"Хари Ванс довърши обличането си в тъмната спалня, като използва мобилния си телефон, за да намери еднакви чорапи. Минаваше два след полунощ и той се опитваше да излезе, без да буди Ана, така че не би трябвало да е толкова придирчив. Но на петдесет и три Ванс се беше научил да приема собствените си глупости. И знаеше, че усеща стъпките си малко по-несигурни, когато е с различни чорапи.
Отиде до високия прозорец и раздели завесите. Улиците долу бяха тъмни и от двете им страни се редяха жилищни блокове от миналия век и магазини с пуснати кепенци. Превалелият през деня дъжд бе превърнал снежните преспи покрай бордюра в реки от сива киша. В тази студена януарска нощ тротоарите бяха пусти, но баровете и клубовете в този моден берлински квартал още работеха и носещите се оттам музика и смях отекваха по тъмната улица.
Ванс се обърна и погледна Ана, която спеше, завита с дебело одеяло. Един радиатор бръмчеше в далечния край на стаята. Тези стари сгради бяха приятни за окото, но нямаха изолация, а и нищо в тях не работеше. Ана смяташе, че сградата има характер - дума, от която на Ванс му се искаше да се хвърли под някоя кола. Е, така става, когато се хванеш с по-млада жена. Той се приближи до леглото и я огледа по-хубаво на слабата светлина, идеща от прозореца. Когато спеше, Ана не приличаше на себе си. Лицето ѝ беше отпуснато, меко. Толкова различно от онова, което тя представляваше. Ванс протегна ръка, за да... какво? Да я докосне? Да се опита да я събуди? Да ѝ каже къде отива? Че защо би направил подобно нещо? "Защото си идиот." Което е още един начин да се каже, че си влюбен.
Той отдръпна ръката си. Целият смисъл беше да не ѝ казва нищо. Разбира се, на нея това не ѝ харесваше. Нито пък на началниците в щаба, когато той ги изключи от разследването си, докато не дойде време за арести. Но пък агент Хари Ванс от армейския ОКР винаги бе действал така. Просто го направи. Само аматьорите и страхливците имат нужда от чуждо мнение, преди работата да е свършена. Затова той не ѝ беше казал за срещата тази нощ и щеше да се върне в леглото, преди слънцето да е изгряло. Щяха да се събудят заедно, може би да се повъргалят малко, а после пържени яйца с черен хляб и кафе, гледане на новините. Неделни работи.
Ана се претърколи и промърмори нещо на немски, което той не успя да разбере. Ръката ѝ се отпусна върху празната страна на матрака, където отпечатъкът от тялото му още стоеше върху евтината мемори пяна. Той си я представи как се буди през нощта да отиде до тоалетната или да пие вода и вижда, че го няма. Щеше да издивее. Извади телефона си и ѝ написа съобщение: "Не можех да спя. Излязох да се поразходя. Ще се върна до разсъмване." Поколеба се, после добави: "Обичам те". Всичко това бе вярно до последната дума, макар че можеше да е пропуснал някои неща. Той натисна бутона за изпращане и чу как нейният телефон завибрира на нощното шкафче. Излезе в антрето и си сложи шала и вълнената шапка. Погледна към една малка масичка, на която бе натрупана вчерашната поща, а после отвори едно чекмедже, където лежеше неговата Берета M9 в широк кобур.
Взря се в пистолета. Не отиваше на някое опасно място. Разбира се, освен ако не бе по-близо до истината, отколкото предполагаше. А човек никога не знае кога е стигнал до нея, докато не стигне. Закачи кобура на колана си, а после си облече палтото от камилска вълна. Отлости тежката врата и излезе на мъждиво осветената площадка. Затвори тихо вратата. Спусна се по стълбите и излезе в зимната нощ. Усети силното хапане на студения въздух по лицето си. Запали цигара и тръгна на север към спирката на градската железница на Пренцлауер Алее, красива стара тухлена сграда, която - също като улицата на Ана и голяма част от квартала Пренцлауер Берг - изглежда, някак си бе останала непокътната през войната. Макар че в Берлин човек не винаги знаеше кое е оригинално и кое е сглобено наново от отломките.
Той слезе по заледените стълби до релсите, които минаваха през един изкоп под нивото на улицата. Погледна си часовника, докато чакаше на перона: 2:27. Беше уикенд, така че железницата работеше цяла нощ. Той се загледа в една млада двойка, сгушена в някакъв стъклен заслон, докато студеният северен вятър виеше над перона. Ако случаят бе обикновен, партньорът му Марк Дженкинс щеше да е с него. Само че това не бе обикновен случай. Всъщност изобщо не беше случай на ОКР. Ванс се занимаваше с тайна работа тук в Берлин, на стотици мили от щаба на 5-и батальон на военната полиция на американската армия в Кайзерслаутерн, малко градче край Франкфурт, където живееше и работеше. Колегите му знаеха, че идва в Берлин винаги когато има свободно време. Предполагаха, че е заради жена, и го майтапеха. Но бяха само наполовина прави.
