Лицата на неродените пеперуди

Лицата на неродените пеперуди Мариела Г. Георгиева Времетраене: 0:46 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Лицата на неродените пеперуди е книга за един невидим в нашето общество свят - светът на домашното насилие. Книга, в която всяка история е самостоятелна вселена. Нечия вселена. Главната героиня Адриана е просто свързващото звено, опитващо се да разбере смисъла на съществуването.

Това е един калейдоскоп от съдби на хора, "интимно" притиснати в обятията на насилието. Представени без разсъждения. Просто такива, каквито са. Една разхвърляна книга. Като Живота.

"Още от първите редове сякаш някой те хваща за гърлото и рязко те разтърсва. Поемаш дълбоко въздух и продължаваш. Образите, картините, световете се преплитат един в друг и просто не можеш да спреш да четеш. Изключително интересно подредена творба, в която всяка сцена, всяка емоция прелива в следващата по един изумителен начин. Една след друга, пред теб се разтварят вратите на нечий Ад. Съдби, описани през очите на офицер, който първи пристига на мястото на престъплението, първи поема удара от болката, нещастието и отчаянието на жертвите. Няма как да не ни докосне! Подобен подход не е правен от поне десет години от български автор с полицейска професия."
Виктория Пенкова - журналист, главен редактор

"Мариела Георгиева разказва истории за насилие, смърт и болезнени загуби, които не могат да се четат безпристрастно. Истории - колкото фикция, толкова и реалност, които се вкореняват дълбоко в съзнанието и дълго не отпускат захвата си. Те са предадени с толкова откровеност, проникновеност и сила, че успяват да ни отведат в паралелна на нашата комфортна зона реалност. Там, където отваряме сетивата си за жертвите на домашно насилие, вместо да ги подминаваме безучастно."
Петя Тодорова - магистър филолог, дългогодишен редактор в медии за култура

Мариела Г. Георгиева е родена през 1968 г. и израства в град Бургас. През 2001 г. завършва висшето си образование в Софийския университет Св. Климент Охридски, катедра Социология, където защитава изключително прогресивната за времето си дипломна работа на тема Сексът в рамките на нормата и отклонението: социални аспекти на човешката сексуалност и културна взаимозависимост, предложена за докторантура. Мариела Георгиева обаче решава, че битката за човешките права е по-важна от преследването на докторска степен и повежда кампания за промяна на Наказателния кодекс по отношение на хомосексуализма в България от името на НПО Джемини. През 2003 г. заминава за страната на неограничените възможности, където завършва две магистърски програми - Бизнес администрация и Криминално правосъдие. Известно време служи в Американската армия, от която се пенсионира по медицински причини. Страстта ѝ да служи на обществото и да помага на тези в нужда не спира дотук. През 2011 г. започва работа с младежи, престъпили закона, а през 2016 г. става лицензиран полицай в щата Тексас. Само година по-късно започва работа като детектив в отдел Домашно насилие, където работи до завръщането си в България през 2021 г.

"Обичай ме сега!" - изкрещя Адриана. - "Не когато се усмихвам, не когато съм щастлива, а сега, когато се разпадам на парчета, когато истеричният ми глас те зашлевява в лицето. Сега, когато очите ми са готови да изскочат от орбитите си и са изцъклени в своята лудост. Обичай ме сега, когато любовта ти е нужна, сега, когато любовта ти може да ми помогне, сега, когато любовта ти може да изпълни предназначението си и да ме спаси от бездната. Моля те, обичай ме сега!" Косата ѝ чорлава, очите - тежки, гласът ѝ - отекващ в празнината около нея. Трескавите ѝ пръсти, дращещи по твърдата стена от време и въздух, опитващи се да създадат малък отвор, през който да излезе навън.
"Обичай ме сега!" - истеричният, отчаян звук удари огледалото, рикошира в гърдите ѝ, съвсем мъничко в ляво от гръдната кост, там, където раненото ѝ петдесетгодишно сърце потрепваше, покрито в тишина...

***

"Само красивите успяват" - момичето, на осемнадесет години, извади кутийка със сенки. Два цвята - син и бял. После кутийка с руж, от този, дето му викат "прасковен". Спирала. Черен молив. И бледорозово червило. Гланц.

Нареди всичко на малкото пространство на мивката, под огледалото. Повдигна поглед и се вгледа в отражението си. Късо обраната на врата коса подчертаваше изящна шия, но момичето смяташе, че вратът ѝ е "дълъг като на жираф" и в нейните очи това не беше комплимент. Силно начупена и бухнала отпред, прическата даваше лек обем на темето и покриваше високото чело, което, по незнайни причини, също бе недостатък в очите на момичето. Както и ушите, щръкнали перпендикулярно от двете страни на главата ѝ. "Пеленгатори".

Разтърси леко глава и започна да нанася грима – точно както я бе учила кака й Кета от втория етаж - лека синя черта на горния клепач и после бяла линия, покриваща подвеждното пространство. Кака ѝ Кета казваше, че бялото под веждите правело окото да изглежда по-дълбоко. Тя я бе гримирала за абитуриентската ѝ вечер и тогава за първи път момче ѝ бе направило комплимент. Кака ѝ Кета разбираше от красота.

Когато свърши, прибра всичко в малка чантичка, излезе от банята, седна до тясната маса в кухнята и зачака.

Беше четири часа сутринта. Денят на кандидатстудентския изпит по химия. Биологията вече бе минала и оценката бе отлична. Една крачка по-близо до мечтата да бъде хирург. Да спасява хора. Да бъде нужна някому.

Отвори малката кожена чантичка, синя на цвят. Вътре се мъдреше едно олющено черно портмоненце, обсипано със златни звездички. Само три на три сантиметра, а от него се вадеше цял дъждобран - безцветен, обсипан със същите златни звездички. Беше нейното "вълшебно" наметало. Подарък от майка ѝ отпреди много
години. Купено от полякините на Евиния плаж в Бургас. Интересни неща продаваха тези полякини. Вносни."
Из книгата