Страстна, но непозволена любов. Шанс за кариерно израстване отвъд Океана. Нова среща. Сенките на миналото надвисват застрашително над крехкото щастие. Младежките копнежи се рушат под напора на отминалото време. В цялостния си вид новелата "Пътуване в миналото" е издадена за първи път през 1987 г. в Германия, а преводът ѝ във Франция предизвиква истински фурор. Сюжетът служи за основа на филма "Обещание" (2013) на френския режисьор Патрис Льоконт.

Сборникът съдържа седем новели, пет от които излизат за първи път на български език, а "Скарлатина" и "Неподозирано запознанство с един занаят" са в нов превод.

Стефан Цвайг (1881 - 1942) е любимият на не едно поколение австрийски романист, биограф, поет и преводач. Роден във Виена в богато семейство, той учи в университетите на Берлин и Виена и се посвещава на перото, когато надигащият се фашизъм го принуждава да избяга от Залцбург в Лондон, а оттам в Ню Йорк и накрая в Бразилия, където се самоубива заедно с жена си. Автор е на биографичните романи "Жозеф Фуше", "Мария Антоанета", "Мария Стюар", "Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски", "Магелан" и др., както и на много есета, разкази и новели.

"Скоро ми стана ясно, че този забележителен дребен мъж, винаги готов за работа и дрипав, както си ходеше, беше открил за себе си съвсем нова икономическа система. Разчиташе на почтеността на останалите. Вместо да вложи пари в спестовната каса, беше избрал да си направи влог от моралните задължения на обкръжението си. Имаше малко състояние в, така да се каже, невидими кредити. Дори и на най-коравосърдечните хора им бе невъзможно да се отърват от чувството на задлъжнялост към човек, който беше винаги на техните услуги, и то съвсем приятелски, без да иска за нея каквото и да е заплащане. Беше достатъчно само да се види Антон на улицата, за да се разбере колко много беше ценен. Целият свят го поздравяваше от сърце, всеки му подаваше ръка. Простичкият, добродушен човек в износен костюм се носеше из града като собственик, който великодушно и приятелски наглежда своите притежания. За него всички врати бяха отворени, можеше да седне на която си иска маса, всичко му бе на разположение. Никога досега така добре не бях разбирал каква власт може да упражнява човек, който не се грижи за утрото, а просто се уповава на Бог.
Да си призная честно, отначало се ядосвах, когато след случката с кучето при разминаване на улицата Антон ме поздравяваше само с бегло кимване на главата, като че му бях непознат. Очевидно не искаше никаква благодарност за извършената малка услуга. Но заради тази учтива непринуденост аз се чувствах изключен от голямата и приятелски настроена общност. Когато обаче вкъщи се наложи да се направи малък ремонт – от един неуплътнен олук капеше вода, – накарах готвачката ми да иде и да доведе Антон.
– Не е лесно да бъде доведен. Той не се задържа дълго на едно и също място. Но мога да го известя – беше нейният отговор. Така разбрах, че това странно човешко създание си няма дом. Но пък нямаше нищо по-лесно да бъде намерен, вид безжична телеграфна мрежа явно го свързваше с целия град. Човек можеше да каже на първия срещнат: "Май имам нужда от Антон". И тогава поръчката тръгваше от уста на уста, докато случайно някой не го срещнеше. И наистина той пристигна при мен още същия следобед. Пусна изпитателния си поглед да огледа всичко наоколо, каза, че на пътеката през градината имало жив плет, който трябва да бъде подпрян, и че там едно младо дръвче се нуждаело от пресаждане. Най-накрая видя олука и се зае да го поправя."
Из книгата