"Всеки живот започва с една жена, моят също, една червенокоса жена, която влиза в стая и е облечена в ленен костюм, извадила го е от гардероба за случая, купила си го е от сергия на Порта Портезе, хубавата сергия с намалените маркови дрехи, не тези от по няколко лири, а онези, над които стои табелка: разни цени. Жената е майка ми и стиска в лявата си ръка черно кожено куфарче, направила си е прическата сама, използвала е ролки и лак, повдигнала е бретона с четката, с пъстри очи е и токчета като за миропомазване, тя влиза и стаята се смалява.
По бюрата седят чиновници, майка ми е стояла три часа на ъгъла на сградата с куфарчето до гърди и когато го разправя, казва, че краката ѝ били от масло и слюнката кисела.
Приближава се, люлеейки ханш, а преди нея се донася парфюмът, с който е прикрила миризмата на леща, готвена за обяд, казва: Идвам да се видя с госпожа Рани, имам среща. Повтаряла си е тази фраза пред огледалото и в трамвая и в асансьора и на ъгъла: Имам среща. С мек тон, с весел тон, с решителен тон, с шепот, сякаш е нормално и сега я изрича пред една госпожица без халка и с вързана на тила коса, която я оглежда и вижда поомачкания ленен костюм и кожата на куфарчето, оръфана на дръжката. Госпожицата свежда очи към планер пред себе си: Как се казвате?
Антония Коломбо, отговаря майка ми. Госпожицата проверява внимателно графика със срещите на госпожа Рани, пробягва бързо с пръст и търси тази Коломбо, но не я вижда. Името ви го няма тук, госпожо. Майка ми прави гримаса, която е мислила и премисляла, питала се е каква физиономия да направи точно в този момент, трябвало е да разучи всеки миг, да си представи в подробности какво ще се случи и гримасата ѝ се получава, като на делова жена, подразнена от чуждата некомпетентност, от бавенето.
Майка ми казва: Вижте, уговорила съм си среща още преди седмица, адвокат съм и госпожа Рани ме увери, че днес ще бъде тук, много сме закъснели с подаването на документите. Гримасата на майка ми е крива, нетърпимостта ѝ реална, както са реални тесните обувки и високите потни мъже в трамвая. Двете си разменят и други реплики и Антония Коломбо настоява, убедена, че точно това е, което трябва да направи, да застане там и да не се помества. Госпожицата поддава, червенокосата изглежда сигурна в думите си, а в канцеларията никой дори не е вдигнал очи от книжата, с които се занимава, защото още не е пламнал спор.
И така, госпожицата ѝ отваря вратата, на която властва табелка Началник Витория Рани, и майка ми прекрачва, това е прагът на нейното бъдеще.
Вижда трета жена, облечена в костюм пола и сако, зелени точки на черен фон, и изчаква вратата да се затвори зад гърба ѝ. Тя и госпожата се измерват, втората е с ръце в чекмедже, което бързо затваря, и зад гърба си библиотека, накамарена с юридически томове, и майка ми знае, че никога не би могла да държи при себе си всичката тази хартия, защото хартията заема място и струва пари. Вие пък коя сте? пита госпожа Рани, прехвърляйки крак върху крак. Антония Коломбо, отговаря майка ми и добавя: Не се познаваме и нямам среща. Надига се плътно мълчание, което трае няколко секунди, докато Антония не заговорва. Вие не ме познавате, но при вас, на бюрото ви е моята преписка с молбата за настаняване, сигурна съм, че е тук, в тази купчина, някъде в нея съм и аз, която живея на улица Монтерото 63, дори не живея, защото жилището ми не е признато и сме на двайсет квадратни метра, в мазе, и сметките не са на мое име и плащам глоба, задето го заемам, и съм внесла отнапред парите, за да мога да стоя там, и искам положението ми да бъде уредено, минаха пет години. Госпожата се надига от стола и показва, че не е много висока, сваля очилата от лицето си, кръгли са и с костенуркови рамки, и ги хвърля ядно на бюрото, виква на майка ми да излезе. Аз ходих във вашите служби, всичките ви служби, представих документите, които поискахте, омъжих се за мъжа, който живееше с мен, накарах го да осинови сина ми, забременях, създадох семейство и отговарям на всички изисквания, казва майка ми.
Госпожата започва да набира номер на телефона, после пуска слушалката, заплашва да повика полиция и казва на майка ми да си върви веднага, как е посмяла да влезе там с измама, казва го на по-висок глас: Как посмяхте? Тогава майка ми сяда на земята с кръстосани крака, ленената пола се набира на белите, осеяни с лунички бедра, вдига ръце над главата си и казва: Аз съм тук, тук съм за моя дом. И не помръдва, мишниците ѝ са вдървени, дланите разперени, куфарчето е на земята и е празно, не е адвокат майка ми и няма срещи с важни хора, има дом, който е изчистила от плъховете, от хлебарките, от спринцовките и иска решение. Госпожата се премества от бюрото и се изправя над нея, бута я нарочно с коляно и отваря вратата, иска помощ от канцеларията, казва: Тук има една луда, седи на пода, изведете я. Тогава предишната госпожица, няколко мъже, разсилният и портиерката дотичват и заварват този дънер на жена, който е майка ми, с вдигнати към тавана ръце и ленената пола вече съвсем запретната, лицето ѝ е от мрамор и държи между устни обиди и песни с цяло гърло. Не мисли, че те знаят какво е да си стигнал до точката, в която вече не се търпи, след един двама трима четирима пет десет социални работници, след една две три четири пет десет пощи, след един двама трима четирима пет десет служебни адвокати, след един двама трима четирима пет десет служители на Жилищно настаняване, след един два три четири пет десет формуляра за попълване, след една две три четири пет десет глоби, сметки, предупреждения, заплахи. Те я вдигат и я изнасят силом, хващат я за ръцете и краката и тогава блузата ѝ се разтваря и открива сутиен без банели, налети гърди, полата се съдира и се показват гащите ѝ, майка ми вече е направила на парцали официалната си дреха и рита и крещи като безмилостен звяр. И аз сякаш съм там, права, гледам я от ъгъла на стаята, съдя я и не ѝ прощавам."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
