Соларис

"Соларис" - най-известният роман на един от великите световни майстори на научната фантастика Станислав Лем, принадлежи към поджанра, изследващ контакта с извънземния интелект. Тази преведена на всички езици творба предлага оригинална визия за непознаваемия чужд разум, като заедно с това представя по уникален и вълнуващ начин драмата на себепознанието и космическите измерения на любовта. Идеята за океана-мозък, заемащ повърхността на планетата Соларис и способен да придава материален облик на човешките спомени и мисли, не оставя равнодушни нито психолога Крис Келвин и колегите му космонавти от космическата станция, описана в романа, нито милионите читатели на полския фантаст. Нито известните режисьори Андрей Тарковски и Стивън Содърбърг, които екранизират произведението съответно през 1972 и 2002 г.

На стогодишнината от рождението на Станислав Лем издателство "Колибри" предлага на феновете на фантастиката нов, пълен превод на издавания досега цензуриран и съкратен вариант на забележителния му шедьовър.

"Новодошлият

В деветнайсет бордово време подминах хората около площадката за изстрелване и слязох по металната стълбичка до вътрешността на совалката. Имаше място, колкото да си повдигна лактите. Прикрепих шланга в стърчащия от стената вентил и скафандърът се изду, тъй че повече изобщо не можех да помръдна. Стоях - или по-скоро висях - във въздушното ложе, неделимо свързан с металната черупка.

Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло съзрях стените на бокса, а още по-високо - надничащото лице на Модард. Но то веднага изчезна и настъпи тъмнина, защото отгоре нахлузиха тежкия защитен конус.
Чух повторения осем пъти вой на електродвигателите, затягащи винтовете. После - свистенето на помпания в амортисьорите въздух. Очите ми свикваха с мрака. Очерта се зеленикавият контур на единствения датчик.
– Келвин, готов ли си? - чух в слушалките.
– Готов съм, Модард - отвърнах.
– Не се притеснявай за нищо, Станцията ще те поеме - рече той. – Успех!
Преди да успея да отговоря, горе нещо изскърца и капсулата потрепери. Инстинктивно напрегнах мускули, ала нищо друго не се случи.
– Кога e стартът? - попитах и дочух шум, все едно върху мембраната на слушалките падаха най-ситни песъчинки.
– Вече летиш, Келвин. На добър час! - отвърна близкият глас на Модард.

Преди да осъзная ставащото, точно пред лицето ми зейна широка пролука, през която видях звездите. Напразно се опитвах да открия Алфа от Водолей, към която летеше "Прометей". Небето от тези кътчета на Галактиката не ми говореше нищо, не разпознавах нито едно съзвездие - в тесния илюминатор все така искреше прахоляк. Чаках да изскочи първата звезда. Нищо не забелязах. Само искриците взеха да бледнеят и да изчезват, стопявайки се на ръждивия фон. Разбрах, че се намирам в горните слоеве на атмосферата. Обездвижен в пашкула от пневматични възглавници, можех единствено да гледам пред себе си.

Все още не виждах хоризонта. Летях и летях, без да усещам движението, само бавна, коварна горещина заливаше тялото ми. Навън се разнесе тихо, пронизително стържене, все едно от метал по мокро стъкло. Ако не бяха намаляващите цифри във високомера, нямаше да си дам сметка за рязкото снижаване. Звездите вече ги нямаше. Оранжева светлинка изпълваше илюминатора. Чувах тежкия ритъм на собствения си пулс, лицето ми гореше, на врата си усещах хладния полъх на климатика; съжалявах, че не успях да видя "Прометей" - очевидно вече е бил извън зрителното ми поле, когато автоматичното устройство разкри изгледа.

Капсулата подскочи веднъж, втори път, ужасно завибрира, друсането премина през всички брони на изолацията, през въздушните възглавници и нахлу в дълбините на тялото ми - зеленикавият контур на датчика се замъгли. Гледах го, без да изпитвам страх. Не бях долетял от толкова далече, за да загина точно преди целта.
– Станция "Соларис" - призовах. – Станция "Соларис". Станция "Соларис"! Направете нещо. Май губя стабилност. Станция "Соларис", тук пристигащият. Приемам.
И пак пропуснах важния момент на появяването на планетата. Тя се простираше огромна, плоска, а по размерите на ивиците по повърхността ѝ можех да преценя, че все още се намирам далече. Всъщност - високо, защото вече бях преминал онази невидима граница, при която разстоянието до едно небесно тяло се превръща във височина. Падах. Продължавах да падам. Сега го усещах дори със затворени очи. Бързо ги отворих, защото исках да видя възможно най-много.

Изчаках безмълвно двадесетина секунди и възобнових призивите. И този път не получих отговор. В слушалките, на фона на шум, толкова дълбок и нисък, че можеше да бъде гласът на самата планета, избухваха един след друг електрически разряди. Оранжевото небе в илюминатора помътня. Стъклото потъмня; инстинктивно се сгърчих, доколкото ми позволяваха пневматичните бандажи, преди миг по-късно да разбера, че това са облаци. Ятото им отлетя нагоре като издухано. Продължавах да се нося напред, веднъж на слънце, веднъж на сянка, капсулата се въртеше около надлъжната си ос и огромният, сякаш подпухнал диск на слънцето току преплуваше пред лицето ми, появявайки се отляво и залязвайки отдясно."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg