И аз слязох

И аз слязох Владимир Зарев Времетраене: 1:12 мин. Владимир Зарев Времетраене: 0:57 мин. Градът и неговите несигурни стени Харуки Мураками Времетраене: 0:58 мин. Дневниците на странника Ели Грифитс Времетраене: 0:58 мин. Пенсионният план Сю Хинсенбъргс Времетраене: 1:00 мин.

"Никога не съм изпитвал такова вълнение. Вълнението ми е огромно по две причини. Първата, защото, ако Бог не реши нещо друго, това ще е последният ми роман. И втората, която е още по-важна, е съдържанието на книгата. В нея се опитах да предам целия мой духовен опит, който съм трупал в продължение на 50 години.

Аз непрекъснато съм разсъждавал върху това по каква причина темата за разпятието на Иисус Христос продължава да вълнува хората 2000 години по-късно? По каква причина тази история има толкова трайно и необикновено присъствие в духовния живот на цялото човечество? Също така един от въпросите, който ме е мъчил, е защо Бог изпраща на земята, за да разреши проблема за властта, и човек, и Бог? Той е могъл да изпрати ангел, но прави друго. Смятам, че в И аз слязох съм успял да дам отговор и на този въпрос.

Сънувах, че трябва да напиша тази книга и да се опитам да отговоря на много от въпросите, които ме вълнуват години наред. Този роман е най-важната ми книга."
Владимир Зарев

"Бях съвсем обикновено и неразличимо дете, бях бледен и слабичък, често боледувах и майка ми, а също Йосиф, тогава го наричах свой баща, бяха изпълнени с непрестанни страхове за мен. Почти нямаше болест, която да ме отмине, тогава упоен от слабостта си, оставах в постелите, а майка Мария и Йосиф бдяха над мен с двойно усърдие. Истина, истина ви казвам... Бдяха над леглото ми с особено, някак преувеличено старание, сякаш очакваха нещо неведомо от мен. Като че ли се надяваха да извърша нещо необяснимо и невероятно, нещо върховно и оставащо във времето.

Иначе бях буен и пакостлив, коленете ми винаги бяха изжулени, често си разбивах носа, веднъж паднах от смокинята в нашия двор и от челото ми рукна кръв. Обичах да играя, да лудувам до насита с другите деца, привличаше ме и полумракът в работилницата на баща ми. Топорите, трионите, свределите, длетата, рендетата, инструментите му странно ме примамваха и още тогава аз бях осъзнал, че ще опозная тайните на дървото и ще се сприятеля с него, че ще стана дърводелец като моя баща. А с течение на годините се научих, като докосвам дървото, да усещам душата му, осъзнах, че дори когато е мъртво, дървото остава странно живо. От малък често се затварях в работилницата на Йосиф, намирах парчета необработен дъб и правех фигурки. Най-силно ме влечеше да изрязвам образа на нашия бог Йехова, дялках ги с увлечение и старателно, а сетне ги подарявах на по-големите от мен братовчеди или ги оставях в синагогата.

В работилницата ме посрещаше полумракът, слънчевият лъч, който проникваше през тясното като бойница прозорче, а също тънкият мирис на слепващо лепило, на сухо дърво и на чудо. Защото чудо беше това, което се случваше в ръцете на Йосиф... от прости дъски да се роди здрава маса, около която да се събира цяло семейство, или приютяващ шкаф, който можеше да побере храната за седмица, или изящен рафт, върху който нощно време щяха да горят аламбик и свещите, за да се удължи денят, или дори удобно, направено от силен дъб легло, което щеше да приюти умората и сънищата на двама, на мъж и жена, врекли се да бъдат заедно.

Работилницата на баща ми беше ниска, схлупена и беше разположена в двора на къщата ни. Встрани от нея стройно бяха подредени талпите от бук и безценен дъб, повдигнати на трупчета и преплетени така, че дървото да съхне на слънцето и слабия ветрец. Над нея разгръщаше клони огромна, посадена в отминали времена смокиня, която оставяше облекчителната си сянка и тежкия си сладникав мирис и по която обичах да се катеря, а плодовете ѝ бяха едри, сочни и необикновено вкусни.

Бях опърничав и непослушен като всяко дете, почитах родителите си, прекланях се пред тях, но обичах и свободата, неразумността на свободата, влечението да правя пакости и всякакви бели. Още като невръстно дете, когато майка ме водеше със себе си в синагогата, се събличах гол и започвах да тичам между миряните. Това предизвикваше усмивките на хората, те се забавляваха, криеха ме, бранеха ме от майка ми и не ѝ позволяваха да ме хване и да ме облече. Когато станах на пет години, започнах да се срамувам, вече не позволявах на майка си да ме съблече, къпеше ме Йосиф.

Бях палав и не бях особено милостив, спомням си например как с децата от махалата заровихме едно току-що родено котенце в купчината пясък на улицата. Не изпитвах жал към него, но когато чух плача на неговата майка, една кльощава, изпита от малките си пъстра котка, се просълзих и го изрових, върнах му въздуха и светлината. По-късно това коте така се привърза към мен, че ме следваше навсякъде като куче. Да, аз не бях милостив, но бях по особен начин жалостив и тези противоречиви усещания за света около мен често ме овладяваха, объркваха ме и скъсяваха съня ми.

Сънувах много и всяка нощ, сънувах цветно и сънищата ми бяха изпълнени с някакво предопределение. Преследваха ме странните видения за далечна, чудна и сияйно светла страна, която започваше високо над облаците и продължаваше в бездънието, в несвършването на небето и света. Всичко в нея беше толкова бляскаво и красиво, че ме ослепяваше. В нощите често се повтаряше и един прокобен сън, че не съм свободен, че тялото ми е малко, а аз съм някак непосилно, непоносимо голям, че насила съм затворен, направо натъпкан съм в себе си като в твърда и неудобна черупка. Понякога се събуждах плувнал в пот и почти задушен от ужас. Тогава плачех и дори щедрите обятия на майка ми Мария не ме утешаваха.

Бях одарен със силно и проникващо въображение, непрекъснато се опитвах да си обясня света, който ме заобикаляше, въобразявах си разни невъзможни, най-често стряскащи неща, а това ме принуждаваше да послъгвам. Често казвах на моите родители, че отивам в синагогата да изучавам иврита, законите и Талмуда, а се замъквах в подножието на планината Тавор, която странно ме привличаше, макар че в нея нямаше нищо необикновено, тя цялата беше изпълнена с вяла растителност и с неосъществен живот."
Из книгата

Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е Българска филология в СУ Климент Охридски. От 1972 г. работи в елитното списание за българска и световна литература Съвременник, а от 1988 г. е негов главен редактор.

Владимир Зарев има 19 книги, дванайсет от които са романи: Денят на нетърпението, Хрътката, Хрътката срещу Хрътката, Лето 1850, Светове, Разруха, Поп Богомил и съвършенството на страха, Орлов мост и Чудовището. Измежду тях особено място заема епичната семейна сага Битието, Изходът, Законът. Действието в романите се открива през 1890 г. и завършва в наши дни. Трилогията е преведена на немски език и вече има две издания в Австрия и Германия. Огромна популярност и тринайсет издания в България има и романът на Владимир Зарев Разруха, който се радва и на невероятен успех в немскоезичния свят. Той е номиниран за две от престижните европейски литературни награди и за него са публикувани над 40 възторжени рецензии. Издателство Хермес преиздаде книгата за деца и възрастни на Зарев Голямата странна градина. Луксозното илюстровано издание е истинско полиграфическо бижу.

Владимир Зарев е носител на Националните литературни награди Иван Вазов и Елин Пелин. През 2017 г. той бе удостоен и с Държавната награда Св. Паисий Хилендарски, а през 2019 г. получи от президента орден Стара планина - първа степен, за изключително големите му заслуги в областта на културата и изкуството. От 2021 г. Зарев е академик на БАН. През 2022 г. беше удостоен с награда Перото за цялостен принос към българския литературен контекст.

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com