Той се замисли за жена си, Джули, в Кайзерслаутерн, която скоро щеше да му е бивша жена, ако документите минеха благополучно. Немската ефикасност, беше открил той, не се отнасяше за процедурата по развода. Джули беше добра жена и не заслужаваше и половината от гадостите, които ѝ бе причинил. Но пък, от друга страна, сама бе избрала да остане с него. Всички ние създаваме собствените си затвори. Ванс забеляза приближаващия се влак и дръпна за последен път от цигарата. Хвърли фаса на релсите, а после извади телефона си и написа съобщение: "Ich bin unterwegs". На път съм. След няколко секунди получи отговор: "Ich werde da sein". Ще бъда там.
Влакът спря и Ванс се качи. Седна и се огледа, докато влакът потегляше. Неговият вагон бе почти празен, както и целият влак, който можеше да се види открай докрай през отворените врати между вагоните. Зърна група хиперактивни младежи малко над двайсетте в далечния край - вероятно бяха тръгнали да обикалят по клубовете до сутринта. Той го беше правил веднъж с Ана, което бе един път повече от необходимото. Тя си мислеше, че така го поддържа млад, но всъщност само му напомняше за пропастта помежду им. Градът се плъзгаше покрай мръсния прозорец. Влакът пътуваше на югоизток към Нойкьолн, квартал с голямо население от турски и арабски имигранти, което се бе увеличило още повече през последните няколко години благодарение на щедрата политика на Германия за приемане на сирийските бежанци. Политика, която вдъхваше гордост на много германци - и вбесяваше и плашеше не по-малко.
Ванс се опитваше да не се бърка във вътрешната политика на приемната си държава, макар че като главен пълномощен офицер в Секцията по тероризъм и криминални разследвания на ОКР, или СТКР, този бърз прилив на бежанци се бе отразил на професионалното му натоварване. В Европа имаше десетки бази на американската армия и Ванс и колегите му от СТКР отговаряха за разследването на възможни терористични заплахи срещу всички тях, както и срещу всякакъв американски военен персонал, разположен на европейския континент или в Северна Африка - това бе районът, за който отговаряше неговата служба. Честно казано, повечето бежанци, нахлуващи в Германия, идваха тук, за да избягат от опустошенията на войната и да си създадат по-добър живот, и дори криминалният контингент сред тях в повечето случаи ограничаваше дейността си до неполитически престъпления. Но възможността заедно с тях да са проникнали агенти на ИДИЛ или Ал Кайда, както и безработните и самотни млади мъже, които, веднъж попаднали в Германия, се радикализираха, създаваха работа на Ванс и колегите му. Между контратерористите имаше поговорка: Добрите трябва да успяват всеки път, за лошите е достатъчно да успеят само веднъж.
Докато влакът минаваше над река Шпрее, а после навлезе от бившия Източен Берлин в Западен, Ванс погледна през прозореца. Онова, което навремето беше укрепена бетонна стена с бодлива тел, кучета, войници и прожектори, сега представляваше призрачна граница, кръстосвана от денонощно използвани влакови линии и наново свързани улици, и човек имаше нужда от екскурзовод, за да открие малкото парчета от Стената, които все още стоят. Ванс смяташе, че това вероятно е хубаво. Берлин повече от много други градове трябваше да се справя с паметта за миналото, без да се превърне в храм на неговите ужаси. Той помнеше как бе гледал падането на Стената по телевизията. Ликуващите тълпи, докато хората рушаха с чукове омразната структура. Източногерманската полиция и войници стояха безсилни, докато немците от изток и от запад предизвикателно се държаха за ръце на върха на Стената, отново един народ.
Тогава той беше първи семестър на последната си година в Джонс Хопкинс и мислеше за военна кариера и каква роля би могъл да играе в удържането на съветската заплаха. А после, сякаш докато мигне, четирийсетгодишната Студена война бе свършила. Желязната завеса се вдигна. Ядрената заплаха изчезна. За една нощ се бе родил нов свят и никой не знаеше какво да прави с него. Оказа се, че новият свят е по-сложен от стария, и трийсет години по-късно Ванс все още се опитваше да го проумее. След няколко минути влакът пристигна на станцията в Нойкьолн и Ванс слезе. Тръгна по високия перон, който бе покрит с графити и миришеше слабо на урина. Спусна се по стълбите и излезе на Карл Маркс Щрасе - улица, която се подиграваше на съименника си с ресторант Макдоналдс.
Тръгна на север по Карл Маркс и мина покрай няколко затворени халал бакалници, турски кафенета и близкоизточни ресторанти. На известно разстояние пред него арабски тийнейджър със зимно яке се бе облегнал на стълба на една лампа и го гледаше. Ванс се зачуди дали е наркодилър или може би съгледвач на някой от арабските престъпни синдикати, действащи в този район. Ванс - с приличащия му на буре гръден кош и солидното коремче, дължащо се на любовта му към тъмни немски бири - не пасваше на профила на хероинов наркоман, който си търси доза. Всъщност това хлапе вероятно го смяташе за точно какъвто си беше - цивилно ченге. Когато Ванс се приближи, момчето извърна очи."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
