"До момента, през близо четиресетте години, които посветих на стария занаят да подреждам думи, не бях откривала по-завладяващ литературен материал от човешкото същество, от неговите страсти и интриги, от светлите и най-вече от сенчестите му страни. Продължавам да съм на същото мнение, но може би защото вече остарявам, от известно време взех да се връщам към един особен поглед към реалността, който много прилича на онзи, който имах като малка. Тогава, да речем, на три-, четири- или петгодишна възраст, светът бе обитаван както от хора, така и от предмети, и последните за мен бяха не по-малко живи от първите, имаха свой характер и свои особености, така че можех да ги мразя, да се боя, да си общувам с тях. Спокойно. Не че ми е щуквало да си говоря с мебели или да прегръщам статуи. Но може би е истина, че остарявайки, човек се връща в своето детство, защото забелязвам, че започвам да обръщам повече внимание на тези мълчаливи шпиони на живота ни, на тези неми часовои, които ги е имало, отпреди да се родим, и ще продължи да ги има, щом си тръгнем оттук.
Всичко започна с едно забравено семейно бижу, появило се отново след смъртта на майка ми - един пръстен с голям син камък. Тя го бе наследила от баба ми, окачен на верижка, тя пък от своя страна го получила от нейната под формата на брошка, и ето го отново тук, четири или пет поколения по-късно, различен при всяко едно от своите превъплъщения, но вечно млад, след като е бил свидетел на животи и страсти, на толкова сбъднати мечти и нечути молитви. Тъкмо размишлявах над тази идея, питайки се какви ли истории би могъл да разкаже този сапфир за различните си притежатели и дали пък там не се крие възможност за роман, когато, докато търсех в интернет информация за една от статиите, които пиша за списание XL Семанал, се натъкнах на една картина, която бях виждала, но на която никога не бях обръщала специално внимание. И защо да го правя? В крайна сметка портретът, който Антонис Мор е направил на Мария Тюдор, не е сред най-интересните на автора, а и моделът трудно може да мине за красавица.
Въпреки това тази злочеста жена, която е била кралица на Англия и втора съпруга на Филип II Испански и която историята помни като Кървавата Мери, на картината не носи друго украшение освен една-едничка великолепна перла. Да не е прочутата перла Перегрина?, запитах се аз. Трябваше да е тя. Някъде бях чула, че Филип II ѝ я е подарил в деня на тяхната венчавка. Перегрина. Най-жадуваната перла за всички времена. В онзи момент знаех само, че почти половин хилядолетие по-късно бе попаднала сред колекцията от бижута на Елизабет Тейлър. Но как бе стигнала от Филип II до Холивуд? През колко ли ръце бе минала, в колко ли истории за любов, омраза, изневяра, саможертва, алчност и кръв се бе оказала замесена? Само ако предметите можеха да говорят. Само ако можеха да ни разкажат най-скандалните си тайни. Но и най-веселите, забавни и даже куриозни, защото от всичко трябва да е виждала тази висяща перла с крушовидна форма, с хубав цвят и превъзходна бистрота, както е описана в завещанието на Филип II, с последвалото допълнение: която не е пробита, а виси на златно щифтче и теглото ѝ е седемдесет и един карата.
Аз не мога да накарам предметите да говорят, но Перегрина говори сама по себе си. Прави го от картините на големите майстори, които са я рисували по време на съществуването ѝ: Антонис Мор, Пантоха де ла Крус, Хуан ван дер Хамен, Рубенс, Веласкес... Говори и от историческите книги, и от мемоарите на прочути пътешественици като противоречивата графиня Д'Олноа, която, зървайки я в един зноен ден по време на Корпус Кристи на шапката на Карлос II Омагьосания, я описала като изключителна и обла като малка крушка. Или херцог Дьо Сен-Симон, който ѝ се възхитил по времето на Филип V и също я споменал в своите мемоари.
