От 1395 г. до 1878 г.
Книга от поредицата "Съчинения в 12 тома". "Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше: "Поете, що не напишеш една забавна история на България!". За съжаление, тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение...
Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учебник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят историята на своя народ, ядосах се и реших да изпълня поръката на професора.
Макар че през живота си съм се ровил много в историята - от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да предполагам, че един ден ще ми потрябват) - и повечето от драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът против богомилите, Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайната вечеря на дякона Левски, Другата смърт на Жанна д'Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан) - въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое начинание.
И наистина, първият том на моите "Български хроники" бе посрещнат с прекомерно голям интерес от читателите, но същевременно върху мен се стовари гнева на някои "учени историци", особено свирепи бяха някои учителки по история - наруших им зазубренияурок...
Не бях пощаден и от някои мои щатни критици-литератори - те направо "накълцаха" моя скромен труд...
Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи наши историци, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от писателя академик Антон Дончев, за което най-покорно им благодаря.
Но не само на тях съм благодарен - който и историк, журналист, колега или гражданин ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки - вече са повече от 100.
Коментирайки в "Българският Великден" историко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той е целият той - с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си възхитителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва: "Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите - историци. По-късно в историята победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк".
И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат, още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и се стигне до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев - всички те са не само ерудирани историци, но и великолепни писатели и съчетанието на знанието с изящната словесност придава на съчиненията им огромна сила на внушение. Признавам, аз се учех да пиша история от тези мъже..."
Стефан Цанев

Стефан Цанев (1936) е популярен български поет, драматург, публицист, автор на оригинални произведения за деца. През последните години се насочи и към белетристиката, като романът му "Мравки и богове" е сред малкото творби на българските автори, предизвикали широк читателски интерес. В основата на успехите на Цанев е усетът му за злободневното и проблемното в живота,неговата близост до типовите нагласи и настроения. Към действителността и поставяните от нея въпроси авторът подхожда страстно и ангажирано, като полемиките му са публицистично интонирани.