"Когато пристигнах във Венеция, се беше стъмнило и ръмеше. Сърцето ми туптеше с ритъма на дъждовните капки. Докато излизах с куфара си от гарата, стомахът ми се свиваше от несигурността, която изпитвах. Бях прекарала лятото, обикаляйки из Франция с парите от наследството, което бях получила, и за първи път изпитах носталгия. Може би бях изтощена от дългото пътуване или бях притеснена, защото не знаех къде се намира хотелът ми, или може би ми беше омръзнало да разчитам единствено на себе си.
Тръгнах под дъжда, който се беше усилил, приветствана единствено от широката калдъръмена улица. Вълните пълзяха към улицата, съскащи от дъжда и искрящи на слабата светлина. Лодките се поклащаха върху тихите вълни. Дори в мрака Венеция ме очарова. Магазините за сувенири затваряха и собствениците им се сгушваха под тентите, докато ги заключваха. От време на време срещах двойки туристи, които криволичеха, скрити под чадърите си. Представях си, че повечето туристи са в хотелските си стаи и се любят или наблюдават дъжда, който се стичаше върху стъклата на прозорците, с книги, разтворени в скута. Романтика. Тя проникваше през дрехите ми като дъжда - сякаш всички я усещахме и не обръщахме внимание на лошото време и на тъжното си минало, защото бяхме във Венеция.
Пристигнах в хотела, мокра до кости. Но когато нощната администраторка ме въведе в стаята и ми каза Buona notte1 , изведнъж осъзнах, че италианският е най-красивият език на планетата. По изгрев слънце на следващата сутрин занесох бележника си в едно кафене с изглед към осеяния със златисти оттенъци канал. Писането винаги ме успокояваше, особено в чужбина, защото ми даваше възможност да правя нещо с ръцете си и ми помагаше да изглеждам доволна, когато бях сама.
След като си поръчах капучино и pain au chocolat - навик, който си бях изградила във Франция заедно с пушенето, - запалих цигара и започнах да наблюдавам лъскавите водни таксита, които се движеха бавно, бръмчейки, в широкия канал отвъд сградите. Лодкарите крещяха на мелодичен италиански. Гълъбите излитаха, размахвайки криле. Закотвените лодки подскачаха. Винаги съм мечтала да бъда писателка. Като дете намирах утеха в четенето и в измислянето на истории. Променях начините, по които завършваха кошмарите ми, и се забавлявах, като съчинявах приказки за храброст, когато се чувствах сама или уплашена, а това се случваше много често.
Бях влюбена в
Хемингуей и
Ф. Скот Фицджералд и през годините бях написала много сантиментални разкази. По някакво чудо или от милосърдие някои от тях бяха публикувани в малотиражни литературни списания. На двайсет и пет годишна възраст си бях изградила образ за себе си - вече не живеех в американска бедност, а в европейски блясък. Представях си как седя в някое кафене, пуша цигара, пиша роман и се забавлявам с щедри, артистични и ексцентрични хора. Разбира се, лятното ми пътуване не премина според плана ми. Преживяванията ми във Франция ми послужиха като предупреждение, че не съм толкова издръжлива и опитна, колкото си мислех. През тези четири месеца младото ми, изпълнено с надежда сърце беше разбито два пъти: първия път заради връзка за една нощ и втория път заради един мъж, за когото открих, че имаше годеница. (В това отношение не приличах на майка си.) Лятото ми беше самотно, но бележникът ми правеше компания.
Започнах да си записвам подробностите, които привличаха вниманието ми. Магазините за сувенири отваряха отново, а продавачите подпираха вратите, изнасяха на тротоара закачалки с тениски и се шегуваха помежду си. Местните жители, които бяха заети със заниманията си и разговаряха с приятели, ми помагаха да усетя атмосферата на мястото. През сънливите утринни часове човек може да види града такъв, какъвто е наистина.
– Кафето ви, госпожо - рече сервитьорката и остави закуската ми на масата.
– Grat-zee - отвърнах и загасих цигарата.
Тя ме поправи с весела усмивка:
– Grazie.
Записах думата и я произнесох няколко пъти - grazie, graz-ie, graz-ieh, - докато насочвах вниманието си към закуската. Сладкишът не беше толкова люспест, колкото във Франция, но кафето... Кафето не беше горчиво, нито тръпчиво, както очаквах. Вкусих сладката, мека като пух пяна и усетих острия аромат на силното еспресо, което беше превъзходно. Течността остави топла следа в гърдите ми.
Затворих очи и вдишах хладния морски въздух. Вятърът развяваше косата ми и повдигаше нагоре широките ръкави и яката на блузата ми. През следващия един час наблюдавах Венеция, която се събуждаше. Описах впечатленията си, докато светлината се променяше. Сградите сякаш се опитваха да се сгушат една до друга. Една охранена котка обикаляше около масите. Почесах я по ушите и вече не се чувствах самотна. След като изпих капучиното, известно време броих туристите, които се задаваха иззад завоя. Повечето вървяха, хванати за ръце, сякаш градът ги караше да бъдат влюбени.
И както установих не след дълго, може би наистина беше така."
Из книгата
