Книга от поредицата "Съчинения в 12 тома".

Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учебник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят историята на своя народ, ядосах се и реших да изпълня поръката на професора.
Макар че през живота си съм се ровил много в историята - от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да предполагам, че един ден ще ми потрябват) - и повечето от драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът против богомилите, Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайната вечеря на дякона Левски, Другата смърт на Жанна д'Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан) - въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое начинание.
И наистина, първият том на моите "Български хроники" бе посрещнат с прекомерно голям интерес от читателите, но същевременно върху мен се стовари гнева на някои "учени историци", особено свирепи бяха някои учителки по история - наруших им зазубренияурок...
Не бях пощаден и от някои мои щатни критици-литератори - те направо "накълцаха" моя скромен труд...
Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи наши историци, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от писателя академик Антон Дончев, за което най-покорно им благодаря.
Но не само на тях съм благодарен - който и историк, журналист, колега или гражданин ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки - вече са повече от 100.
Коментирайки в "Българският Великден" историко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той е целият той - с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си възхитителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва: "Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите - историци. По-късно в историята победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк".
И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат, още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и се стигне до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев - всички те са не само ерудирани историци, но и великолепни писатели и съчетанието на знанието с изящната словесност придава на съчиненията им огромна сила на внушение. Признавам, аз се учех да пиша история от тези мъже..."
Стефан Цанев