Излъжеш ли ме веднъж...

Повелителят на вашите безсънни нощи. Бившият военен пилот Мая Стърн е оставила смъртта на бойното поле, но Онази с косата продължава да я преследва. Първо прибира сестра ѝ Клеър, после отнася съпруга ѝ Джо. И двамата са убити брутално, а извършителите не са заловени.

Възможно ли е престъпленията да са свързани? Кой стои зад тях и какви мотиви има?

Докато търси отговор на тези въпроси, Мая открива, че някой я следи. А после вижда нещо немислимо на скритата камера, която е поставила в дома си - как един мъж си играе с двегодишната ѝ дъщеря. Мъж, приличащ поразително на мъртвия ѝ съпруг... Губи ли разсъдъка си Мая? Или някой се опитва да я побърка, за да я направи лесна жертва?

"Коубън доказва отново, че е майстор на трилъра."
Ентъртейнмънт Уийкли

"Една история, която ще изненада и най-обиграните читатели."
Къркъс Ривюс

"Като опитен фокусник Коубън запазва най-грандиозния си трик за финала."
Пъблишърс Уийкли

"Динамичен, хитроумен трилър."
Либръри Джърнъл

"Непредсказуемостта на историята ще накара читателите да отгръщат трескаво страниците, а хитрата развръзка ще ги остави с отворена уста."
Асошиейтед Прес

Книгата е част от поредицата "Съвременни трилъри" на издателство "Колибри".

"Погребаха Джо три дни след убийството му. Мая беше облечена в черно, както подобава на скърбяща вдовица. Слънцето печеше с неумолима свирепост, която ѝ напомняше за месеците в пустинята. Семейният пастор бълваше обичайните клишета, но Мая не го слушаше. Погледът ѝ се рееше към училищния двор от другата страна на улицата.
Да, гробището гледаше към начално училище.

Беше минавала с колата безброй пъти по тази улица - гробищният парк отляво, училището отдясно, - без да се замисли нито веднъж над странното, дори неприлично разположение. Кое е било първо, запита се тя сега - училищният двор или гробището? Кой е решил да построи училище до гробище - или обратното? Имаше ли някакво значение това съпоставяне на началото и края на живота и дали беше уместно? Смъртта винаги е толкова близо, на един дъх разстояние, така че може би беше мъдро децата да се запознаят отрано с тази концепция.

Ето с какви безсмислици беше пълна главата ѝ, докато гледаше как ковчегът на Джо се спуска в гроба. Разсейвай се. Това е ключът. Преживей го. Сърбеше я от черната рокля. През последните десет години бе присъствала на повече от сто погребения, но за първи път обличаше черно. Едва издържаше.
От дясната ѝ страна най-близките роднини на Джо - майка му Джудит, брат му Нийл и сестра му Каролайн - се топяха от комбинацията от висока температура и дълбока мъка. Отляво стоеше Лили, нейната (и на Джо) двегодишна дъщеря, която вече започваше да нервничи и да използва ръката ѝ като люлка. Според старото клише децата не идват с наръчник за употреба. Никога досега не се бе замисляла колко вярно е това. Какъв беше подобаващият етикет за ситуация като тази? Дали оставяш двегодишната си дъщеря у дома, или я водиш на погребението на баща ѝ? Това беше тема, която не се разглеждаше във всезнаещите сайтове за мами. В пристъп на горчив гняв Мая едва не бе задала въпроса си онлайн: "Здравейте! Наскоро убиха съпруга ми. Да водя ли двегодишната си дъщеря на гробището, или да я оставя у дома? О, и бихте ли дали някакви съвети за облеклото? Благодаря!".

На погребението имаше стотици хора и Мая почти подсъзнателно си даде сметка, че това би доставило удоволствие на Джо. Той харесваше хората. Хората харесваха Джо. Естествено, популярността сама по себе си не би могла да обясни тълпата. Опечалените бяха привлечени от ужасната примамка да бъдат близо до трагичното - хладнокръвното убийство на млад мъж, чаровна издънка на богатата фамилия Бъркит и съпруг на жена, замесена в международен скандал. Лили обви с ръце крака на майка си. Мая се наведе и прошепна:
- Още мъничко, миличка.
Лили кимна, но се вкопчи още по-силно.

