"Прякорът на прабаба е бил Мюди. Всъщност се е казвала Хедуиг, но в това име е отсъствала съществена част от нейната личност: настроенията, които пипаловидно са се придвижвали през живота ѝ. Прадядо я наричал „дейна“ и „бездейна“ – в зависимост от момента. Мюди произхождала от пфалцско семейство, което притежавало разсадник. Баща ѝ бил деликатен и нежен човек, без никакъв бизнес нюх. Често лежал меланхолично на поляната и съзерцавал растенията. Майка ѝ била енергична жена, която директно скачала на коня, когато се налагало да обсъди нещо с кмета или с директора на банката. Но преди това извършвала ритуал, с който показвала на околните сериозността на своите действия – събирала косата си „назад“ и си връзвала забрадка. Прабаба притежавала и двете същности на родителите си – като диханието, което идва и си отива: дейна и бездейна, бодра и „мюди“.
Единственото, на което безусловно се уповавала, била природата. На тази котва можела да закрепи душата си и винаги да я намери отново там. Всичко останало припламвало мимолетно покрай нея. На младини тя и съпругът ѝ се преместили в Берлин в бурните двайсет на ХХ век. Мюди ходела на дамски соарета, участвала в тогавашните напълно нови кръжоци по йога, посещавала астрономически събирания и вечеряла с важни политически фигури. Притежавала симпатична непринуденост, която се приемала добре в тези среди. След завземането на властта от нацистите много неща се променили. Прабаба оставила всичко зад гърба си и потеглила с колелото си от Берлин обратно към своето семейство в Пфалц. Още с пристигането си там се убедила, че дърветата са си същите, че слънцето все така грее. Баща ѝ лежал на поляната, въздишайки, и съзерцавал маргаритките. Сякаш всичко си било така, както винаги е било, но в действителност коренно различно. През остатъка от живота си прабаба не изпитвала особено уважение към политиката, идеологиите, властимащите или обществените настроения и тенденции. Интересувала се от обичаните от нея хора („любовчета“), от горите и най-вече от залеза, който всяка вечер проследявала от терасата си.
Тези, които не са познавали добре живота на моята прабаба, вероятно са си казвали, че тя е незначителна личност. Страничните наблюдатели са я възприемали просто като „съпруга“ на мъжа ѝ – уважаван юрист. Била е мъничка, бързо е отстъпвала, имала е благовидно лице и очи, излъчващи мекота. Колкото повече мислех за нея, толкова по-важна ставаше тя за мен. Мюди е оставила нещо след себе си, което съществува и до ден днешен. Нейната благост, кратките ѝ мъдрости, забавните афоризми и нестихващото ѝ любопитство – всичко това е изрядно запазено години след нея и продължава да живее във и чрез нас. Прокарвам пръсти през огърлицата, която някога е висяла на шията ѝ. Въпреки че нямах възможност да се запозная с прабаба, се чувствам свързана с нея. Ако съм изморена и объркана от света, си спомням съвета, който някога е дала на дъщерите си: „Който е жаден, пие. Комуто е тежко, си поема дъх“. Ако в даден момент съм била мрачна и изморена, то с всяко вдишване ми е ставало по-леко. Още малко и ще успея – гръдният кош е отворен, а съзнанието е освободено. Така беше и този следобед. Лежа на поляната в стария разсадник, скоро ще заспя успокоена и тепърва ще започна да осъзнавам какво наистина означава съветът на прабаба.
Белият дроб и въздухът
Получаваме това, което ни е безусловно необходимо, по 20 000 пъти на ден. Дишането е нашата най-насъщна нужда. Една минута без вдишване – и потребността от въздух става по-силна от жаждата след неколкочасов преход в планината. Дори и този, който се е добрал до вода неистово ожаднял, би прекъснал пиенето, за да си поеме въздух. В йерархията на тялото дишането заема първа позиция. Органът, притежаващ тази ключова способност, на пръв поглед не е особено впечатляващ. Белите ни дробове не са нито силни, нито мощни, нито самостоятелни. Без помощта на други части на тялото (като например ребрата), които образуват гръдния кош, те веднага ще се спихнат до големината на юмрук и ще изглеждат като две често използвани гъби за миене на съдове. Дори и в разгърнато и „издуто“ състояние белите дробове не изглеждат особено плашещи: ако човек провокативно ги натисне с пръст, ще се чуе само леко свистене, след това тъканта ще се „предаде“ без съпротива и ще наподобява на отливаща се пяна в канала на ваната. Ако зад най-важната човешка потребност сте очаквали да се крие изключително внушителен орган, грешите.
Белите дробове са меки. Те постоянно се адаптират към заобикалящата ги среда. Поради тази причина в нормално състояние на повърхността им се виждат отпечатъци от ребрата, сърцето и хранопровода. Дихателни движения те също не инициират сами, а следват мускулите на гръдния кош и на диафрагмата. Въпреки своята неоспорима пасивност и склонност към деформиране дробовете ни притежават едно от най-ефективните свойства, съществуващи на планетата ни: тихата сила на мекостта. При всяко вдишване дробовете се притискат към заобикалящата ги среда – ако се вгледате по-внимателно, ще забележите нежната им изтънченост. Когато вдишваме, въздушният поток разпъва влакната им като платна. Това действие отваря дихателните пътища – трахеята се разширява с няколко милиметра, бронхите на десния и левия бял дроб се отварят и включват и фините дихателни пътища в крайната зона на дихателното трасе. Разширяването се случва безпроблемно чрез оптимално подреждане на поддържащите структури. Пасивни? Може би, но не и неефективни.
Въздушните платна улесняват дишането многократно. За да издишаме, еластичните влакна трябва само да се върнат в изходно положение – като гумени ластици. Този хармоничен ансамбъл позволява на мускулите да повтарят дихателните движения хиляди пъти на ден, без да се уморят. Само „умната“ мекост осигурява достатъчна сила. Чрез своята разклонена структура дробовете се борят с трудна ситуация, позната на всяко копнеещо същество: почти никога не получава точно това, което му се иска. Така и въздухът, който дишаме, често е по-студен, в повечето случаи съдържа прекалено малко влага или пък някоя и друга частица мръсотия. Поради тази причина в хода на своето развитие дробовете са усъвършенствали своята архитектура: 22 пъти дихателните пътища се разклоняват от трахеята: първо около 5 сантиметра под гърлото – на десен и ляв бронх, след това двата бронха – още поне 21 пъти. Формата, която се получава вследствие на това, в анатомията носи името Arbor bronchialis, бронхиално дърво. Въздухът, който протича през него, преминава през пътна мрежа от общо 2400 километра.
По този път се пречиства, овлажнява и затопля. Благодарение и на подготвителната работа на ресничките в носа и в гърлото дъхът се превръща в това, което в края на краищата е: с телесна топлина, 98 процента влажност и изключително чист. Тази подготвителна работа служи на едно особено нежно образувание в края на дихателните пътища. Там последните еластични влакна се увиват около миниатюрни отворчета и ги разтварят, когато вдишваме. Милиони от тези устички жадно си поемат въздух заедно с нас и усилват всмукването в последните микрометри. Тук белият дроб е издигнал своята основна структура – миниатюрна катедрала от свръхтънки клетки, които като мехурчета (алвеоли) се разтягат във въздуха. 300 милиона такива купола са разположени на дихателните пътища и изпълняват задачата да обменят газове. На това място молекулите от кръвта се издигат във въздуха и падат обратно в кръвта. Само много тънък слой защитава нежното образувание от срутване. Никъде в тялото си не сме толкова раними и крехко устроени, както тук."
Из книгага
