Слънце изгрява

Ърнест Хемингуей Времетраене: 5:06 мин. Кармен Мола Времетраене: 2:16 мин.

Слънце изгрява (1926) е първият значим роман на Хемингуей, вдъхновен е от негови лични преживявания, героите имат реални прототипи сред обкръжението му. Между Памплона и Париж, между горещите страсти на коридата, опияняващите сладости на битието и прокрадващ се антисемитизъм група млади американци и англичани търсят път към себе си, смисъла на съществуването и отговори на вечните въпроси за любовта и смъртта, изгубени в един объркан свят, преживял Голямата война.

С живите изразителни диалози, загатнатите характеристики на персонажите и пестеливия език Хемингуей заявява своето писателско верую, полага началото на така наречената от самия него теория на айсберга, превърнала се в емблема на цялото му творчество.

Книгата е част от поредицата Колекция Хемингуей на издателство Колибри, събрала най-доброто, излязло изпод талантливото перо на автора.

"Навремето Робърт Коен бил шампион по бокс в средна категория на Принстънския университет. Не казвам, че това звание ми прави особено впечатление, но за Коен то значело много. Боксът не го привличал, бил му дори противен, но той го изучавал усърдно и без да се щади, за да преодолее стеснението и чувството си за малоценност, резултат на отношението към евреите в Принстън. Мисълта, че можел да повали всеки, който го гледа отвисоко, му вдъхвала увереност, макар че бил тихо, хрисимо момче и никога не се биел извън спортния салон. Той бил най-добрият ученик на Спайдър Кели. Спайдър Кели обучавал всичките си млади джентълмени в стила на боксьорите от категория „перо“, независимо дали тежат четиресет и пет или деветдесет и пет килограма. Но изглежда, че това прилегнало на Коен. Той бил забележително бърз. Бил толкова добър, че Спайдър не закъснял да го изправи срещу по-силни от него противници и носът му останал сплеснат завинаги. Това накарало Коен да намрази бокса още повече, но му дало особено удовлетворение, а и формата на носа му безспорно спечелила. Последната година в Принстън чел прекомерно и се наложило да сложи очила. Така и не можах да срещна някого от съкурсниците му, който да го помни. Не си спомняха дори, че е бил шампион по бокс в средна категория.

Отнасям се с недоверие към всички искрени и простосърдечни хора, особено когато разправят правдоподобни неща, и дълго време подозирах, че Робърт Коен никога не е бил шампион по бокс, че може би просто кон го е ритнал в лицето, че майка му се е изплашила от нещо или пък като дете се е блъснал някъде, но накрая намерих човек, който провери историята при самия Спайдър Кели. Кели не само че помнеше Коен, но често се питал какво ли е станало с него. По бащина линия Коен беше от едно от най-богатите нюйоркски семейства, а по майчина – от едно от най-старите. Във военното училище, където бил преди Принстън, играел крило в отбора по ръгби и никой не проявявал към него расови предразсъдъци. Едва когато постъпил в Принстън, го накарали да се почувства евреин – различен от другите. Той бил възпитано и стеснително момче, но това го озлобило. Намерил отдушник в бокса.

Излязъл от Принстън с потиснато самочувствие и сплеснат нос и първото момиче, което се показало мило към него, успяло да го направи свой съпруг. Бил женен пет години, родили му се три деца, пропилял по-голямата част от парите, завещани от баща му – петдесет хиляди долара, защото основната част от имуществото била приписана на майка му, – трудното съжителство с богатата съпруга оставило върху него своя отпечатък, превърнало го в не особено приятна личност и тъкмо когато решил да напусне жена си, тя избягала с един художник миниатюрист. След като месеци наред мислел да напусне жена си, но не го сторил, смятайки, че ще е твърде жестоко да я лиши от своята закрила, нейната постъпка дошла като отрезвяващ студен душ.