Мая отново се изправи и приглади с двете си ръце дразнещата черна рокля, която бе взела назаем от Айлийн. Джо не би искал да я вижда в черно. Винаги я бе предпочитал в униформата, която носеше навремето, когато бе армейски капитан Мая Стърн. Когато се срещнаха за първи път на една благотворителна галавечеря на семейство Бъркит, облеченият във фрак Джо веднага отиде при нея, пусна ѝ дяволитата си усмивка (дотогава Мая така и не беше разбрала смисъла на "дяволита") и каза: "Еха, а аз си мислех, че мъжете в униформа трябва да изглеждат секси".

Встъпителните думи бяха достатъчно куци, за да я разсмеят - а това беше всичко, от което имаше нужда тип като Джо. Господи, толкова хубав беше. Дори сега, когато стоеше във влажния задух на няколко стъпки от трупа му, споменът я накара да се усмихне. Година по-късно Мая и Джо се ожениха. Малко по-късно се появи Лили. А ето че сега някой сякаш бе пуснал на бързи обороти записа на съвместния им живот и тя погребваше съпруга си и бащата на единственото си дете. "Всички любовни истории завършват трагично", бе казал баща ѝ преди много години. Мая беше поклатила глава. "Господи, татко, това прозвуча мрачно." "Така е, но само си помисли. Или любовта изчезва, или ако си от истинските късметлии, доживяваш да видиш как любимият ти си отива."
Още виждаше баща си, седнал срещу нея на кухненската маса с пожълтяла ламинирана повърхност в къщата им в Бруклин. Беше облечен в обичайния си плетен пуловер (всички професии си имат един или друг вид униформа, не само военните), заобиколен от купчини есета от колежа, които трябваше да оценява.

Двамата с майка ѝ бяха починали преди години, през няколко месеца един от друг, но, честно казано, на Мая още ѝ беше трудно да определи към коя категория спадаше тяхната любовна история.
Пасторът продължаваше да дрънка, когато Джудит Бъркит, майката на Джо, стисна силно ръката ѝ в мъката си.
- Това е още по-лошо - промълви възрастната жена.
Мая не я попита какво има предвид. Не се налагаше. Джудит Бъркит погребваше свое дете за втори път. Сега двама от синовете ѝ си бяха отишли - единият при трагичен инцидент, другият от ръката на убиец. Мая погледна надолу към собственото си дете, към темето на Лили, и се запита как е възможно една майка да живее с такава болка.
- Никога няма да се оправя - прошепна старицата, сякаш беше прочела мислите ѝ. Простите думи съсякоха въздуха като коса на жътвар. - Никога.
- Аз съм виновна - рече Мая.
Не беше искала да го каже. Джудит я погледна.
- Трябваше да...
- Нищо не си можела да направиш - каза Джудит.

Но въпреки това в тона ѝ имаше нещо. Мая го разбираше, защото другите вероятно си мислеха същото. Мая Стърн беше спасила толкова много хора в миналото. Защо не беше направила същото със съпруга си?
- Прах при прахта...

Еха, пасторът наистина ли бе стигнал до този изтъркан лаф? Не следеше думите му. Никога не го правеше на погребения. Беше се намирала близо до смъртта достатъчно пъти, за да знае как да се справя: Изтръпни. Не се съсредоточавай върху нищо. Остави всички звуци и картини да се размажат, докато станат неразпознаваеми. Ковчегът на Джо легна на дъното на гроба с тупване, което отекна твърде продължително в неподвижния въздух. Джудит се олюля до Мая и от гърдите ѝ се изтръгна тих стон. Мая запази военната си стойка - вдигната глава, изправен гръб, раменете назад. Неотдавна бе чела една от онези статии за самопомощ, които хората винаги си разменят по електронната поща - за "силните пози" и как те трябвало да ти помогнат да се представиш по-добре. Военните бяха разбрали тази хитрина на популярната психология много преди времето ѝ. Като войник не стоиш мирно, защото изглежда добре. А защото на някакво ниво това ти дава сила или - което е също толкова важно те прави да изглеждаш по-силен в очите и на другарите, и на враговете ти.