От тези нишки започнах да тъка историята. Най-трудно бе да устоя на зова на сирените, които се опитваха да ме тласнат към многото измислени легенди, с които бе обвита Перегрина, чието име, между другото, не се дължи на факта, че е странствала от ръка на ръка в продължение на толкова векове, а идва от второто значение на думата в испанския - онова, което описва нещо, смятано за рядко, изключително красиво или единствено по рода си. Единствената, едничката, самотната... под тези имена е била позната в някои от многото ѝ животи, но от кой от всички да започна? От първия, когато един роб я открива на Бисерните острови в Панама? От момента, в който се озовава в ръцете на Филип II? Или пък трябва да започна от (пред)последния от тях, когато Ричард Бъртън я подарява на Елизабет Тейлър по случай един Свети Валентин? Да, мисля, че оттам ще започна.
Ето какво разказва самата Елизабет Тейлър за нея в своята автобиография: "Бях в Лас Вегас, за да снимам филм. Когато не работеше, Ричард винаги изпадаше в мрачно и раздразнително настроение. Тъкмо ми бе подарил Перегрина и Уорд Ландриган от аукционната къща ни я бе изпратил от Ню Йорк. Бе окачена на фина платинена верижка, обсипана с миниатюрни перли, и аз се наслаждавах да я усещам върху шията си. Перлата бе толкова приятна на допир, че не можех да спра да я докосвам. Историята на тази перла е много необичайна. Когато купихме Перегрина, ни предадоха брошура с историята и родословното ѝ дърво, както и списък с хората, които са я притежавали. Беше просто невероятно.
Но преди да разкажа за нейните собственици, се случи нещо, което трябва да споделя. Неотдавна ми бяха донесли Перегрина от Ню Йорк. Перлата висеше, както споменах, на тъничка верижка, която аз стисках в ръка като талисман, докато крачех насам-натам в стаята ни в Сизърс палас - бяхме резервирали целия най-горен етаж за нас, а снимачният екип заемаше почти цялата друга половина от хотела. Чувствах се въодушевена, като в сън, идваше ми да крещя от радост, но Ричард имаше един от своите типично уелски дни... Тоест, тъй като той самият е от Уелс, понякога радостта му бе проклета и ставаше мрачен. Когато аз съм щастлива, имам нужда да го покажа, да викам и направо да крещя от радост. Исках само да се хвърля върху него и да го обсипя с целувки. Но го познавах добре и знаех, че сега не е моментът да се показвам твърде екзалтирана. Но пък нямаше с кого другиго да говоря, на кого да покажа перлата и бях на път да полудея! В един момент понечих да я докосна... и нея я нямаше! Погледнах към Ричард и слава богу, той не ме гледаше. Отидох в спалнята и се хвърлих на леглото. С глава, заровена във възглавниците, започнах да крещя.
Бавно и много грижливо прехвърлих наум всяка своя стъпка в спалнята. Събух си обувките, чорапите и на четири крака започнах да опипвам и да търся перлата навсякъде... и нищо. Помислих си: трябва да е в хола, при Ричард. Какво ще правя? Той ще ме убие! Защото обожаваше това бижу. Всичко, което притежаваше история, бе важно за него, а тази перла бе единствена в целия свят. Бе един от най-необикновените накити, които някога са съществували. Знаех, че дълбоко в себе си се чувства горд и заради това от време на време обикаляше като герой от комикс с черен облак, бълващ мълнии над главата му. Така че излязох и тананикайки си "тра-ла-ла, тра-ла-ла", започнах да кръстосвам из цялата стая, стараейки се да напипам перлата с босите си крака.
Опитвах се да изглеждам спокойна, все едно имах някаква цел, но отвътре направо ми се гадеше. Вдигнах поглед, за да погледна белия си пекинез, както и другия пекинез, с цвят на карамел, който беше на Ричард. Господи, как обожаваше това куче! Бе времето им за хранене и животинчетата поглъщаха щастливо купичките си с храна. Докато ги гледах, казвайки: "Здравейте, мили мои бебчета...", внезапно забелязах, че едното дъвче кокалче. Отне ми цяла вечност, за да се досетя. "Момент - помислих си аз, - ние не даваме кокали на нашите кучета, камо ли, докато са бебета! Какво тогава дъвче?" Трябваше да си прехапя езика, за да не се разкрещя отново. Съвсем небрежно разтворих муцуната на кученцето и зърнах вътре най-съвършената перла на света. Слава богу, нямаше и драскотина. В крайна сметка разказах всичко и на Ричард. Но не и преди да беше минала близо седмица!"
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.75 / 4 гласа 
