Лъвицата Елза

И до днес необятните савани на Кения пазят спомена за една изключителна лъвица, доказала, че големите котки не са безразсъдни зверове, а индивиди, способни на дълбока любов и преданост. Историята на Елза започва в първото февруарско утро на 1956 г., когато старшият пазач на дивеча Джордж Адамсън се прибира с три осиротели лъвчета. Суровите природни закони не вещаят нищо добро на беззащитните мъници, затова Джордж и съпругата му Джой осиновяват лъвчето с най-нищожен шанс за оцеляване. В лицето на слабичката, но безстрашна Елза Джой намира сродна душа и между двете неусетно се заражда необикновена дружба, основаваща се на пълно доверие и равноправие.

Идилията им обаче не трае вечно. С годините растящата лъвица все по-силно усеща повика на дивата природа, към която е неспособна да се върне, защото не умее да ловува и да общува със себеподобните си. За да помогнат на лутащата се между два свята Елза, осиновителите ѝ правят невъзможното. След много седмици на обучение тя се превръща в първото опитомено диво животно, което успешно се приспособява към естествената си среда. Лъвицата намира прайд и партньор, но никога не забравя своите спасители и в един прекрасен ден ги навестява заедно с малките си - венец на усилията, положени от Джой и Джордж. За смелия Джеспа, плашливия Гоупа и Малката Елза големите приключения тепърва предстоят.

Трогателното приятелство между съпрузите Адамсън и четириногата им спътница разкрива пред света богатия душевен свят на дивите обитатели и поставя началото на световното движение за опазване на африканската флора и фауна. Прогледнало с други очи, човечеството най-сетне осъзнава, че мястото на Елза и нейните другари не е в цирковите шатри и трофейните зали, а в принадлежащите им по право девствени простори.

"Трогателна и забележителна книга."
Ню Йорк Таймс

"Елза и семейство Адамсън са съвършени герои в мирно кралство."
Ню Йоркър

"Задълбочена творба, възпитаваща екологично съзнание."
Грегъри Макнами, писател и фотограф

"От много години живея в Северната гранична провинция на Кения. Това е огромна, почти безводна местност, покрита с трънливи храсти, която се простира на повече от 300 000 кв. км от планината Кения до етиопската граница. Цивилизацията слабо е повлияла на тази част от Африка. Заселници тук няма, а местните племена живеят почти така, както са живели техните предци. Мястото изобилства от всякакъв вид диви животни. Моят съпруг Джордж е старши инспектор по опазване на дивеча в тази огромна територия. Нашият дом се намира на южната граница на провинцията, близо до Изиоло, малко градче, в което живеят около тридесет европейци, всички правителствени чиновници, ангажирани в административното управление на територията.

Освен за опазването на дивеча и борбата с бракониерите Джордж отговаря и за унищожаването на хищните зверове, които нападат местните жители. Често се налага да пътува на огромни разстояния по работа. Тези пътувания ние наричаме сафари. Когато е възможно, винаги придружавам съпруга си и така влизам в непосредствен досег с този девствен край, където животът е суров и природата сама утвърждава законите си. Нашата история започва именно по време на едно такова пътуване – сафари. Един жител от племето боран беше убит от лъв човекоядец. Съобщено беше на Джордж, че този хищник, придружен от две лъвици, живее по хълмовете в съседство със селцето на убития. Налагаше се Джордж да се справи с опасния хищник и затова бяхме направили лагер далеч на север от Изиоло сред жителите на племето боран.

Рано сутринта на 1 февруари 1956 г. бях останала сама в лагера с Пати, женски скален даман, който живееше у нас от шест години и половина. Даманът прилича на мармот или на морско свинче, макар че въз основа на костната структура на стъпалата и зъбите зоолозите твърдят, че той е най-близко до носорозите и слоновете. Пати лежеше на плещите ми и меката й козина обвиваше врата ми. От тази сигурна позиция тя наблюдаваше какво става наоколо. Равнината беше суха, с високи отвесни гранитни скали сред редките храсти. Животни обаче имаше много, особено жирафови антилопи и други газели, създания, които са се приспособили към сухия климат и почти не пият вода.

Изведнъж се чу шум от мотора на колата. Това означаваше, че Джордж се връща много по-рано, отколкото очаквах. Скоро нашият лендроувър изскочи от храстите и спря близо до палатките. Чух гласа на Джордж, който викаше:
– Джой, къде си? Ела бързо! Нося ти нещо.

Изтичах с Пати на рамо и видях лъвска кожа. Преди да успея обаче да попитам как беше минал ловът, Джордж посочи с ръка задната част на колата. Там лежаха три лъвчета, три малки пухени топки на петна, които се опитваха да скрият муцунки в лапите си. Те бяха само на няколко седмици и очите им още бяха покрити с тънка синкава ципа. И макар че не умееха да пълзят, както трябва, те се опитваха да избягат от мен. Взех ги в полата си, за да ги успокоя, докато Джордж, силно развълнуван, ми разказваше какво се беше случило.

Рано сутринта той и Кен, също инспектор, били заведени близо до мястото, където се смятало, че лежи лъвът човекоядец. Когато се развиделило, изведнъж иззад скалите изскочила лъвица и се хвърлила към тях. Те не искали да я убиват, но понеже била близо, не можели да отстъпят. Джордж дал знак на Кен да стреля. Кен я ранил. Лъвицата бързо изчезнала някъде. Кървавата следа водела нагоре по хълма. Внимателно, стъпка по стъпка, те се изкачили на хълма и стигнали до огромна плоска скала. Джордж се покатерил на скалата, за да огледа по-добре мястото, а Кен обикалял долу. Джордж видял как Кен се навел и погледнал под скалата, вдигнал пушка и изпразнил двуцевката си. Раздал се страшен рев и лъвицата се хвърлила към Кен. Джордж не можел да стреля, защото се боял куршумът да не засегне Кен. За щастие един от другите ловци стоял на по-удобно място. Той стрелял, лъвицата се метнала настрана и Джордж я доубил. Лъвицата била едра, млада, силна, с цицки, пълни с мляко. Едва тогава Джордж разбрал защо така храбро се бранила и се упрекнал, задето не съобразил по-рано, че тя пази малките си."
Из книгата

Вакон ООД
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 2
vakon.vakon@abv.bg