Пътешествайки

Пътешествайки Никос Казандзакис Времетраене: 0:56 мин. Никос Казандзакис Времетраене: 1:08 мин. Александър Велики Никос Казандзакис Времетраене: 0:52 мин. Братоубийците Никос Казандзакис Времетраене: 0:56 мин. Онова, което крия горе Джонатан Баркър Времетраене: 0:57 мин. Зузугало. Ученето е забавно Времетраене: 0:52 мин. Татул Тео Енев Времетраене: 0:53 мин. Вечната Ванга Вадим Пустовойтов, Владимир Измайлов Времетраене: 1:04 мин. Терапевтични карти Рейвъри Гленхард Времетраене: 0:58 мин. Приключенията на малкия Тайки Поля Георгиева Времетраене: 1:01 мин. Косача и врабчето Брин Уивър Времетраене: 0:50 мин. На всичко с любов Мат Кан Времетраене: 0:46 мин. Да се срещнем край езерото Карли Форчън Времетраене: 0:58 мин. Домът Марион Дж. Ел Времетраене: 1:03 мин.

"Не разполагаме с нищо друго, освен с един-единствен миг, нека превърнем това мигновение във вечност, друго безсмъртие няма."
Никос Казандзакис

"Казандзакис пътува непрестанно, преследван от, или преследвайки живота в неговия най-важен и най-романтичен смисъл."
Kirkus Review

"Седя на малкия площад в Асизи, на отсрещния ъгъл, където е родната къща на светеца, и размишлявам върху неговия житейски, душевен, донкихотовски път. Когато започнал да проповядва тук, на този пазар - през април 1207 година, - децата на улицата го замеряли с камъни, хвърляли кал по него, а той, благородното чедо на градчето, танцувал в средата на площада, пред разгневения си баща и викал: "Искам да построя църква. Който ми даде един камък, Бог ще го възнагради с един дар, който ми даде два камъка, Бог ще го възнагради с два дара, който ми даде три камъка, Бог ще го възнагради с три дара!"

Всички се смеели. Смеел се и той заедно с тях: "Какви сме ние - крещял ликуващ той, – ако не шутове
Божии, които сме се родили, за да увеселяваме сърцето на човека?" Така лека-полека около "смешника Божи" се събрали първите му сподвижници. По цял ден обикаляли те боси, като проповядвали с радост и смях из Божието царство. Нощем се събирали в едно дере, сред руините на църква, сгушени един в друг, за да не настинат. Дъждовната вода се стичала върху тях, а те нямали с какво да се покрият. Но на заранта се събуждали радостни и се завръщали отново, за да проповядват и да просят милостиня.

По пладне сядали върху камък на слънцето, близо до извор, ядейки къшеи сух хляб и остатъци от харизаната им храна. А Франциск се смеел и казвал: "Братя, нека прославим Бог, задето ни е дал голямото щастие да живеем, да седим на припек и да ядем хляб на трапезата на господарката Беднотия!" Проповядвал, че бедността е висша добродетел. Тази Христова вдовица, прогонена от всички домове, презряна, обикаляла по улиците и никой не я искал. А Франциск я обикнал и я взел за жена. Бедност, смирение и девственост - ето трите големи францискански добродетели. Ако тези три добродетели вземеха превес, ако всички бяха станали францисканци, светът щеше да се затрие. Ако Франциск бе проповядвал по-практични идеи, неговата проповед нямаше да носи в себе си безумството, което единствено може да заплени и да спаси човешките души. Идеалът трябва да стои здраво, ако иска да преобрази земята, много по-високо от силата на човека. В това се крие неговата магическа сила, привлекателност, болезнено обтягане на душата, за да достигне страховитото възмогване, от което човешкият бой пораства.