Разводът бил уреден и Робърт Коен заминал за Тихоокеанското крайбрежие. В Калифорния попаднал в литературни среди и тъй като все още имал нещичко от петдесетте хиляди долара, скоро започнал да финансира някакво литературно списание. Първият брой излязъл в Кармъл, щат Калифорния, а последният – в Провинстаун, щат Масачусетс. Междувременно Коен – смятан в началото за обикновен благотворител, чието име фигурира на първа страница просто като член на редакционния съвет – станал единственият редактор. Списанието излизало с негови пари и той открил, че му харесва да е редактор. Съжалявал, когато поради големите разходи се видял принуден да се откаже от издаването му.

Впрочем по това време имал нови грижи. Попаднал под влиянието на някаква дама, която се надявала да направи кариера с помощта на списанието. Тя обичала да се налага, а Коен е човек, който все ще попадне под нечие влияние. Освен това бил уверен, че я обича. Когато дамата видяла, че списанието няма да се прочуе, тя охладняла към Коен и решила, че няма да е лошо да изкопчи от него каквото може и докато все още има какво, затова го накарала да заминат за Европа, където той да започне да пише. Те дойдоха в Европа, където дамата учила навремето, и останаха три години. През тези три години – първата прекарана в пътешествия, а другите две в Париж – Робърт Коен имаше двама приятели: Брадокс и мен. Брадокс беше литературният му приятел.

А аз – приятел за тенис. Към края на втората година дамата, която го бе обявила за свое притежание – казваше се Франсис, – откри, че красотата ѝ залязва, и нейното равнодушие на самоуверена собственица и използвачка отстъпи място на твърдото решение, че той трябва да се ожени за нея. По това време майката на Робърт му определи месечна издръжка от около триста долара. Не вярвам през първите две и половина години Коен да е погледнал друга жена. Беше почти щастлив, като изключим това, че подобно на мнозина американци, които живеят в Европа, предпочиташе да е в Америка. Освен това прописа. Издаде роман – не толкова лош, колкото го обявиха покъсно критиците, макар и доста слабичък. Коен четеше много, играеше бридж и тенис и се боксираше в една от парижките спортни зали.

Една вечер, когато бяхме тримата заедно, за първи път разбрах как гледа на него приятелката му. Вечеряхме в ресторант „Авеню“, после отидохме в кафене „Версай“ да пием кафе. След кафето пихме по няколко коняка и аз казах, че трябва да си вървя. Коен беше предложил да отидем някъде двамата в събота и неделя. Искаше му се да се махнем от града и да направим един хубав преход. Предложих да вземем влака до Страсбург, а оттам да идем пеша до Сент Одил или до някое друго място в Елзас.
– В Страсбург имам една позната, тя може да ни разведе из града – казах аз.
Някой ме ритна под масата. Помислих си, че е случайно, и продължих:
– Там е от две години и знае всичко, което заслужава да се види в този град. Много мило момиче.
Отново ме ритнаха под масата. Вдигнах очи и видях как брадичката на Франсис, приятелката на Робърт, се издава напред, а лицето ѝ се вкаменява.
– Глупости, защо пък трябва да ходим в Страсбург? – казах аз. – Можем да отидем в Брюж или към Ардените.
Видях, че на Коен му олекна. Повече никой не ме ритна. Пожелах им лека нощ и си тръгнах. Коен каза, че искал да си купи вестник и ще дойде с мен до ъгъла.

– За бога – възкликна той, – защо трябваше да споменаваш тази твоя позната в Страсбург? Не видя ли Франсис?
– Не. И откъде-накъде ще я гледам? Какво ѝ влиза на Франсис в работата дали познавам някаква американка в Страсбург?
– Все едно. Която и да е жена. Няма да ме пусне, и това е.
– Не ставай глупав.
– Не познаваш Франсис. Само да чуе за друга жена, и... Не видя ли каква физиономия направи?
– Е, добре – казах аз, – да отидем в Санлис.
– Не се сърди.
– Не се сърдя. В Санлис е хубаво – можем да отседнем в „Големият елен“, ще се разходим из гората и ще се върнем обратно.
– Добре. Идеята не е лоша.
– Тогава до утре – ще се видим на корта.
– Лека нощ, Джейк – сбогува се той и тръгна обратно към кафенето.
– Забрави да си купиш вестник – напомних му аз.
– Вярно.
Той ме придружи до будката на ъгъла, после се извърна с вестника в ръка:
– Кажи, Джейк, нали не се сърдиш?
– Не, защо трябва да се сърдя?
– Ще се видим на тениса – каза той и се запъти към кафенето с вестника.
Беше ми почти симпатичен, а тя явно му правеше живота невъзможен."
Из книгата

