поетиката - това са специфичните езикови условия на създаване и означаване на художествения текст. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания, където работи от 1968 г. Съпруг е на писателката Нанси Хюстън, с която има две деца. Развежда се с нея след 35 години брак.

В началото на творческия си път се интересува предимно от теория на литературата, а след 1990 г. - от историята и отношението с другия в трудни области на историята като завладяването на Централна Америка и Втората световна война.

Цветан Тодоров се утвърждава като учен с превода на руските формалисти, който значително допринася за развитието на съвременната поетика. След това публикува "Литература и значение" (1967). В "Увод във фантастичната литература" (1970) разглежда сериозно и задълбочено фантастичната литература.

Тодоров изследва предимно другостта на различните култури, разглежда проблема "Ние и другите", споровете на хуманистите в Европа от епохата на откриването на Новия свят и процесът на колонизация. Въпросът за собствената и чуждата култура застава в основата на антропологичните дискурси в Европа. Неговият анализ на значимостта и самоопределянето има голямо значение за антропологията и социологията. Тодоров, за разлика от Макиавели и Хобс, не вижда в общността зъл по своята същност организъм, с който човек се обвързва само поради своята немощ. Напротив, за него общността е неизбежност, продиктувана от нуждата за признанието на човека, вкоренена в неговата психика. Тази концепция се основава на психоанализата на Лакан и интерпретацията на творчеството на Хегел и Кожев.

Цветан Тодоров говори за себе си като за емигрант и се самоопределя като европеец. Размишлява за истината, злото, справедливостта, историческата памет, болката по родината, срещата на културите и заблудите на съвременните демокрации. Преосмисля живота си в България и Франция, любовта си към литературата, отдалечаването си от структурализма, и от аполитичността. Обяснява своя критически хуманизъм, крайната си умереност, неприязънта си към двуполюсните модели и желязната завеса. Занимават го проблемите за допирните точки, смесването на културите ("метисаж"), "сивите зони" и търси отговор на въпроса "Kak да се живее?"

В книгата си "Завладяването на Америка. Въпросът за Другия" Цветан Тодоров разсъждава за начина, по който местните култури в Америка са били жестоко унищожени от конкистадорите. Следвайки Михаил Бахтин, Тодоров извежда идеята за диалога като "такова положение, при което нито един от участниците не свежда другия до обект". За диалога са нужни два субекта.

Почетен доктор на Софийския университет (1988). Цветан Тодоров е носител на Наградата на Принца на Астурия за обществени науки за 2008 г. Умира на 7 февруари 2017 г. в Париж след усложнения в резултат на невродегенеративно заболяване.

Университетско издателство Св. Климент Охридски
София, 1164
жк. Лозенец, ул. Златовръх 30
unipress@unipress.bg