Франциск обикалял из Италия, проповядвайки с радост най-строгите добродетели, градял манастири, света Клара събирала първите си сподвижници, светецът се терзаел. "Страхувам се - казвал той, – че дяволът ни праща тези сестри." Той заповядва да не говорят с тях, братята да не ги посещават. Един ден обаче самият той бил победен. Света Клара копнеела свети Франциск да седне заедно с тях на една трапеза в нейния манастир, в Сан Дамиано. Франциск отказал, но един път я съжалил и отишъл. Сестрите подредили оскъдна маса - хляб, вода, маслини. Франциск започнал да говори. Внезапно вратите се отворили и нахлуло уплашено множество от калугери - те бягали от манастира, защото забелязали пламъци да бълват и да обгръщат "Сан Дамиано". Помислили, че е станал пожар. Но света Клара се усмихнала и казала:
– Не е пожар, братя. Това беше брат Франциск, който говореше.

С времето тежка тъга обзела сърцето на Франциск. Неговите другари започнали да нарушават заповедите му: събирали пари, харесвали им богатските домове, трупали сбирки от книги. Един ден той видял млад монах да държи гордо собствения си псалтир. "Чедо мое - казал му той, – ако днес ти имаш псалтир, утре ще искаш да имаш молитвеник, ще седнеш на висок църковен стол и ще извикаш на своя брат: – Донеси ми моя молитвеник!" Горещото желание за притежаване, жаждата за научаване, гордостта и неподчинението, жените, всички вълци на Лукавия влезли в мандрата на светеца. Така, угнетен, с разтерзано от беди тяло, той се приближавал към смъртта. Но радостното му, приповдигнато настроение не го изоставяло. Сляп, полумъртъв, в ъгъла на градината, на земята, с безсънни от болка и от плъховете, които обикаляли около него, очи, той съчинил прочутите химни, а на сутринта калугерите го намерили да пее, пляскайки с ръце: "Благословен бъди, Господи, за брата Слънце. Благословен бъди, Господи, за сестра Луната, за нашите братя Вятъра и Огъня". А когато миг по-късно вече издъхвал, той се надигнал отново и казал към неговите химни да добавят и тази строфа: "Благословен бъди, Господи, и за побратима Смърт." Тази вечер колко далечна, колко невероятна ми изглеждаше цялата тази чудновата приказка! Във фашистка Италия - сред въоръженото до зъби, изпълнено с ненавист един към друг, хищническо, съвременно човечество - свети Франциск обикаля и тържествува, увенчан с цветя - като жертвено животно. Намираме се в съзвездието на вълците. А свети Франциск е един малък невинен агнец, който ни харесва именно защото сме вълци."
Из книгата

Никос Казандзакис е гръцки писател, поет, драматург и мислител. Роден на 18 февруари 1883 година в Мегалокастро (днешен Ираклион, остров Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, фермер и търговец на фураж, и съпругата му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Писателят е отгледан сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска остров Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 година, Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в "Ираклион" през 1899 - 1902 година. През есента на 1902 година заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 година, завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга "Змия и лилия".

През октомври 1907г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 година следва и философия в небезизвестния "Колеж дъо Франс" в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910 - 1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 година става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 година.

Въпреки че никога не е бил член на комунистичската партия, през младостта си Казандзакис симпатизира на левите идеи, дори е удостоен с ленинска награда за мир, но след тригодишно пътуване в "Съветския съюз" се разочарова от болшевишките идеи. Преди "Втората световна война" се установява на о. Егина, а през 1948 година се премества на Антибите, Южна Франция. След войната работи като министър в "Гръцкото правителство на Егина", а през периода 1947 - 1948 работи за "ЮНЕСКО". Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 година във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му остров Крит, близо до църквата "Св. Мина" в Ираклион.

Получава световна известност след екранизацията на романа му "Алексис Зорбас" под името "Зорба гъркът" през 1964 г. с Антъни Куин в главната роля. Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като "Божествена комедия" на Данте и "Фауст" на Гьоте. Както своя герой Одисей (от епическата поема "Одисея", съдържаща 33 333 стиха и публикувана през 1938 г.), Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция - изключение правят годините на Втората световна война. Някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека. През 1957 г. един-единствен глас не му достига, за да спечели Нобелова награда - получава я френският писател Албер Камю.

АЛТО Комюникейшънс енд пъблишинг ООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
sales@enthusiast.bg