Книги, войни, журналистически материали, бракове, авантюристични пътешествия, котки, алкохол, лов, боеве с бикове, сафарита - в живота на Ърнест Хемингуей има от почти всичко. Вървенето по толкова цветен житейски път вероятно не е лесна задача, но ако не беше такъв, дали Хемингуей щеше да има своя писателски принос и да се превърне в едно от емблематичните имена за литературата? Все пак неговият кратък и завладяващ стил в прозата оказва мощно влияние върху американската и британската литератури през 20 век. А забележителният писателски талант е "подхранван" от приключенския, нестандартен и за някои неразбираем живот, който Хемингуей води.

Началните стъпки към вълнуващия живот започват от 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Илинойс. Тогава на бял свят се появява първият син на лекаря Кларънс Хемингуей и съпругата му Грейс. Малкият Ърнес Милър Хемингуей израства получава образованието си в държавни училища, като още в гимназиалните си години се заема с писателски проекти - пише основно разкази и стихотворения за училищните вестници. Междувременно баща му го учи и да обича природата. Така, още в детството, у Ърнест се зараждат и неговите интереси към лова и риболова. Но писателството не изостава за тяхна сметка - след завършването на гимназията през 1917 г., Хемингуей не влиза в колежа, а отива в Канзас Сити, където започва работа като репортер за "Канзаска звезда". Макар и авантюристично настроен, Ърнест многократно е бил отхвърлян за военна служба, поради проблем с едното око. Но идва ден, в който младият приключенец крачи към военния свят - става част от Първата световна война като се записва доброволец за водач на линейка за американския Червен кръст. На 8 юли 1918 г., когато Ърнест още не е навършил и 19 години, бил ранен в крака от експлозия на мина при австро-италианския фронт във Fossalta di Piave. Хемингуей получава над 200 отделни рани по крака си, но въпреки болката успява да спаси един италиански войник, за което по-късно е награден за храброст от италианското правителство. Докато се възстановява от травмата в Милано храбрият младеж се влюбва в Агнес - медицинска сестра на Червения кръст. Идва момент, в който Хемингуей и седем години по-голямата от него Агнес имат планове за сватба, но не след дълго тя отказва да се омъжи за него и среща друг мъж в живота си. По-късно тяхната любовна история вдъхновява Хемингуей да създаде романа "Сбогом на оръжията", филмиран два пъти след това.

Когато се завръща от войната, Хемингуей отделя времето си най-вече на писането - започва работа като журналист в Чикаго, а през 1920 г. среща и своята бъдеща съпруга - осем години по-голямата от него Елизабет Ричардсън. Семейството решава, че ще живее в Париж и оказва се, това е еднакво добре както за личния им живот, така и за професионалното развитие на Ърнест. В Европа Хемингуей се сближава с много писатели, сред които Гъртруд Стайн, Фицджералд, Езра Паунд, Джеймс Джойс. По това време Стайн го учи на сбит стил, а Фицджералд редактира някои от текстовете му и действа като негов агент. През следващите няколко години следват вълнуващи ски ваканция и семейни пътешествия, работа като кореспондент в Гърция и Турция и две пътувания до Испания, като при втория път Ърнест отива специално, за да гледа боеве с бикове на годишния фестивал в Памплона. Е, семейният и професионален живот във Франция не изостават за сметка на авантюризма. Именно поради факта, че тогава Ърнест живее със съпругата си в Париж, неговите първи книги са публикувани там - дебютната, "Три разказа и десет стихотворения", е издадена през 1923 г., а на следващата година се появява и втората, озаглавена "В наше време" и създадена като сборник от разкази. През 1926 г. Хемингуей се завръща в родната Америка, а през същата година прави и първия си голям пробив на литературната сцена - тогава американско издателство представя първият значим роман на автора, наречен "Слънце изгрява". На страниците в тази история Ърнест представя група американци и англичани, които са преживели физически и емоционални поражения по време на войната. Година по-късно писателят представя сборникът си с разкази "Мъже без жени". През същата 1927 г. Ърнест се развежда със своята съпруга и скоро след това се гмурка в дълбините на нова връзка. Нещо повече - сключва втори брак, като се жени за Полин Пфайфър, редактор на модно списание. В следващите години американският писател жъне литературни успехи, измерими с големи похвали от критици и с чисто финансови постижения.