За миг се върна мислено в парка - проблясък на метал, изстрел, Джо пада на земята, Мая се препъва в мрака с оплискана с кръв риза, уличните лампи в далечината светят мъгливо... Помощ... моля ви... някой... съпругът ми... Затвори очи и пропъди спомена.
"Дръж се - каза си тя. - Просто изтърпи." И го направи.

После дойде ред на съболезнованията.
Единствените две места, на които стоиш, а пред теб минава върволица от хора, са погребенията и сватбите. Може би в това имаше нещо уместно, но Мая не можеше да си представи какво е то. Нямаше идея колко хора минаха покрай нея, но шествието продължи часове. Опечалените се тътреха напред като в сцена от някакъв филм за зомбита, в който поваляш едно чудовище само за да се изправиш пред още. Просто продължавай.

Повечето казваха тихо "Моите съболезнования", което си беше идеалното нещо за казване. Други приказваха твърде много. Каква трагедия било, каква загуба, как градът отивал по дяволите, как веднъж едва не станали жертва на въоръжен грабеж (правило номер едно: никога не говори за себе си, докато поднасяш поздравления или съболезнования), как се надявали полицията да види сметката на животните, които са го направили, какъв късмет е извадила Мая, как Бог е бдял над нея (което логично означаваше, че на Бог не му е пукало за Джо), как винаги имало промисъл, как за всяко нещо си имало причина (беше истинско чудо, че не фрасна тези типове направо в муцуните).

Някъде по средата на всичко това роднините на Джо останаха без сили и трябваше да седнат. Не и Мая. Тя остана права през цялото време, поглеждаше всеки в очите и отвръщаше на всеки опечален с топло ръкуване. Използваше дискретен и не толкова дискретен език на тялото, за да отблъсне онези, които искаха да изразят по-силно мъката си с прегръдки или целувки. Колкото и безсъдържателни да бяха думите им, Мая ги изслушваше внимателно, кимаше и казваше "Благодаря, че дойдохте" с един и същи фалшиво искрен тон, след което се обръщаше към следващия на опашката.

Друго задължително правило при приемане на съболезнования - не говори прекалено много. Кратките баналности вършат работа, защото е далеч по-добре да кажеш нещо безвредно, отколкото обидно. Ако имаш нуждата да говориш повече, нека да е някакъв приятен, кратък спомен за покойния. Никога не казвай какво е направила лелята на Джо, Едит. Никога не плачи истерично и не се обръщай театрално към всички с "вижте ме, страдам". И никога не казвай на скърбящата вдовица смразяваща глупост от сорта на: "Горкото момиче, първо сестра ти, а сега и съпругът ти."
Из книгата

Харлан Коубън е роден през 1962 година в Ню Джърси, САЩ. Автор е на десетки книги в жанра психологически съспенс, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Всеки един от седемте последователно издадени романа - Липсваш ми, Шест години, Остани, Под напрежение, Клопка, Дръж се здраво и Изгубена завинаги, е бил на първо място в класацията на бестселърите на Ню Йорк Таймс. Романът Не казвай на никого има превъзходна екранизация - едноименният филм на Гийом Кане печели множество отличия, включително 4 награди Сезар през 2007 година.

Коубън е първият писател, който е носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература - Едгар, Шеймъс и Антъни. Името му фигурира в списъка на 50^-те най-велики автори на мистерии и трилъри на всички времена. През 2011 година Харлан Коубън получава Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към творци със специален принос към културата на международно ниво.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg