Наивният и сантименталният писател

Орхан Памук Времетраене: 0:53 мин. Коледен дух Сара Хогъл Времетраене: 0:58 мин. Коледунка Мая Дългъчева Времетраене: 0:50 мин. Проклятието на Джун Фароу Ейдриън Йънг Времетраене: 0:52 мин. Бяла Коледа Памела Кели Времетраене: 0:56 мин. Поредица Първи знания от Фют Времетраене: 0:58 мин. Кой открадна шапката на Дядо Коледа? Еманюел Рей Времетраене: 0:55 мин. Коледна песен Чарлз Дикенс Времетраене: 1:03 мин. Животът и приключенията на Дядо Коледа Лиман Франк Баум Времетраене: 1:00 мин. Изкуството да харчиш Моргън Хаузел Времетраене: 0:53 мин. Призован Александрина Крушарска Времетраене: 0:57 мин.

Всеки роман е нов живот. Също като сънищата, за които говори френският поет Жерар дьо Нервал, и романите разкриват пъстротата и сложността на нашия живот, изпълнени са с хора, лица и предмети, които ние разпознаваме. Досущ както става в сънищата, когато четем романи, ние понякога сме толкова впечатлени от властното въздействие на онова, което срещаме в тях, че забравяме къде сме и си представяме, че се намираме сред въображаемите хора, сред въображаемите събития, на които ставаме свидетели. В такива мигове имаме чувството, че откритият от нас въображаем свят, на който се наслаждаваме, е по-истински от истинския свят. Това, че тези нови животи могат да ни се струват по-реални от реалността, често означава, че заменяме реалността с романи или най-малкото, че бъркаме романите с действителния живот. Но ние никога не се оплакваме от тази илюзия, от тази проява на наивност. Напротив, също както става със сънищата, на нас ни се иска и романът, който четем, да може да продължи, надяваме се този новопридобит живот да продължи да поражда у нас едно постоянно чувство за реалност и автентичност. Въпреки всичко, което знаем за художествената литература, ние се дразним и ядосваме, когато романът не успява да поддържа у нас илюзията, че това наистина е действителен живот.

"Позволете ми като начало да разкажа една история, която беше популярна сред истанбулските интелектуалци преди едно десетилетие. След появата на два частични превода на Пруст през четиридесетте и шейсетте години на двайсети век, Роза Хакмен преведе всичките седем тома на “По следите на изгубеното време” на турски, през периода от 1996 до 2002 година. Тя се възползва успешно от афинитета на турския език към дълги изречения, както и от други негови тънкости, и повечето истанбулски вестници приветстваха нейния превод като извънредно успешен. Много бе казано за Пруст по радиото, по телевизията и в пресата, и първите няколко тома от романа дори влязоха в класацията на бестселърите. По същото време в Истанбулския технически университет голям брой студенти се редяха на опашки за записване в началото на учебната година. Историята гласи, че едно момиче, наредило се някъде в края на опашката – нека го наречем Айше – извадило от чантата си, не без известна демонстративна гордост, един том на Kayip Zamanin Izinde (“По следите на изгубеното време”) и започнало да чете. От време на време тя вдигала глава от книгата и хвърляла поглед към студентите, с които предстояло да прекара предстоящите четири години. Забелязала най-вече друго момиче, което стояло малко пред нея – нека го наречем Зейнеб – което било с обувки с високи токове, прекалено силен грим и скъпа, но безвкусна рокля. Усмихвайки се презрително на повърхностните превземки на Зейнеб, Айше стисвала здраво томчето на Пруст. Но малко по-късно, когато отново вдигнала глава от книгата, Айше забелязала с потрес как Зейнеб извадила от чантичката си точно същото томче и започнала да чете. Решила, че е немислимо да чете роман, четен от момиче с вида на Зейнеб, Айше изгубила всякакъв интерес към Пруст." Орхан Памук

Меланхоличен и омайващ разказвач, с когото се потапяш в "дълбоките води". Един "странен ум", един необятен свят. В позицията си първо човек, а след това гражданин. Писател, в чиито книги красиво се преплитат най-дълбоките черти на турската народопсихология и култура. Черти, предадени с много обич и малко тъга, и то по начин, който може да служи за образец в западната литература.

Това е Орхан Памук - един от най-известните и обичани в цял свят турски писатели. Той влиза в историята като първият турски писател, на когото е присъдена Нобелова награда. Носител е и на други международни награди, списъкът с които изглежда безконечен. Сред тях са наградата на в. "Индипендънт' за най-добър чуждестранен роман ("Бялата крепост"), френската награда "Най-добър чуждестранен роман" и международната награда ІМРАС (за "Името ми е Червен"), италианската награда "Кавур", френската награда "Медичи" за най-добър чуждестранен роман за 2005 г.(за "Сняг") и др.