През всичките години най-голямата муза на автора е животът. Битките на фронта, тежките последици на Първата световна война, погледът отблизо в Гражданската война в Испания, Втората световна война, прекаляването с алкохола, гледането на бикоборството, ловът, риболовът, ходенето на сафари, разводите и браковете - тези теми са основни в житейския път на Хемингуей и се срещат в негови творби. Страстният си интерес към биковете например Ърнест разкрива в "Смъртта в следобеда (1932 г.), едно хумористично и уникално проучване на факти. А африканското сафари на Хемингуей през 1934 г. е предоставило материали за друга творба - "Зелените хълмове на Африка", както и два от най-забележителните му разкази, "Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър" и "Снеговете на Килиманджаро". През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба, където развива страстта си към риболова и... страста си към кубинската територия. А през същата година се появява и поредната му книга. Озаглавена е "За кого бие камбаната" и в някои сведения се твърди, че авторът я посвещава на третата си съпруга - Марта Гелхорн - която той среща в Мадрид, докато е кореспондент по време на Гражданската война в Испания. Но и бракът с Марта е неуспешен - след развода им през 1946-та, Ърнест вече е с пореден развод, връща се в Куба и се жени за четвърти път за Мери Уелш, кореспондентка от списанието "Тайм". Тогава вече той е родител на 3 деца от предишните бракове.

Всъщност 40-те години на миналия век, според мнозина историци и литератори, са най-тежките в живота на писателя. Тогава в житейския път на Хемингуей се появяват депресиите, а алкохолът става спасителен пояс. След близо десетилетие на творческо безсилие авторът написва "Отвъд реката, сред дърветата", но творбата получава негативни отзиви от критиката. След това обаче "Старецът и морето", публикуван за първи път през 1952-ра, възвръща неговата голяма литературна слава. Кратката новела за стария кубински рибар, наречен Сантяго, остава емблематична за творчеството на автора и до днес. През 1954-та, две години след като излиза "Старецът и морето", Хемингуей получава Нобелова награда за литература. Само няколко години по-късно обаче писателят попада в най-мрачната дупка на живота - ямата на собствените вредни навици, депресията и здравословните проблеми. Алкохолът през дългите години се отразява на здравето му, но въпреки това Хемингуей не се отказва от чашката. След седмици на тежко пиене в Испания, писателят отива на лекар и чува диагнозата чернодробна цироза. Авантюрист по рождение, Хемингуей не се стряска и в този момент. Но затъването в собствената яма едва започва. През 1960 г. писателят е хоспитализиран в клиниката Майо в Рочестър, Минесота, за лечение на депресия. Изписан е през 1961 г., но не успява да се измъкне от оковите на собствения си дявол. Още през същата година новината, че писателят е напуснал нашия свят, бързо започва да обикаля медиите.

Но Хемингуей напуска нашия свят по собствено желание - на 2 юли 1961 г. авторът се самоубива с пушка в дома си в Айдахо. Дали тогава обаче е мислил върху думите на един от литературните му герои, който казва:

"Светът пречупва всеки... и убива онези, които не искат да бъдат пречупени."

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg