"Ти влизаш в книжарницата и придържаш вратата с ръка, за да не се блъсне. Усмихваш се, засрамена, че си такова хубаво момиче, че ноктите ти не са лакирани, че пуловерът ти с шпиц деколте е бежов и че е невъзможно да се познае дали носиш сутиен. Но все пак не мисля, че носиш. Толкова си чиста, че си чак порочна, и промърморваш първата дума, отправена към мен - "здрасти", - при положение че повечето хора просто биха ме подминали. Ала не и ти, в тези хлабави розови джинси, като розов захарен памук от "Паяжината на Шарлот". Всъщност откъде изобщо се появи? Ти излъчваш класа, твърде си прибрана, моята собствена малка Натали Портман някъде от края на филма "Отблизо", когато тя е със свежо лице, приключила е с лошите британци и се прибира у дома в Америка. Най-сетне ти се прибра у дома при мен, във вторник, в 10:06 сутринта. Всеки ден пътувам до тази книжарница в Долен Ист Сайд, Манхатън, от дома си в Бед-Стай, Бруклин. Всеки ден затварям, без да намеря някой като теб. И ето те, ти се появи в моя свят днес. Направо треперя и бих си взел хапчетата против безпокойство, но те са на долния етаж и аз не искам да си ги взема. Не искам да сляза. Искам да бъда изцяло тук, да те гледам как хапеш нелакираните си нокти и как обръщаш глава наляво, не, захапваш кутрето си, отваряш широко очи, след това надясно, не, отминаваш биографиите, отминаваш и сектора за самопомощ (слава богу) и се спираш, когато стигаш до белетристиката. Да.
Оставям те да се загубиш в купчините - Белетристика М–У, и ти не си стандартната неуверена нимфа на лов за Уилям Фокнър, който никога няма да свършиш, дори няма и да започнеш. Фокнър, който ще се втвърди и ще се превърне на камък на нощното ти шкафче, ако книгите можеха да се превръщат на камък; Фокнър, чието предназначение е да убеди мъжете ти за една нощ, че наистина си искрена, когато се кълнеш, че изобщо не правиш такива неща. Не, ти не си като онези момичета. Няма да използваш Фокнър за примамка и си твърде слънчева за
Стивън Кинг, и не си особено модерна за Хайди Джулавиц, и кого, кого ще си купиш? Ти кихаш силно и аз си представям колко ли си шумна, като свършваш.
– Наздраве – провиквам се.
Ти се засмиваш и също се провикваш:
– Мерси, приятелю.
Приятелю. Ти флиртуваш и ако бях от онези задници, които споделят в Инстаграм, щях да снимам табелата с М–У и да сложа надпис:
Мамка му, намерих я.
"Успокой се, Джо. Те не харесват мъжът да се прави на твърде силен", напомням си. Благодаря на Бога за следващия клиент и ми е трудно да сканирам съвсем предвидимата му покупка на Селинджър, но това винаги е трудно. Мъжът е на може би трийсет и шест и едва сега чете "Франи и Зуи"? Нека всъщност да сме наясно. Той няма да я чете. Купува я само за да прикрие книгите на
Дан Браун на дъното на кошницата си. Когато човек работи в книжарница, неизбежно научава как повечето хора на този свят изпитват вина за това, което са. Първо опаковам Дан Браун, все едно е детска порнография, и му казвам, че "Франи и Зуи" хич не струва, и той кима, а ти си все още на М–У, защото, макар и едва-едва, мога да видя бежовия ти пуловер през купчините книги. Ако протегнеш ръка нагоре, ще зърна коремчето ти. Но ти няма да я протегнеш. Взимаш една книга и сядаш на пътеката. Може би ще останеш тук цяла вечер. Може би ще бъде както във филма с Натали Портман "Там, където е сърцето", не особено вярна адаптация по книгата на Били Летс, ала все пак над средното ниво за подобен тип боза, и ще те намеря посред нощ. Само че ти няма да си бременна и аз няма да бъда кроткият пич от филма. Ще се наведа над теб и ще кажа: "Извинете, госпожице, затваряме". А ти ще ме погледнеш и ще се усмихнеш: "Е, аз още не съм затворила. – Ще поемеш дълбоко дъх. – Широко отворена съм, приятелю".
– Хей – захапва ме купувачът на Селинджър–Браун, който все още е тук. – Ще ми дадете ли касова бележка?
– О, извинявайте.
Той я грабва от ръката ми. Не ме мрази, мрази себе си. Ако хората можеха да се справят с отвращението, което изпитват към самите себе си, обслужването на клиенти щеше да протича по-гладко."
Из книгата
Рейтинг: 7.00 / 3 гласа
