"Неколцина се засмяха, други поклатиха глава, изругаха.
– Животът е доживотен затвор - каза един мустакат мъж, който беше получил философското си образование при Карагьоза.
– Доживотен затвор, проклет да бъде!
Мека синьо-зелена светлина заля мръсните стъкла, влезе и тя в кафенето, провеси се по ръце, носове и чела, скочи на огнището, пламнаха бутилките. Електрическите лампи загубиха силата си, намигналият махмурлия кафеджия се протегна и ги угаси. За миг настъпи тишина. Всички очи се вдигнаха и погледнаха навън разкаляния ден. Чу се шумът на вълните, които се разбиваха с рев, и гъргоренето на няколко наргилета в кафенето. Старият морски вълк въздъхна.
– Абе, какво ли прави капитан Лемонис? - извика той. – Господ да му е на помощ! - И плъзна сърдит поглед по морето. – Пфу на тебе, мръснико, дето разделяш мъжете от жените им! - изръмжа той и прехапа посивелите си мустаци.
Седях в един ъгъл, зъзнех, поръчах си втора чаша градински чай; спеше ми се, борех се със съня, с умората и с утринната печал на деня. Гледах през мътните стъкла на пристанището, което се събуждаше и ревеше с корабните си сирени, с каруцарите и лодкарите си. Гледах, гледах и някаква плетеница, много гъста плетеница от море, дъжд и отпътуване се омотаваше около сърцето ми. Бях вперил поглед насреща, в черния нос на един голям кораб, който от палубата надолу беше все още потопен в мрак. Валеше и аз гледах нишките на дъжда, които съединяваха небето с калта.
И както гледах черния кораб и сенките, и дъжда, полека-лека тъгата ми приемаше образ, изплуваха спомените и във влажния въздух, направен от дъжд и копнеж, се възправяше любимият приятел. Кога? Лани ли? През друг живот ли? Вчера ли? Бях дошъл на същото това пристанище, за да се сбогувам с него. Спомнях си пак дъжд и студ, и развиделяване; и сърцето пак преливаше от мъка. Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека - самотата. Но в онова дъждовно утро не можех да се откъсна от приятеля си. (По-късно разбрах - уви, много късно! - причината за това.) Бях се качил заедно с него на кораба и седях в кабината му сред разхвърляните куфари. Гледах го продължително, настойчиво, когато се извръщаше настрани, сякаш исках да запечатам в паметта си.
В един миг той улови погледа ми, който се плъзгаше по него жадно, сякаш го изпиваше; извърна се с онова подигравателно изражение, което приемаше, когато искаше да прикрие вълнението си. Погледна ме с крайчеца на окото; разбра. И за да прогони тъгата при раздялата, ме запита, като се усмихваше иронично:
– Докога?
– Какво докога?
– Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там, в Кавказ, хиляди хора от нашето племе са в опасност; ела да ги спасим. Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.
– Може, разбира се, и да не ги спасим - добави той, – но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други. Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? "Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!" Напред тогава, учителю, ти, който учеше... Ела! една по една всички подробности на физиономията му - светлите синьо-зелени очи, пълното младежко лице, изящното гордо изражение и най-вече благородството на ръцете му с дългите тънки пръсти.
Не отвърнах. Свещен Изток, родина на богове, високи планини, Прометеев вик, прикован на скалата... Приковано в онези години на същите тези скали, нашето племе викаше. То беше в опасност и зовеше отново някой от своите синове да го спаси. А аз го слушах и бездействах, сякаш страданието беше сън, а животът - някаква увлекателна трагедия, и би било голяма простащина и наивност да скочиш от ложата на сцената и да се намесиш в действието. Приятелят ми, без да дочака отговор, стана. Корабната сирена свиреше вече за трети път. Подаде ми ръка.
– Бъди здрав, книжни плъхо! - каза той подигравателно, за да прикрие вълнението си.
Знаеше много добре, че е срамно да не можеш да овладееш сърцето си. Сълзи, мили думи, несвързани движения, простонародни интимности му се струваха грозни неща, недостойни за човека. Никога ние двамата, които толкова много се обичахме, не си бяхме разменили нито една мила дума; играехме си и се дращехме като зверчета. Той - изящен, ироничен, културен, аз - варварин. Той - сдържан, свеждащ удобно всички прояви на душата си само до усмивката; аз - рязък, избухващ в неуместен, некултурен смях."
Из книгата
Рейтинг: 9.53 / 30 гласа