През 2005 г. сп. "Тайм" го включва в списъка със 100-те най-влиятелни личности в света, а според онлайн анкета през 2008 г. е на четвъртото място в списъка на "Топ 100 интелектуалци-общественици". Неговите произведения са продадени в над тринадесет милиона копия и са преведени на повече от шестдесет езика - включително грузински, малайски, чешки, датски, японски, каталонски, английски, немски и френски.

Романите му поразяват читателя със своята сложност и богатство. В тях личи изключително богатата култура на автора. С книгите му се съчетават традициите в европейската литература и османската изящна словесност. В тях личи интерес към изтока, афинитетът към османската култура. Едновременно с това, със съдбите на героите му се повдигат въпроси за сблъсъка и взаимодействията между "източно" и "западно". В родината му, всеки роман на Орхан Памук става бестселър - въпреки недоволството от страна на ислямските фундаменталисти. Обичат го и в цял свят - изказът му е енигматичен и рафиниран, а темите, които засяга, не признават табута.

Освен възторга сред читатели и критици, който предизвиква с романите си, Орхан Памук е главен участник в събития, които се превръщат в ценен "ypok" за пътя към демократичност. През 2005 г. е обвинен в "обида срещу турската власт" и заплашен с лишаване от свобода. Това се случва заради изявленията му във връзка с арменския геноцид от 1915 - 1917 г. Дори след повдигането на обвинението, той не се отказва от думите си и повтаря мнението си в реч, дадена по време на церемония по награждаването в Германия: "Повтарям, казах силно и ясно, че един милион арменци и 30 000 кюрди са били убити в Турция". Събитието предизвиква международен скандал. Европейският парламент обявява, че ще изпрати делегация от петима евродепутати, за да наблюдават процеса. Еврокомисарят по разширяването Оли Рен по-късно заявява, че делото "Памук" ще бъде "лакмус" на ангажимента на Турция за критериите за членство на ЕС. В международната реакция се включват и осем световноизвестни автори - Жозе Сарамаго, Габриел Гарсия Маркес, Гюнтер Грас, Умберто Еко, Карлос Фуентес, Хуан Гойтисоло, Джон Ъпдайк и Марио Варгас Лоса. Те издават съвместна декларация, подкрепяща Памук, а обвиненията срещу него окачествяват като карушаване на правата на човека. Обвиненията срещу Орхан Памук отпадат, а това е голяма победа не само за него.

Виден общественик и нашумял автор, какъв е Орхан Памук в живота? Легенда още приживе, той живее живот, изпълнен с тайнственост. Всъщност малко хора знаят, че до 30-годишна възраст Орхан Памук живее с майка си в малка стаичка, пълна с книги. Отказал се от детските си мечти да бъде художник или архитект и се е посветил на писането. А докато търси идентичността си като автор, непрекъснато се изправя пред усещането за заточение - и тревогата, че ще се провали. Е, това не само не се случва, но дори написва най-хубавите си романи след получаването на Нобеловата награда. С изключение на три години, прекарани в Ню Йорк, световноизвестният писател Орхан Памук все още живее в същата сграда в Истанбул, в която е отраснал и се разхожда по същите улици. Открил призванието си на разказвач, той си остава такъв - в продължение на 40 от живота си. И ако пред всеки от нас стои въпросът как прави това, отговорът на Орхан Памук можем да открием в част от речта му при получаването на Нобеловата награда:

"Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто същество в себе си и света, който го прави това, което е. Когато говоря за писане, първото нещо, което ми идва на ум не е роман, стихотворение или литературна традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и, сам, поглежда вътре в себе си. Сред сенките изгражда един нов свят с думи. Този човек може да използва пишеща машина, да се радва на улеснената работа с компютър или да пише с химикал върху лист хартия, както правя аз през последните 30 години. Докато пише, може да пие чай или кафе, да пуши. От време на време може да става от масата и да поглежда през прозореца към децата, играещи на улицата, и ако е късметлия към дървета и изглед, или може да гледа навън към някаква черна стена. Може да пише стихотворения, пиеси или романи, като мен.

Всички тези разлики идват след като е изпълнена жизненоважната задача да се седне на масата и търпеливо да се вглъби в себе си. Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в който този човек преминава, когато се оттегли в себе си, и да го направиш с търпение, инат и радост. Докато седя на масата си, с дни, месеци, години, бавно добавяйки думи към празната страница имам чувството, че създавам един нов свят, сякаш давам живот на този друг човек вътре в мен. По същия начин някой друг строи мостове, куполи, камък по камък. Камъните, които използваме ние писателите са думите. Докато ги държим в ръцете си, усещайки как всяка една от тях е свързана с другите, гледайки ги, понякога от разстояние, понякога почти милвайки ги с пръсти и с върха на писалките си, претегляйки ги, премествайки ги, година след година, търпеливо и с надежда създаваме нови светове."

Еднорог ЕООД
София, 1202
ул. Св. св. Кирил и Методий № 12
office@ednorog.com